Ден 5:

Липсваш ми.

Нямам какво друго да ти кажа днес.

Липсваш ми.

Липсва ми да ме подкрепяш,

липсва ми да мога да ти се оплача за всичко.

Последните дни нещата вървяха по-добре...

и все пак има една решетка,

една цензура,

една буца в гърлото

и тя не ми позволява да ти разкажа всичко.

Нещо ме спира.

(Дали това нещо съм аз?

Или ти?)

Не знам, но това ми напомни днес

- и сякаш вълна от студена вода ме заля -

че въпреки че на моменти всичко изглежда да е както преди,

то не е и най-вероятно никога няма да бъде

-Л.

21-12-2022

Почти огледална дата. Подсказка, че днес е добър ден за вглеждане.

Когато преди месеци Той изтри всичките ми файлове от компютъра, бях много ядосана и тъжна. Все още съм, когато се сетя. Поредният път, в който заради неговата работа и пресилените му амбиции пострада чувствителността. За нея ме болеше. Беше решил, че на срещата му, за която му заех лаптопа си, десктопът трябва да бъде squeaky clean, без нито една лична папка и нито една емотиконка, свързана с нещо различно освен работа. Така IT познанията му се оказаха недостатъчни и без да иска загуби цялата ми информация, която от 8-годишна и от първия ми компютър насам оцелява под формата на преки пътища. На всичкото отгоре, след това затвърди липсата си на компютърни умения за сметка на излишъка на алфа непоколебимост, решавайки сам да се оправя с проблема по грешен начин. Вече окончателно изтри цялата информация, всички мои детски и не само стихчета, всички нелепи снимки от онлайн срещи, и всички материали от гимназията, които не съм сигурна, че бих седнала и бих чела задълбочено отново, но с удоволствие бих показвала на дъщеря си някой ден – виж майка ти какво аргументативно и по тийнейджърски дълбоко философско есе беше сътворила в 10 клас за дебрите на човешката психология, без да разбира много от науката, но с младото си любопитство, осъзнатия опит и обичта към думите.

Цялата тази отхвърлена чувствителност заради работата все пак търпеливо беше изчакала още известно време да се успокоим и да я приютим отново. И тук е моментът да се ядосам на себе си, т.к. от самото начало бях сигурна, че това не беше правилният път, не само от IT гледна точка. Отново импулсивността му надделя и както винаги провали всичко. И най-лошото – отново го позволих. Позволих да повярвам, че прекалено увереният и агресивен асфалтов път може би отново някак си ще се окаже правилният, за разлика от моята не толкова сигурна и лутаща се горска пътечка. Грешах. Това е историята на това, как позволих част от мен да си отиде безвъзвратно. Не искам да го правя отново.

Сега компютърът ми е празен. Няма ги всички писания. Моите спомени и усещания. Единствено този мой блог, тук, в tumblr, тихичко държи до себе си една малка част от тях. Тази, която егото ми е преценило, че е по-лесно смилаема и бързо биваше ре-блогвана. Но всъщност винаги другата – по-абстрактна, сантиментална и често интроспективна – е била много по-ценна за мен. Добре че в гимназията Тя ми подари онова тефтерче с Айфеловата кула и чаши кафе, което също пази много топли и уютни размишления и стихчета вътре. Пропити с особената наивна младежка романтика, която май никога не ме е напускала.

На останалото – такава му е била съдбата. Нищо не е случайно тук. Урок по по-любящо и внимателно пазене на нещата, които обичаме.

По принцип отворих този нов Документ1 на тази огледална дата, защото вмомента също вървя по една такава гъста и благоуханна пътечка, също толкова лутаща се из гората и колеблива в собствената си посока. Вървя всеки ден по тази красива пътечка и често поглеждам нагоре. Търся си полярната звезда. Тогава въпросите неусетно се появяват, превръщат се в пеперуди и започват да летят наоколо, пърхат в неуловим танц. Аз се старая с обич да ги пусна да се отбият вкъщи, да кацнат на дланта ми. Напомням си колко е хубаво да сме по-гостолюбиви към въпросите. Често ни се струват малко страшни и си измисляме креативни оправдания с колко много неща е зает умът ни вмомента, само за да ги отпратим тактично от нас и да опитаме да ги забравим, до следващия път.

