#искрено и лично | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 1 month

Text

Калина Тасева е невероятен творец с независим дух, вулканична енергия, артистичен размах

Представяне на изумителното творчество на художничката Калина Тасева (1927-2022) се организира за първи път в Националната галерия, Квадрат 500. Парадокс, може би, но нейните картини мощно завладяват пространството и дори продължаваш да я откриваш и разбираш шанса си да си се срещал с нея, с изкуството ѝ в годините…

На откриването на изложбата на 5 април, която продължава до 23 юни съкровени думи за нея каза дъщеря ѝ, прекрасната художничка проф. Десислава Минчева. Тя ни предостави текста си за публикация във „въпреки.com“, за което сърдечно ѝ благодарим.

Десислава Минчева

Скъпи приятели и гости! Искрено благодаря, че сте тук, в залите на НХГ! И то - заради майка ми! Това означава само едно - тя ненапразно е живяла и рисувала, колкото и скромността и да не и позволяваше да допусне и мисъл за това, че е значима. А тя Е!

Цял живот се опитвах да погледна безпристрастно на картините ѝ, но отдавна знам, че е невъзможно. А и не трябва. Казвала съм го и друг път - особено при нас, художниците, всичко е лично!

Майка ми беше драматичен и безкомпромисен човек. Затова и картините и са такива, каквито са. Те задават ясни критерии, те са резки, мощни, витални, дълбоко красиви и честни. Тя наистина рисува така, както живя - принципно, самовзискателно, до последния си дъх, напълно извън правилата на промененото време! Твърда жена, без излишна сантименталност, голяма във всяко отношение! Ако изгледате прекрасния филм, който Петя Тетевенска направи за нея, със сигурност ще усетите какъв човек беше. Човек и художник, каквито вече не мисля, че има! А беше и красива в старостта си...

Македонските ѝ комити - с диви, изразителни и красиви лица, с горди фигури, хора - идеали. Жените - като каменни статуи, надмогнали страданието. Пейзажите ѝ - изключителни, без преувеличение. Със силата и романтиката си оня македонски дух витае в бурните небеса, в черните кипариси, в червената земя, в ония насечени канари, по мъжки ясни и силни.

Картините на майка ми са това, което беше тя самата. Няма криволичене, премълчаване и уклончивост. Има мощно и въздействащо присъствие! Тези картини не се нуждаят от думи. Думите често рушат магията на преживяването. Платната и не изискват нито хвалби, нито обяснения. Те са като удар с нож. Незабравими!

Калина Тасева и Юлий Минчев в ателието, снимка: личен архив на семейството

Знам, че Господ ми отреди изключителни родители /баща ѝ е забележителният художник Юлий Минчев/, не всекиму е дадено. Остава надеждата да не ги разочароваме и аз, и синът ми. Остава и надеждата, че някак ще продължим намеренията им...

Бих казала, че ни се даде непосилно тежко щастие! Нарочно избягвам крайни сантименталности, защото няма да бъда на нивото на майка си. Тя премина през всички превратности на живота с невероятно достойнство и без да се промени. Остана такава, каквато винаги е била в представите ми - силен човек и неподражаем художник!

Калина Тасева “Левски пред съда”

Големите личности са на привършване, меко казано. Левски, Яне Сандански, комитите, всички онези, които са имали истински идеали, са останали някъде далеч в историята. Майка ми не можеше да се примири с това. Но картините и дават спомен, път и надежда!

Яра Бубнова /л/, Боряна Вълчанова/ц/ и Десислава Минчева /д/ на откриването на изложбата

Още веднъж благодаря на Националната галерия за поканата, На Боряна Вълчанова за усилията и съпричастността и на вас, които дойдохте днес! ИМА СМИСЪЛ!

5 април 2024 г.

Десислава Минчева

Боряна Вълчанова е куратор на изложбата. Тя е наш обичан автор и написа за „въпреки.com“ за изложбата на изключителната художничка.

Калина Тасева се нарежда сред големите имена в панорамата на българското изобразително изкуство, заела достойно своето място. Активно участвала в художествения живот през годините, отдадена на изкуството до сетния си дъх, тя ни завещава художествено наследство богато откъм жанрове, теми и сюжети. С настоящата изложба отдаваме заслуженото на име-емблема, трудно подлежащо на дефиниции. Калина Тасева започва творческия си път през 1950-те в изключително трудна социокултурна среда, в най-натоварените с идеологически догми години за българското изкуство. Това, което обаче остава неподвластно на времето са уникалните ѝ човешки качества, силата на духа и неповторимото въздействие на сътвореното. Създадените от нея творби не се влияят от художествени тенденции, характеризират се с многопластовост, с мащабно и комплексно мислене, с висок професионализъм. Със силната си творческа изява, като предизвикателство към времето, през което живее, Калина Тасева утвърждава все повече авторитета си и затвърждава яркото си присъствие в българската живопис.

През годините можем да проследим няколко художествено-пластични и жанрови линии в живописта ѝ. Централно място до 1980-те заемат голямоформатните, многофигурни композиции на близката до сърцето ѝ историческа и възрожденска тематика. С пластична сила и емоционалност тя изгражда образите на македонските въстаници, революционери и хайдути, на жени, облечени в груби селски дрехи. Лицата им са драматични, сурови и вглъбени. Формите в по-ранните ѝ произведения са по-декоративни, линията е ясна и категорична, а в по-късните – експресивна и динамична.

Не по-малък дял в творчеството на художничката заемат портретът и пейзажът. Моделите често са близки приятели, художници и интелектуалци. Чрез статичните пози и съзерцателните състояния е пресъздаден сложният им вътрешен свят. Обстановката и приглушената светлина допринасят за търсеното психологическо въздействие. Калина Тасева разгръща цялата си живописна мощ в пейзажния жанр, който може би най-пълно разкрива артистичната ѝ дарба. Лиричните настроения на природата се проявяват в поредицата платна от 1990-те нататък. С оригинална чувствителност, личен почерк и изявена емоционална сила художничката търси поетичното звучене на колорита.

Настоящата изложба има ретроспективен характер. Вечно търсещият, космополитен и свободолюбив дух на Калина Тасева се разкрива със сила и прозрение. С високото си художествено майсторство показаните творби са подчинени на лично изработени критерии и предизвикателства, стимулирани от изключителна креативност, вулканична енергия и артистичен размах. Цялото творчество художничката е проява на дълбока душевност и изтънчена естетика, на ярка емоционалност и нюансирана поетичност. Един мощен живописец, верен на собствената си творческа позиция и извън контекста на времето, в което живее, добре познаващ европейската култура и ценности, вградил в личната си вселена градивната мощ на изкуството, нашата културна история, съдба и памет.

Големите личности в изкуството ни задължават да съхраним създаденото от тях, да говорим за тях, да анализираме и оценяваме това, което са ни завещали. Художничката Калина Тасева е невероятен творец, доказала се в отстояването на собствената си творческа позиция, с независим дух, вулканична енергия и артистичен размах. Добре познаваща европейската култура и ценности, тя остава вярна на своя стил и успява да съхрани атмосферата на личната си вселена, влагайки цялата си градивна мощ в изкуство, извън контекста на времето, част от нашата културна история, съдба и памет.

д-р Боряна Вълчанова

И сега продължавам лично не само като редактор. Преди девет години, благодарение на дъщеря ѝ Десислава Минчева, се срещнахме с Калина Тасева в дома ѝ, където разговаряхме с двете. Включи се Сандро Арабян – внукът ѝ, синът на Авето, както я наричат приятелите. Самият той изящен и заедно с това силен и ярък фотограф /за негови също сме писали/ . Припомням сега този разговор, защото бяхме щастливи, че забележителната Калина ни прие и допусна до своя свят, изпълнен с изкуство, със спомени и настояще, изпълнено с творчество, въпреки тогавашните ѝ 87 години. А тя продължи да твори до последно. Дух и мощ на голям артист!

Калина Тасева "Натюрморт със сини шишета"

Припомням и една друга наша среща с Калина и забележителното творчество. В един топъл и слънчев октомврийски ден на 2020 година заедно с Десислава Минчева, скулптора Кирил Матеев, също преподавател в НХА, и техни студенти, след като бяхме на великолепната и мощна изложба в Арт център Дрен на проф. Емил Попов и негови приятели и студенти, отидохме до Благоевград. В Градската галерия имаше голяма изложба на Калина Тасева. Беше вълнение за студентите да се запознаят „на живо“ с творчеството на забележителната художничка в различните ѝ периоди на художествено изразяване.

В личен план, това беше и едно от последните пътувания на Стефан Джамбазов – оставаха му още пет месеца… Пиша това, защото той носеше чувствителност, любов, придружени със сериозни познания за изобразителното изкуство, без да е изкуствовед.

Калина Тасева "Манастирски двор"

За него живописта на Калина Тасева беше специална, обсебваща, незабравима. Възхищаваше ѝ се дълбоко като творец и личност, която не се предава на възрастта и продължава да твори. Споделяше, че художничката, без да подозира, ни дава безценни уроци как да гледаме и осмисляме живота, който ни е отреден. Сега си представям красивите мъдри очи на Калина, потапям се в последните ѝ пейзажи, често рисувани в леглото и много искам да целуна ръцете ѝ на всеотдаен труженик на изкуството… Тези нейни ръце и тя самата са вдъхновяващото начало на пътя към сегашната ѝ изложба в Националната галерия. Невероятно снимани от внука ѝ Сандро Арабян.

За нас остава вълнението от поредната среща с таланта, мощта на творец като Калина Тасева. Казват, че времето дава оценката си. Вероятно е така, но личната емоция и преживяване остават със сигурност най-точният и силен знак върху всеки отделен човек. Потопете се в пространството на изложбата на Калина Тасева в Националната галерия, Квадрат 500 и ще разберете… ≈

„въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков, Сандро Арабян и архив на НГ

#Калина Тасева #Десислава Минчева #Боряна Вълчанова #Национална галерия #Критичен поглед

0 notes

annagregwrites · 6 years

Text

щастливия букак

облакообразни

чувства и мисли

плавно промъкващи се

по страшничко опъната

изкривена струна

чиято мелодия

искам да заглуша

с тътена на влакове

водещи към

щастливия букак

с подарък в ръце -

дантелени сладости

скрити

из житейска бонбониера

за всеки ден

по нещо различно

ти си нещо

различно

не искам

облакообразни

чувства и мисли

да посипят с дъжд

щастливия букак

#бг пост #бг текст #бг поезия #поезия #български пост #българска поезия #бг блог #мазни таговее ахаха #аннагрег #анна грег #annagreg #anna greg #искрено и лично

4 notes · View notes

designis4lovers · 2 years

Text

Докато четях двете ти стихосбирки, усещах как времето е всичко вътре. И се питах дали усещането в тази поезия е за вечната преходност, или за преходната вечност. Кое от двете ти се струва по-точното?

А защо не и двете? Ние сме прашинки, наследници на нищото. Едновременно с това - колко невероятно е че сме тук, появили сме се в този миг, и този миг, колкото и да е кратък, е всичко за нас. Той е нашият живот, който раст�� и се смалява едновременно. Ние сме направени от време. Освен това имаме двоен живот. Живеем своето минало, но и сме живите спомени на тези, които ни познават и обичат.

Работиш като че ли с най-сигурните думи и с най-базовите образи в поезията, без по никакъв начин да звучиш клиширано, мелодраматично. Търсен ли е този минимализъм, можеш ли да си представиш в някакъв друг период да го напуснеш и стиховете ти да обраснат с многословие, с фигури, със комплицирани разсъждения?

Когато притихна достатъчно пред себе си и се заслушам кротко в мислите си, колкото и бурни и интензивни понякога да са те, думите, които идват, са прости. За мен има нещо далеч по-неподправено, искрено и обезоръжаващо в ясния, несложен изказ. Той ми е много ценен и ме привлича и у други автори.

Според мен има нещо много изтънчено в тази простота. Но тя не се постига лесно и сякаш се среща по-рядко. Има автори, които пишат болезнено ясно и просто за дълбоки и сложни теми. Има и такива, които заравят дълбоко в сложни думи и фигури мислите и емоциите си. Изглежда и двата подхода намират своите читатели. Аз лично с времето все повече се старая да избягвам словесните фойерверки и интелектуалната акробатика в писането си.

Сред най-присъстващите думи в стиховете ти са именно “думите”. Какво се случва с тях с времето - смаляват ли се, отстъпвайки територия на мълчанието ни, утаяват ли се до най-важните, или пък се преизпълваме с думи-баласт?

Сякаш нямам еднозначен отговор. Думите идват и си отиват - понякога в ярки, гъсти пасажи, понякога в малки тихи ята. Не знам какво точно диктува кое ще вземе превес в отделните моменти - мълчанието или многословието. Интересно ми е да ги следя и да си водя записки. Може би това са стиховете ми.

Другата централна тема са спомените, паметта, миналото. Как се напускат спомените - или това е невъзможно? Ако “строиш къщата си в миналото”, има ли къде другаде да живееш, освен в него?

Заглавието на първата ми книга “Напускане на спомена” дойде много бавно. То си проправи път през много етапи на болка, заздравяване и осъзнаване. Едва след като я написах и бе готова, осъзнах, че понякога щастието се крие в кроткото осъзнаване как понякога е по-добре да забравиш някого, за да можеш да продължиш живота си. Спомените не се напускат лесно. С времето се научих да ги преосмислям, да бъда по-нежен към себе си и да си прощавам. Иначе може би всяка нова книга, която пиша, е къща в миналото. Не случайно “След три минути” завършва с това стихотворение:

НЕКА

всичко най-сетне се прибере в себе си

и нещата да означават без думи

това, което са.

нека животът ми да гори в тъмнината

като празна къща

и всичко, което някога съм имал, пазил

и бил, да се превърне в дим и пепел.

Кое си струва все пак да се забрави?

Болката, която сами сме си причинили, защото не сме могли да простим на другите навреме.

В какво за теб се състои крехкостта? Сила или слабост е?