Какво всъщност искам да напиша сега с това?... Ами, че не знам. Стоя прекалено много вкъщи на топло и светът навън ми се вижда малко чужд. Сякаш всичко се случва и живее онлайн, само аз някак не успявам да се случа нито там, нито тук. Обръщам се нагоре и понякога отчаяно търся полярната звезда, но наред с нея се обръщам и навътре и се ровя в издирване на „бъга“ в системата. Калинка, която се е заклещила измежду няколко желания и вмомента се опитва да си освободи крилцата и да литне отново. Отначало си мислех, че тя ми се сърди, защото не успявам да я намеря, за да ѝ помогна, че не ме обича и не иска помощта ми. Усещах болката ѝ, но отговарях със същото.

За щастие, в последно време преоткривам части от себе си, покланяйки се пред изкуството на йога. Смирена и щастлива съм, когато в края на всяка практика тя нежно не пропуска да ми припомни, че калинката, както и всяко друго нещо наоколо, телесно и духовно, се нуждаят от малко повече любов и разбиране, за да полетят, за да си дойдат на мястото. Все пак любимата ми английска дума (и парола почти за всеки сайт ;) ) е equilibrium (пр. равновесие, баланс) и не съм сигурна дали ми харесва парадоксът на това да я пиша всеки ден десетки пъти, за да отключи (буквално ;) ) най-различни части от мен, а да не съм в мир със самата нея.

Иска ми се това да бъде кратко вдъхновение, молба и подсещане да се обичаме малко повечко. Да си даваме любо��, а още повече на всичките ни щури и понякога объркани калинки. И на вярата в себе си, на която прилежно да разчистим и да подготвим едно широко и уютно поле за действие. Всичко ще се нареди, когато му дадем нужното пространство, свобода и обич. Обичам се, обичам изборите си и нямам търпение да разлистя всичките си страници. Ще се опитам да си го повтарям по-често, започвам от днес.

В момента, в който влезе, изпитах ужасяващо отегчение. Скука, сякаш тази среща беше упражнение в безполезност и нещата бяха приключили много преди това без дори да забележа. С усилие се борех с минутите и се улових, че мислено разсъждавам “наистина ли е така?”. Беше смущаващо, като да гледаш снимка на стар любим - такъв, когото не можеш да разбереш дали си обичал и как е станало това. Излегнах се лениво в синьото кресло и отново те изучавах както преди. В този момент думите не идваха естествено и отсъствие под формата на мълчание заемаше пространството между нас. Вакуум. Преместих погледа си в мълчаливо отрицание, може би просто си въобразявах неща. Снимка на котка на стената в кафенето. А може би можех да стана и да си тръгна и да не почувствам нищо. Все пак навън беше прекрасен слънчев ден и ние все още бяхме живи. Зная само че имаше някакво тъпо усещане, някаква грабваща носталгия, която притискаше дробовете ми като тежкия, едва кретащ нагорещен въздух в края на август. Времето беше спряло и можех да усетя металическия вкус на определен вид смърт на върха на езика си.

щастието е пред мен.

защо ме е страх да се пресегна.

ако може подсъзнанието ми да не си прай ебавки с мен и тая вечер ше съм му благодарна🥰

⚠️ Преглед на Parazol - ВНИМАНИЕ!!! - Parazol искрено мислење ⚠️

Копнея да се почувствам някак по-спокойна. Да се помиря със себе си и да простя всичко, което ме е наранило. Да забравя онези, които забравиха за мен. Да приема тези, които искрено са се покаяли и желаят отново да станат част от живота ми. Да прегърна душата си и да и прошепна тихичко, че тя е добра и че заслужава само хубави неща. Че не бива да се чувства непълна и не на място. И най-вече копнея да простя на самата себе си всички онези неща, които съм сторила и за които чувствам вина, макар и да знам, че такава не би трябвало да изпитвам...

- #Обсиана

Искрено не знам више шта да ставим у опис лол

оценявам, че се смея искрено на неща, ситуации и хора, за които преди ми е било кофти

различен тип мир е

Догонвам ти мислите, искрено лични

и там се откривам - причина за страст.

Догонвам сърцето ти, тупти нетипично

и сякаш съм вътре, и съм негов компас.