Тя е смелост. Да съхраниш крехкостта си, изисква неимоверни, често невидими и неоценени усилия. Крехкостта е сестра на човечността и приятелка на прошката. Винаги се сещам за една любима заръка на Вонегът: “Бъди крехък. Не позволявай на света да те направи корав. Не оставяй болката да те накара да мразиш. Не давай на горчивината да открадне твоята сладост. Гордей се с това, че макар и останалият свят да не е съгласен с теб, ти все още вярваш, че той е прекрасно място.”

Усещането за живеенето в стиховете ти често сякаш е равносилно на отнемане на себе си от света, отдръпване, прибиране обратно…

Да, защото често усещам себе си като малка капка в океана. Макар и капка, тя го съдържа в себе си, но сякаш е по-лесно да видиш цялото, като се отделиш от него, макар и за малко.

Когато казваме “обикновено” за щастието, за какво си мислим, какво си представяме?

Ще си позволя да отговоря със стихове на друг автор, на които се натъкнах съвсем скоро и които почувствах страшно близки. Припознах се и се влюбих в тях, затова бързо се осмелих да ги преведа от английски:

Tърпението на обикновените неща (Пат Шнайдер)

Това е вид любов, нали?

Как чашата държи чая,

как столът стои здраво изправен и стабилен,

как подът поема подметките на обувките

или пръстите на краката. Как стъпалата знаят

къде трябва да са.

Мисля си за търпението

на обикновените неща, как дрехите

чакат в гардеробите уважително

и сапунът съхне кротко в съдинката,

и хавлиите пият влагата

от кожата на гърба.

И прекрасното повторение на стълбите.

И има ли нещо по-щедро от прозореца?

Иначе казано щастието за мен се крие съвсем пред очите ни. То е в избора ни да отбелязваме и забелязваме красивото във всичко ежедневно, да си записваме и да се вглъбяваме, после да изплуваме отново от мислите си малко по-спокойни. Както е казал и Анди Уорхол: “Трябва да оставиш малките неща, които обикновено биха те отегчили, изведнъж силно да те развълнуват."

Пишеш: “светлината минава през мен и / виждам в себе си / неща, които не са мои”. Кои неща през годините си прозрял като “не твои”?

Ще ми се да кажа суетата, прибързаното съдене на другите, това да давам отговори и оценки на близките си, когато единственото, от което имат нужда, е просто да бъдат прегърнати.

От редовете ти могат да се подберат много дефиниции за любовта, но като че ли това ми се струва най-пълно: взаимното отсъствие от света на двама, между които няма липси… Има ли какво да добавиш?

Един мой учител по философия казваше: “Любовта е повторение без повторение”. Сякаш това също е достатъчно и подобаващо.

Да живеем е “бавно (да) се превръщаме в себе си” или напротив - да се отдалечаваме от онова, което сме били, или бихме могли, да бъдем?

Ние сме едновременно всичко, което сме били и в което ще се превърнем. Ще ми се да вярвам, че не сме права линия, а нежно танцуваща спирала.

“Тъгата е твоята естетика” е мое собствено мото, буквално. Поразсъждавай за него.

То е способността да намираш красота в болката и болка в красотата. Да не ги разделяш, да не избягваш тъмнината в себе си, а да я приемаш като важна част от твоята същност.

Даваш дефиниция на “чупливо” в един от стиховете си. Би ли могъл да дадеш на “силно, здраво, несломимо”?

Желанието да помогнеш, да изслушаш; волята да бъдеш добър и в най-трудните моменти; надеждата и вярата в слабия, в малкия, в тихия. Примерът на тези, които дълбоко обичаш и уважаваш. Любовта. Гладът по нея.

Отсъствията или присъствията?

Красиво да отсъстваш и пълноценно и пълнокръвно да присъстваш. Да оставяш топла следа, но да не боли, когато те няма.

Поезията ти неустоимо търси красивото. Съзнателен избор - дори усилие - ли е отказът да не виждаме грозотата в света около нас?

Красивото и грозното са неразделни като утайката в чаша силно кафе. Неизбежно е да я има, но мнозина намират смисъл и красота в нея, някои дори смята че виждат съдбата си в дъното на чашата. Не е съзнателен избор, сякаш просто така съм устроен.

В какво се превръщаш?

Понякога в растение, което се прибира обратно в корените си; нещо, което, стремейки се към себе си, бавно изчезва. Друг път ми се струва, че се превръщам в спокоен, осъзнат и благ човек, напук на целия хаос и болка в и около мен. Може би е едно също.

Място или време си?

Срещата между двете - любима музика, която ти помага да си спомниш, която те връща у дома. Там. Тогава.

Спомням си един стих - “туптене и пушек”. Как би определил тялото си?

То е сянката на живота ми, не съм готов да се отделя от него, макар и да знам, че съм тук за малко, че съм го взел назаем и само за кратко.

Кое от местата, в “които (никога/повече) няма да бъдеш”, ти липсва най-много?

Детството.

“ЕДИН ДЕН / думите, които отглеждам в себе си / ще ме погълнат / и тогава ще живея само/ в тях.” Това ли е рецептата за голямата литература? Или “къщите от думи” в крайна сметка горят?

Не вярвам, че има една рецепта, нито че трябва изобщо да има такава. Когато един автор си отиде, той се пренася да живее в книгите си. Казал го е Борхес. Всичко останало е да се усмихваш суетно на вечността. Нея не я е грижа.

На моменти поезията ти ми напомня изчистените пейзажи на моя любим (това е комплимент) Йехуда Амихай. Споделяш много чужда поезия във Фейсбук - кои са пътеводните ти звезди в нея?

Да, аз не крия колко много обичам Мери Оливър, колко се радвам и възхищавам на Оушън Вонг, Шимборска, Чеслав Милош, Загаевски. Искрено се радвам и на съвременни наши поети като Радослав Чичев, Наталия Иванова, Иван Ланджев, Стефан Иванов, Влади Христов. Моят личен път, човешки и литературен, нямаше да е възможен без примера, подкрепата и меките напътствия на Марин Бодаков. Винаги ще го обичам и помня. Тази доброта трябва да расте и да се отглежда. Нека не спираме.

#вангел #поезия #интервю #литературни разговори с антония апостолова #жанет 45 #издателство за поезия да #българска поезия #bulgarian

7 notes · View notes

ti-da-vidish · 4 years

Text

Седни, сипи , пуши ,поговори

олекна нали?

Давай сега това си ти по истинска

лично

С розов джин и малко лимон

Искрено твой с чаша и покой.

35 notes · View notes

nekazanitedumibolqtnaimnogo · 4 years

Text

♡

Искрено и лично:

Разбирам. Харесало ви е нещо авторско.. цитат, поема, снимка; каквото и да е. Лошо няма. Искате да го репостнете; да го постнете и във Вашия блог.. Окей.

Но поне бъдете солидарни към работата и таланта на истинския им автор. Харесвате произведението им толкова, че да си го “присвоите”, но не ги уважавате достатъчно, че да ги признаете като техните Истински създатели.

Накратко, бъдете добри и давайте кредит на истинските им автори. Няма да ви нарани да проявите човечност : )

Be kind. Stay safe; ♡

8 notes · View notes

elleemmanoelle · 4 years

Text

Червеното сметало на господин Гудман

Господин Гудман бил учител по математика в техническата гимназия в Уотърбъри, Кънектикът. Учениците го намирали за странен, защото не разговарял често за теми извън учебния материал, а и за него малко говорел извън час. Освен това, г-н Гудман имал лека форма на ОКР, която се изразявала в обебсивно прехвърляне на топченцата на малко синьо сметало, което носел навсякъде със себе си. Заради това негово състояние учениците го наричали „синьото сметало“, като подвиквали това след него, но в далечината и на по-нисък тон, точно като страхливи нехранимайковци, да. Също така се говорело, че Гудман е девствен и единствената му компания вечер е синьото сметало, което е доста проницателна мисъл, не мислите ли? Разбира се всички колеги на господинът по математика знаели за това, защото малките нехранимайчета не пропускали да го коментират с учителите, които позволявали подобни, уронващи авторитета на техен колега, разговори не само да се състоят, но и да се коментират от тях самите с не толкова прикрита насмешка.

- Трябва да има и не толкова нормални хора, за да има и нормални като нас – обичаше да казва г-н Асхолтън, учителят по психология, докато прокарваше своя орелски нокът на кутрето през лявата си ноздра, а после оглеждаше със задоволство откритото там съкровище. Каква ужасна, ужасна ирония.

В един прекрасен облачен ден, директорът гимназията, г-н Кънт, облечен в безуп��ечно безвкусен, но скъп костюм, влезе в кабинета на Гудман без да почука. Гудман вдигна очи от научния си труд, като в погледа му личеше, че не е изненадан от лицето, което влиза по този специфичен начин.

- Здравейте, г-н Кънт, с какво мога да ви помогна? – каза по навик Гудман, връщайки погледа си върху по-важното в стаята.

- Здравей, Гудман. – отивайки към отворения прозорец промърмори Кънт. Погледа му изглеждаше дълбоко замислен и г-н Гудман реши, че се кани да каже нещо подобаващо му.

- Днес май нямаме късмет с времето. – уви, грешеше.

- Намирам това време за приятно.

Кънт го изгледа с нескопосано прикрито разочарование, сякаш още един път оправдаваше мнението на всички, че има нещо нередно в него.

- Тук съм, за да поговорим за имиджа на нашата гимназия – каза с подканващо вдигнати вежди г-н Кънт – и как вие допринасяте за него.

- Не разбирам какво имате предвид.

- Имам предвид нещата, които се говорят по ваш адрес. Вижте, не съм тук, за да ви поставя в неудобно положение, просто гимназията ни е на много високо ниво и не бих могъл да позволя някакви ученически глупости да уронват престижа й.

- Продължавам да не разбирам как това ви доведе в моя кабинет. Какво говорят помежду си моите възпитаници за мен, смятам, че не е проблем, който бих искал или бих могъл да разреша.

- Разбирам ви, но учениците са над 1500 и ще ми е много трудно да говоря с всеки един от тях, докато вие сте само един и можете да ми помогнете, а и на себе си.

- И как точно бих могъл да ви помогна, та и на себе си?

- Ами бихте могли да промените нещо във себе си – поглеждайки настойчиво към синьото сметало, каза Кънт.

Господин Гудман застина на мястото си и едва забележима усмивка изви крайчеца на устата му от едната страна.

- Добре.

- Много ти благодаря, Хенри – реши да го удостои с фамилиарничене Кънт – приеми го като позитивна промяна в името на гимназията.

- Точно така смятам да го приема – усмихна му се Гудман.

Денят беше облачен и валеше из ведро. Господин Гудман влезе в гимназията и закрачи към стаята, в която имаше първи час. Докато вървеше съпроводен от искрено учудени погледи и шушукания, не можа да сдържи усмивката си. Седна в удобния стол и зачака учениците да насядат по местата си като не изпускаше да погледне всеки един от тях в очите докато влизат. Постигна желания резултат и когато вече всички бяха седнали в гробна тишина, извади новото си червено сметало и го постави внимателно най-отпред на катедрата.

- Добро утро, ученици. В този прекрасен ден реших, че ще ви преподам по-различен урок, който не е свързан със …смятането – натърти Гудман - а с живота.

Преди да е успял да подеме урока си в стаята връхлетя, по типичния за него начин, директорът, все така безвкусно пременен.

- Гудман, елате с мен в кабинета ми, ако обичате. – очевидно разгневен отсече Кънт.

- Добро утро и на вас, господин Кънт, разбира се, но сега моля ви – намерете удобно място, защото тъкмо се каня да предам много интересен урок на нашите ученици, който смятам, че ще бъде полезен и за вас.

- Гудман, нямам време за това, ела с мен.

- Настоявам – строго нареди Гудман – заповядайте на първия ред.

Зачервен като селски домат, на какъвто и без това приличаше, Кънт седна на един от ученическите столове, като му трябваше усилие да се събере на него.

- Скъпи ученици – поде учителят – нерядко в живота ще ви се случва вашата прескъпа индивидуалност да пречи на някого или повече – на голяма част от обкръжението ви и докато някои искрено ще я отхвърлят, други ще искат да я променят, така че да е удобна на тяхната. Първата ви грешка ще е да започнете война с всички около вас, бранейки своята правота в името на самата правота, пораждайки конфликти, в които в крайна сметка, ще изгубите същината на вашата индивидуалност. Втората ви грешка ще е сляпо да решите, че другите имат право да искат това от вас и да дадете вашето съгласие, да сведете глава и да започнете да дялкате себе си в името на чуждото удобство. И в двата случая ще предадете себе си. Всичко, което имате и върху което притежавате пълна неприкосновеност, това е вашата индивидуалност. Ваше лично право и задължение е да я браните без да я натрапвате. Ако имате късмет, вашата индивидуалност ще е различна от тази на другите около вас и ще бъде отхвърляна докато не намерите тези, които ще я приемат с всичките й странности, а ако това не се случи, не се отчайвайте – със сигурност имате себе си завинаги. И ако тази мисъл ви плаши, това означава, че вие самите не сте приели индивидуалността си и е време е да се примирите и сприятелите със себе си. Но тя не е константа, тя се мени, и по-добре. С годините ще откривате все повече и повече неща за себе си, някои от които ще можете да коригирате, а с други – да се примирите. И докато това се случва, ще губите хората, които са обичали старото ви Аз, но Света е балансиран, затова ще намирате такива, които ще обикнат новото. А ако сте истински късметлии, в живота ви ще има един-двама, които ще са до вас през всичките ви метаморфози, а вие през техните. И тогава, когато сте стари и грохнали, дори леко грозновати, ще има един-двама, които ще ви знаят целите – от-до. За по-малко от това не си струва да се борите и променяте. Продължавайте да търсите своето място под Слънцето, то също ви търси.

Гудман се усмихна, взе червеното сметало и тръгна към вратата, но се спря.

- И само още нещо – обърна се засмяно към смаяните лица - никога не съм слушал някой, който критикува вкуса ми за космически пътувания, странични интереси или горили. Когато това се случи, си опаковам сметалата и излизам от стаята.