Размисли

Миналата година преживях раздяла с човек, който очевидно не беше подходящ за мен. Странното е - знаех, че това трябва да се случи; че е най-доброто решение чисто за мен самата, но въпреки това заболя зверски много. И сега, когато съм вече сравнително зрял човек, с развита психика и мислене, започнах да анализирам себе си и емоциите си. Преминах през всички възможни стадии на раздялата - от болка, до ярост, желание за отмъщение, спиране на контакти, каквото се сетите. И искрено ви казвам - нищо не помага, освен времето. Реших да се отдам на емоциите си, да не се обвинявам за тях и просто да приема факта, че всичко ще отмине от само себе си. Великото клише - времето лекува - може да се каже, че е истина. Остава само да разбера дали наистина лекува или просто затъпява болката. Последните няколко месеца бях на приливи и отливи - ту се чувствах сякаш всичко вече е отминало, ту сякаш съм в началната си точка отново. Изпадайки в тези мои моменти, започнах да ги наричам “моменти на слабост”. Всъщност това не е слабост. А даже е сила - сила е да можеш да станеш и да заявиш - Да, аз прекратих тази връзка, но стоя зад избора си и знам, че е за добро, дори и да ми коства много.

с всичко толкова счупено в държавата вече се изненадвам как като натисна ключа на лампата, крушката реално светва 

29/04/2024Од ове љубави нико веће нема, да ко душу своју положи за пријатеље своје. Јован 15:13 После неуспелог напада непријатеља, један официр је остао тешко рањен на брисаном простору. Поред тешких болова који су га обузели и несносна жеђ га је почела морити. Запомагао је из свега гласа:,,Воде, воде!’’ Због веома јаке непријатељске ватре по нама, било је немогуће да му укажемо помоћ. Један веома млад војник, који је тек стигао на ратиште више није могао слушати запомагање овога несрећног човека. Са сузама у очима је повикао:,, Другови, не могу више слушати ово запомагање, однећу му своју чутурицу!’’ Ни сама помисао на смрт га није могла задржати да ово не учини. Тихо молећи се предао у Божије руке и муњевитом брзином је излетео из рова. Прилепљен потпуно уз саму земљу је пузајући дошао до рањеника. Непријатељи су сву паљбу усресредили на њега. Морао се склонити иза једног малог брдашца. На дохват руке недалеко од њега је на земљи лежала једна грана. На њу је привезао чутурицу и тако је додао рањенику. Нису могли ништа један другом да кажу, а и да су могли од силне пуцњаве не би могли чути један другога. Рањени официр је у знак захвалности на грану привезао свој златни сат. Овај милостиви ,,Самаријанин’’ вратио се неповређен у свој ров. Ту је својим друговима испричао причу о правоме Самаријанину, Господу Исусу Христу, који није само свој живот ставио на коцку, него га је предао за нас. Причао им је о Спаситељу, који је дошао на овај свет да сви они који верују у њега не пропадну, него да имају вечни живот. Твој положај је много гори од положаја овога рањеног официра, јер без Исуса Христа прети ти велика опасност, вечна пропаст! Али, Он те жели спасити и управо сада ти нуди воду живота и то потпуно бесплатно. Ако признаш да си грешник и ако се искрено покајеш од својих греха, тада ће се у твоје срце и твоју савест уселити Божији мир!

Под цялата ти красота и персона са заровени кости на всички хора, които се преструваш да бъдеш.

Не знам как се представяш за артист, като в основата на всяко истинско изкуство е автентичността. Няма нищо искрено в теб.

Признание

Аз съм толкова грешна и тъжно виновна,

че дори ме е срам да призная това...

Всяка крачка, която за мен е съдбовна,

правя винаги някъде по-настрана.

Всеки път, щом реша да творя благородство,

някой подло и мръсно подлага ми крак.

И окаляна в тиня на тъпо злорадство,

се надигам отново с поредното „пак".

Kaк да бъда и пряма, и искрено честна,

щом говоря за куп забранени неща?

Kaк да кажа сама, че отивам на среща,

щом очаква ме плътна желязна врата?

Аз съм толкова грешна и тъжно виновна

и дори без срама да призная това -

всяко ново начало е трудно и сложно,

всеки бунт е по малко и грях, и вина.

Имам нужда от случайна среща,

на пътя,

с непознато момиче,

в което съм се блъснал,

докато съм гледал в другата посока.

Да и се извиня,

да и помогна да се изправи,

да и се извиня още веднъж,

да я почерпя топъл шоколад.

Да се окаже,

да ми разкаже,

живота си,

мечтите си,

като на непознат.

да е преживяла тежки моменти,

Да се смее искрено,

да не съжалява за грешките си,

да не се страхува от нови.

Да и взема номера,

да и се извиня за трети път,

да се прибера и да и се обадя.

Да излезем отново,

да не спирам да мисля за нея,

да не спира да мисли за мен.

И двамата да имаме нужда,

от случайна среща,

на пътя,

да се окаже,

че никога не е била...

ДимитроV