#бъдисебеси

1 note · View note

algorit007 · 4 years

Text

БРИСЕНДЕНОВАТА ПРЕЗУМПЦИЈА НА НЕВИНОСТ

Сите ние го имаме тој некој човек покрај нас. Наречете го како сакате, еве јас ќе го наречам „гласот на разумот“. Човекот што бескомпромисно и безрезервно е спремен да ви каже се што навистина мисли за вашите „дела“ притоа без да ве потапша по рамо и без да очекува дека и вие исто ќе го потапшате по рамо со вашиот одговор. Уште ако е тоа човекот што ќе се потруди да во тие моменти на просветлување ви донесе некое количество на алкохол, што ете од несебични причини, решил да го сподели со вас во тие моменти на искрено себеосознавање... е тоа е пријателе личноста што би сакале да ја задржите во вашиот живот.

Критиката почна да станува бесценета работа на оваа ебана планета. Не знам како е на другите, за сега возможно е да се биде жив само на оваа, меѓутоа чувајте се од слатко-речивите. Од оние ликови што никогаш не се во состојба да го прифатат предизвикот и да зачекорат во непознатото, во неодбележаната територија, да ги излеат своите вистински импресии без притоа да водат сметка дека можеби нема да се изразат со „вистинските зборови“ и евентуално навредат/повредат некого. Па поѓаволите, одзема поприлична доза на ментална енергија напорот да се ставиш во туѓи чевли, да пробуваш да разбереш некого. Да се разбереме, мојот личен став е дека тоа само по себе и воопшто не е возможно. Некако првата категоризација што мене лично ми доаѓа на памет е да го наречам тоа „Етикетизам“.

Етикетизмот е една болна и ниска душевна состојба при која „оценувачот“, односно тој што ве сослушува, од разноразни причини, нема воља да се стави за момент во вашите чевли. Во неговата сивкаста маса, таму некаде горе, една педа над неговото торзо, не можат да се оформат такви Хемиски процеси, што на дотичниот ќе му обезбедат интелектуален потенцијал за да се започне со една неформална анализа во својство на барем и делумно разбирање на искажаната материја. Па така на дотичниот „набљудувач“ му е многу полесно да започне процеси што само ќе премачкаат лепак и ќе ја залепат етикетата на содржината од искажаното. Бидејки ниту една тегла не смее да заврши на полиците неетикетирана и „неосознаена“. Со други зборови еден прост пример за ментална само-кастрација.

За разлика од овие, Брисендените, иако се реткост, сепак постојат. Успехот на успешните луѓе е да го пронајдат Брисенден во својот живот. Без разлика која и да е цената на просветлувањето, овие релации изускуваат трпение, сослушување, самоанализа и отсуство на импулсивност. Доблести што секој искрен почитувач на начините на свеста и интелектот е должен да ги следи. Да, и ова, не секогаш овие релации функционираат во обете насоки. Бидете среќни доколку го пронајдете овој лик во вашиот живот, и не протестирајте доколку ви кажат дека треба да ја прекинат дискусијата. Па макар тоа било и затоа што треба да ја прошетаат својата Малтешка пудла токму тогаш.

Даниел А.

5 notes · View notes

estarioll · 2 years

Text

с всичко толкова счупено в държавата вече се изненадвам как като натисна ключа на лампата, крушката реално светва

#never fails to amaze me #да #бг #искрено и лично #признания #българия #български #мисли #разни простотии

46 notes · View notes

1kakaogua1 · 4 years

Text

Концертът на Black6ix в България и как да ги доведем отново?

Само преди година, на 11 май 2019г., когато светът беше пред нас и ние пред него, десетки фенове се редяха на опашка пред Joy Station в очакване на началото на концерта на магнетичните Black6ix, пропътували 8 229 км от Сеул до София, за да се срещнат с нас на българска земя, пеейки и танцувайки заедно на корейски.

Още часове преди концерта, пред залата бяха започнали да прииждат фенове, всички цветни, различни и изпълнени с нетърпение да се срещнат с групата. Опашката се простираше около 10 метра и продължаваше да се увеличава. Всеки показваше любовта и подкрепата си по различен начин, някои носейки мърч на групата, други пеейки заедно с тях, танцувайки...кой както може. За един истински фен няма ограничения, дори да е със счупен крак, или да трябва да вземе баба си, а защо не и малкото си дете със себе си? Имаше хора на различни възрасти и от различни градове, но по всички лица се изписваше усмивка и бурно вълнение в очакване началото на концерта.След отварянето на вратите вълнението нарастваше, като всеки път тълпата от хора отвръщаше с изтръгнати от вълнение крясъци.

Тези с билети Golden имаха удоволствието да влязат първи и шанса да присъстват на репетицията на момчетата и да се снимат с тях преди всички други! Залата беше достатъчно голяма предвид броя на публиката, а отстрани на сцената имаше два екрана, които отразяваха пряко всичко, така че всеки да се наслади на концерта максимално. Концертът започна с песни, като: Like a Flower и Swamp of Despair и още много други. По случай рождения ден на И Джонг Ун, който съвпадна с деня на концерта в София, българските феновете бяха подготвили малка изненада от сърце, с което искрено му показаха любовта и подкрепата си.

Всички в един глас запяха ,,Честит Рожден ден“ на корейски, а организаторите на събитието поднесоха торта на рожденика. Сред публиката някои фенове бяха подготвили специални плакати с поздравителен надпис, а отделно по време на целия концерт всеки държеше лайт-стик, с който да отвърне на емоцията, която идваше от сцента. Сякаш изпитахме това удоволствие от срещата си с тях съвсем наскоро, а мина толкова време! Всеки присъствал на концерта пази в сърцето си съкровения спомен, а какво ни споделя Коси Йорданова, танцьор от българската кпоп кавър група Starlight, фен на момчетата от година и участник в официално състезание от новия им проект, ще откриете в интервюто ни с нея по-долу:

К.Й.: ,,Присъствах на концерта, който беше в България. Момчетата са наистина прекрасни, наистина обичат феновете си и са душички. Тъй като бях със златен билет, имах възможността да ги видя отблизо. Емоцията да видиш идолите си на милиметри от теб е страхотно и го пожелавам на всеки.

Това, което силно ми направи впечатление, е че момчетата бяха много изморени след концерта, но въпреки това се усмихваха и приветстваха black pearl с отворени обятия. Доста бяха изненадани, когато те ми благодаряха на английски, че съм присъствала на концерта им, а аз отговарях обратно на корейски. Ако все още някой не ги станва, препоръчвам ги силно. Огромни сладури са, страхотни танцьори и певци, а и да не забравяме, че са изключително забавни и талантливи.“

1. А сега малко повече за самото състезание. Можеш ли да ни разкажеш повече за него?

К.Й.:,,Разбрах за състезанието веднага щом го обявиха. Очаквах да има нещо подобно още щом се включих в Makestar (проектът им за втория албум). Щом проектът стана успешен бях сигурна, че момчетата ще имат comeback, което значи и потенциален contest.Малко след като се завърнаха те обявиха dance cover challenge-a “Unlock Dance”. По това, което съм виждала, наградите бяха по- различни от тези, на повечето състезания. Например: за първо място Black6ix ще посетят победителя, ще запишат с него кавър и ще има фен мийтинг и покана за ексклузивен концерт. За отлично представяне (5 отбора) всеки участник ще получи подписан албум и покана за концерт, а последната награда е за популярност и тя е само подписан албум.“

2. Какво те мотивира да се включиш?

К.Й.:,,Исках да направя нещо, което ще харесам и нещо, с което мога да покажа България пред момчетата. Доста често губех мотивация да се запиша, защото имах натоварен график и тренировки без да ми остава време да уча танца. Ако не бяха прекрасните ми приятели от групата, които да ме ритнат и да ме boost-нат може би нямаше да успея да го направя.“

3. Сама ли избра да направиш кавър точно на тази песен? Ако отговорът е ,,Да" защо?

К.Й.:,,Да, сама избрах да направя кавъра. Преди това имах планове да запиша клип, на друга тяхна песен, но след като излезе “Call my Name”, трябваше да се фокусирам първо върху нея, преди да се захвана с другата. “Call My Name” е доста разчупен, доста енергичен и в същото време на места е доста плавен и chill. Въпреки че не ми е по силите, бях решена, че ще го науча този проклет танц.“

4. Тъй като ти си единственият участник от България какви са наблюденията ти за останалите участници?

К.Й.: ,,Главно сме събрани участници от всякъде - Италия, Аржентина, България. Много се радвам, че не съм единствената включила се в съ��тезанието, а има още хора, които са решили да покажат способностите си. За жалост, заради обстановката, повечето участници са направили танца сами, а не групово. За мен лично, всеки един е конкуренция. Всеки от тях е положил усилия и време, за да научи танца (а той не е особено лесен). Искрено се забавлявах докато учех танца, но сега когато съм вътре в състезанието, усещането е различно.“

********************************************************************************

Коси е участникът, който води по гласове в състезанието, което означава, че България има шанс да приветства прекрасните момчета от Black6ix още веднъж!Като част от една сплотена общност, ние от Summer`s Starry Sky, ви призоваваме да се включите в разпорстанението на танца й и, разбира се, да харесате и оставите коментар!

Линк към изпълнението й:

https://www.youtube.com/watch?v=Kd0L-ma-gQc&feature=youtu.be&fbclid=IwAR0d8Jn65AjyYqLituBwB8iWGOM8DEREvPjuVz54JZ0YacJKzO5tdvutPzU

Ц.П.

#black6ix #bulgaria #kpop #concert #kpop in bulgaria #blackpearl

2 notes · View notes

lenniethefarmer · 5 years

Text

#004 - Историята на една лесбийка

Преди няколко дни комуникирах с баба по телефона, тя в претрупаната си стаичка на село в България, аз - разпънала се на голямото си двойно легло в стаята ми в Англия. Говорихме си за дълбоки емоции, страданията в живота ни и общо взето наваксвахме с изпуснатото от няколкото седмици, в които не сме се виждали. Баба започна отдалеч, бавно и сигурно ме уведоми как баща ми ѝ е споделил: “Не мисля, че Габриела някога ще се влюби в мъж”.

И се усмихнах, доволна, че най-сетне го е осъзнал напълно.

Винаги съм била честна с родителите и семейството си, разбира се, искреността ми е била измерена и предварително изчислена, истината бива сервирана в подходящото време и на подходящото място. Именно затова голяма част от тях бяха информирани за хомосексуалните ми наклонности в момента, в който самата аз започнах да се възприемам свободно и непресторено с тях и с останалите ми други ‘кусури’. Реакциите на всичките ми близки хора бяха изключително възприемливи. Естествено, има някои неща, които казват или правят и които понякога се усещат като атака на личността ми, но аз се опитвам да мисля трезво и да осъзнавам, че това идва от необразоваността им по темата и от липсата им на личен опит с тези неща. Обратно на известния слух, че съм мързелива и разхвърляна, Девата в мен е изключително организиран и аналитичен човек и поради това, бих казала, че съм голям фен на списъци. Именно затова ще се опитам да направя такъв за хората в живота ми и техните реакции към новините относно това, че харесвам жени. Ще се опитам да е в хронологичен ред.

> В един есенен ден на 2014 година, с моята близка приятелка Мъдрата (артистичен псевдоним в опит да запазя самоличността ѝ тайна) стояхме и изреждахме имена на известни жени, певици или актриси, които намираме за секси. Пинк, Рияна, Оливия Уайлд - класика. Мъдрата спря дотук. Аз продължих да изреждам, и докато се осъзная, пръстите и на двете ми ръце бяха свършили. Настъпи неловко мълчание. Няколко часа по-късно, когато се бяхме събрали с останалите момичета от компанията ни (която и до днес е основният support group за всички ни), бяхме пред Тирол в Русе и посредата на лигавните им казах “Мисля, че съм и на двата бряга.”. (Това е класическо признание на бисексуални наклонности, което се случва, когато един човек осъзнае, че харесва хора от същия пол, но не е достатъчно сигурен в себе си или в сексуалността си, за да си сложи етикета “гей”. В никакъв случай не намеквам, че бисексуални хора няма - но в моя случай това беше по-скоро “градивен етикет”, който си сложих в началото на пътешествието ми към приемането на самата мен.) Доктора (отново псевдоним), която ме познава, откакто бяхме на 7г., ме погледна озадачено и каза: “Че ти не си ли била винаги на двата бряга?” (Друг е въпроса, че именно нея целунах за пръв път и благодарение на нейните устни осъзнах, че харесвам жени. Затова са приятелите!)

> След като се влюбих в първото си момиче и започнахме връзката си, считах, че времето да съобщя на мама е дошло. Тактично изчаках да замина за Англия, тъй като имам жесток страх от конфронтация и артикулирам чувствата и мислите си хиляди пъти по-добре в писмена форма. Затова ѝ написах съобщение по фейсбук, в което обясних че да, с Първата (псевдоним) сме във връзка, и че да, искам да съм честна и открита с нещата от личния ми живот. Отговора ѝ беше “Знам.”, последвано с уверения, че ще ме обича, каквато и да съм. Оттогава насам мама няколко пъти е намеквала и се е опитвала да ме убеди да не си слагам етикети и да не изключвам възможността на това да се влюбя в мъж някой ден. Подозирам, че ми казва тези неща заради чисто майчинския ѝ и човешки страх от това биологичната ѝ линия да не продължи и да няма възможността да гледа внуци повреме на старините си.

> (Тук ще е добре да отбележа, че откакто се изместих в Лондон, всичките ми приятели и познати знаят, че харесвам жени. Този метрополис е доста по-възприемчив от клетото ми градче Русе и няма абсолютно никакъв смисъл в това да крия ориентацията си. Тук се научих да се гордея с любовта ми към жените. През този период за връзката ми с жена научиха сестра ми, братовчедите ми, както и най-различни хора в обкръжението ми онлайн и в истинския свят.)

> Около година след като мама разбра, сестра ми си хвана първия приятел, когото пазеше в тайна от баща ми. На мен ми беше доста виновно и гузно, задето мама знаеше, но не и той, и тази вина се удебели още повече, когато осъзнах, че аз самата правя абсолютно същото. Затова отново прибегнах до онлайн комуникациите и написах на баща си дълго съобщение, в което обяснявах горе-долу същите неща, които обясних на майка ми в онзи съдбовен ден. Изпратих съобщението и легнах да поспя. На следващия ден първото ми действие беше да проверя дали има отговор от него. Нямаше, и сър��ето ми бе прободено от страх - бях живяла цял живот в опит да се докажа на баща ми и да бъда възприета от него, а ето че сега му бях нанесла възможно най-големият удар под кръста. По-късно през деня говорихме и го питах какво мисли за това, което му бях написала. Той каза, че ме обича и че ме приема, каквато съм се родила. Най-страшното бе минало.

> След като връзката ми с Първата приключи, отново повреме на разговор с баба трябваше да обясня защо не звучах като обичайното си позивитно настроено Аз. Обясних, че тъкмо минавам през раздяла и тъй като е първият ми опит с нещо наистина толкова лично и сърцеразбиващо, не бях в най-цветущото настроение. Баба го прие. Познава Първата и изрази неприязънта си към нея, която е таяла още преди да разбере, че сме били заедно. След известно време, когато се прибрах на село и имахме шанса да говорим лице в лице, аз я посетих в стаята ѝ и подхванахме темата за лесбийството очи в очи. Тя ми призна, че била много натъжена от мисълта, че няма да има правнуци. И тя със своите майчински и биологични страхове! Успокоих я, казвайки, че науката напредва с всеки ден, а и винаги мога да осиновя или просто да забременея от друг приятел. Варианти за размножение има много, стига да поискаш да продадеш съществуването си и да поставиш центъра му в съществуването на друга малка душа на този свят, която да бъде като пластелин под пръстите на объркан и изпълнен с недостатъци човек като самия теб. Баба ме попита как съм разбрала, че харесвам жени. Чистото, искрено любопитство и истинското ѝ желание да ме разбере изпълниха сърцето ми с любов. Обяснявах ѝ, а тя стоеше, слушаше и кимаше. Оттогава насетне говорим за тези неща свободно.

> Споделих на дядо по време на ваканцията ни на вилата ни в планината. Той ме попита как върви любовния живот, дали си имам приятел. Помня разговорът ни: “Приятел не, но имах приятелка, разделихме се наскоро и още го преживявам.” Той кимна, и продължи разговора съвсем натурално, като изобщо не постави под внимание факта, че човека, за който говорим, беше от женски пол. “И защо се разделихте, нещо не се получи между вас ли?” Бях изключително приятно изненадана от реакцията му и от липсата на каквото и да било пряко или непряко осъждане от негова страна.

Това е накратко, поне това, което си спомням. Много е освобождаващо най-близките ти хора да знаят за всички части от личността ти и да ги приемат като валидни и съществуващи такива. Едва ли някога ще мога да им обясня напълно колко съм благодарна за тях самите и едва ли някога ще разберат колко по-лесен направиха пътят ми към приемането на самата мен.

Мога да пиша за своите лесбийски наклонности до утре - имам цяло детство, изпълнено с невинни, но много, много ясни подсказки за това, че харесвам същия пол. И до ден днешен се случва да се сетя за нещо, случило се отдавна, и да се плесна по челото: “Как не съм се усетила!” Адски много ми е сладко колко невинно малко гейче съм била в свят, където това да обичаш жена е неприемливо и дори не е опция, ако ти самата си жена.

И не - не е опция, не е избор. Единствения избор хората “като нас” имат, е дали да бъдат открити към света или да живеят в тайна. Била съм и на двете крайности - бившата ми приятелка беше привърженик на скритите ласки (дали от страха си да бъде осъдена или от чистото ѝ нежелание хората да знаят, че е с мен?), а сега аз съм невероятно открита със самата себе си и се гордея, че мога да съм посланик на равните права и да бъда част от хората, които носят тези различни гледни точки в кътчетата на света, където това е табу и все още бива смятано за нещо ненормално. Не ме е страх да бъда поставяна под въпрос, защото съм сигурна в себе си и съм убедена, че всеки има право на съществуване и видимост, на разбиране и чиста, безусловна любов.

Колкото до етикетите - не съм им фен. Вярвам, че сексуалността е един спектрум, и че хората се намират в различни негови точки в различни периоди от живота си. Поставянето на етикети е нещо, което хората правят, защото ограничаването на нещата от света в разни наименовани категории им помага да разберат тези неща и да ги осмислят в главите си. Аз знам само, че обичам жени и че в момента ми е трудно да си се представя с мъж. (Ако трябва да сме честни, съм в период от живота си, в който не си се представям с никого, защото ценя времето си твърде много и не мисля, че съм готова да бъда във връзка.) Не мога да виждам бъдещето (поне не с абсолютна точност), затова няма как да съм сигурна, че няма един ден да се събудя и да открия, че съм влюбена в някой от отсрещния пол. Най-малкото което е, случвало се е да имам тръпки към момчета, разбира се, последвани от главоломно разочарование и бързо възстановяване. Не искам да се ограничавам по никакъв начин и не искам да трябва да обяснявам какво съм при всеки нов трепет и чувство. Затова просто казвам, че харесвам жени, на приятелите си в Англия казвам, че съм “pretty gay” и толкова.

И като за край на това ми писание, ще вметна колко много се радвам, че съм се родила жена, обичаща жени. Следващата стъпка от пътешествието ми към просветлението е да се науча да обичам и останалите части от себе си.

#me #thoughts #бг #хомо #лесбийка #гей #лгбт

5 notes · View notes

vprki · 3 months

Text

Росен Карамфилов е от „хвърчащите хора“ на Валери Петров…

Помним изключителната грижа на изумителния художник Кольо Карамфилов за сина му Росен, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможно Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж да създава изкуство. И сега току-що навършил 33 години той вече има награди за поезия и проза, а и рисува и направи своята първа самостоятелна изложба „Разговори с невидимото“ в галерия INTRO.

Тя случайно или не съвпадна с изложбата „Отвъд човека“ на Кольо Карамфилов (1963 – 2014) в САМСИ (Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство). Изложбата на Росен Карамфилов в INTRO (30 януари – 7 февруари) почти приключи, но съм убедена, че една експозиция не остава в рамките на определените ѝ дати, защото животът ѝ продължава във възприемането и и усещането на хората, които са я съпреживели. Остават срещите с картините и думите за тях от галерист и автор, за които това е специален момент и път. И е важно да се припомнят, за да няма усещане за отминалост, а да се разбира смисълът за неслучайността на една изложба и продължението ѝ във времето.

Росен Карамфилов и Валентин Щинков

„Изложбата е първата на Росен, все пак той носи ген (майка му е художничката Ина Дамянова –б.а.). Ако си мислите, че изложбата е направена нарочно заедно с изложбата в САМСИ на баща му Кольо Карамфилов, не е вярно. Не вярно, но случайни работи няма. Като се вгледаме в нещата ще разберем, че има връзка между изложбата на баща му и неговата. Росен има да извървява много дълъг път оттук нататък. Следващата изложба ще бъде още по-…Той има да навлиза още повече и повече в този занаят. Няма не възнаграден труд. Росен много се труди.“ Каза Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер при откриването на изложбата на Росен Карамфилов.

"Планината, човекът и невидимото"

А Росен изключително развалнуван и щастлив каза: „Тази изложба я готвим отдавна и Вальо Щинков е човекът, който ме накара да повярвам, че мога да бъда експониран. Нарисувал съм страшно много картини, откакто рисувам. Четири години минаха много бързо. Беше безумният Ковид, това време никога няма да го забравя. Всичко започна с един глас в ума ми, който ми каза да започна и нарисувах първата си картина „Бащино сърце“. Едно сърце на черен фон, много ярко беше, спомням си съвсем ясно – ярко черно и ярко червено. Тази работа ме порази, много силно и си казах, че тази картина трябва да изчезне. Това е момент в живота ми, в който поисках да се променя, да стана друг. Направих върху нея друго и то стана женско сърце и картината и я подарих на майка ми и тя стои още в нейния дом, тази първа моя картина.

Отляво - "Милост", отдясно - "Раненият войник"

Доброволно я промених, но тя ми е първата картина и ми напомня за моя баща, който казва, че силата на рисуването е в промяната. През тези четири години направих много – писал съм, рисувал съм за мен лично и не само. Рисувал съм истински, за душата си. Винаги, абсолютно винаги е било заради това, че ми се спуска някакъв талант, който не съм предполагал, че имам. Всички тези червени точки не означават, че аз съм завършен художник, не, аз съм човек с четка в ръка. Нищо не свършва с тази вечер, от тази вечер започва всичко.“ Всъщност, това беше изповедта на Росен Карамфилов, който и в прозата, и в стиховете си не страхува да споделя своята истина, своя живот, преминал през Ада, за да е това, което е. Трудно е да си го представим, защото сме така устроени, че мислим, че нашата болка е единствена и най-силна в този свят на човешко страдание не само в екзистенциален план. Но Росен не просто ни отрезвява, а ни кара и истински, ако имаме достатъчната чувствителност да разбираме другия, чиято болка е и невъзможност, ей така да повървиш на двата си крака…Така е разказа за всичко това Росен Карамфилов в прозата и поезията си, искрено и безпощадно.

От изложбата „Срещи с невидимото“

Малцина са в състояние да достигнат до това изкристализиране на личната болка и да разкажат за нея, без страх и самосъжаление. А той го прави от времето, когато публикува първите си писания, съвсем млад и спечели наградата за разказ на името на Рашко Сугарев в конкурса на НДФ „13 века България “ (2014) и, когато получи приза за поезия „Владимир Башев“ (2017). И това се усеща и в картините му…

Росен е и в идеята на изложбата на изключителния Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ (26 януари – 24 март 2024) с куратор Надежда Джакова. В експозицията са включени непоказвани и малко известни творби на Кольо Карамфилов, селектирани от куратора Надежда Джакова и събрани със съдействието на сина му Росен Карамфилов и галеристката Радост Коцева. Водещ в избора е повтарящият се мотив на човека, изваден извън обичайната изобразителност, превърнат в символ, знак на автора и изкуството му.

Надежда Джакова, Яра Бубнова и Росен Карамфилов на откриването на изложбата на Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ

На откриването ѝ Росен каза: „Тази изложба е направена за човека. Тази изложба е направена за вас, скъпи хора. Тази изложба е направена, за да се опитаме да покажем, че смърт няма, край – няма. Това, което правим с тази експозиция, откакто отпреди десет години баща ми Кольо Карамфилов не е сред. Опитваме се да разкажем неговите истории. Знаем, че не можем да ги разкажем по неговия начин, но се опитваме да го направим достойно. Да го направим така, както на нас ни се струва, че на него би му харесало. Баща ми разказваше истории, независимо дали с картини, със скулптури, с рисунки, с графика, ако щете с една обикновена рисунка на салфетка, подарена приятел.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Той беше такъв човек, той е такъв човек. Той винаги ще е тук. Изключително съм щастлив и благодарен, че направихме тази изложба в САМСИ, защото това пространство е специално. Първият човек на когото искам да благодаря е Надежда Джакова, защото преди една година дойдох при нея, без да имам никакви очаквания. Само исках да ѝ кажа, че искам да представим малко показвани и непоказвани творби на баща ми. Тя ме попита дали е възможно, а аз ѝ казах „да, възможно е“! Заедно с моята скъпа приятелка от галерия Uni Park галеристката Радост Коцева, с която в рамките на няколко месеца успяхме да предоставим на Надежда Джакова картини, които виждате днес тук. Смятам, че тези картини обединяват темата за човека и е съвсем в реда на нещата, защото човекът е централен символ в картините на баща ми. Това е всичко – човекът, който върви по пътя си, един крак, една сълза, едно око, дали ще е женската мигла, която е уловена в момента. Няма да ви отегчавам, искам да ви благодаря и да ви се поклоня“.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

В изложбата са включени картини, които не са показани през последните 10 години, откакто Кольо Карамфилов (1963-2014) напусна нашия свят. Пред БНР Росен Карамафилов сподели за баща си и творбите му: "Виждам го като една огромна символика, неин център е безкрайността, неин център е именно човекът. Виждам го като крясък в тиха стая, че има Бог. Виждам го като спасение за всички, които ценят високото изкуство. Виждам го като друг бряг, като друг пристан. Човекът беше не само център и ядро в неговото изкуство, но и нещото, което дълбоко го занимаваше. Талант имат много хора, но неговият заряд беше без аналог. Този заряд го правеше различен. Той винаги е казвал – искам да бъда хулиган в изкуството си, не искам да бъда в някакъв шаблон. За него шаблонът беше невъзможен!"

Кольо Карамфилов на изложбата си на "Аполония" в Созопол, 2012

Припомням, че при връчването на наградата за поезия на името на Владимир Башев 2017 година Росен каза: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които идват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път.“ Духовната творческа мощ на личност като Кольо Карамфилов няма как да изчезне, да се загуби. Грее със звезден блясък и, вероятно, малко иронично гледа от Високото нас, които сме на Земята. А Росен Карамфилов се е зарекъл, че докато е жив ще се погрижи баща му да не бъде забравен. „Трябва всички, които го обичаме, да продължаваме да правим красиви неща."

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Във въведението към изложбата на Кольо Карамфилов Росен е написал: “Експозицията „Отвъд човека” е именно това – една от историите на Кольо К., която не сме разказвали никога досега. И която ще разкажем със затаен дъх. Благодаря на всички, които са част от нея. На всички организатори, на всички колекционери. На всички онези, които направиха това за един български гений. Той го заслужава.”

"Голямата риба"

А ден след откриването на изложбата му в галерия INTRO Росен написа на стената си във фейсбук: „"На моят син с надеждата един ден да не изпусне голямата риба." Думи на баща ми - великия български художник на света Кольо Карамфилов. Толкова ми бе важен този негов завет, че за да не изпусна голямата риба я нарисувах.

Валентин Щинков пред картината на Росен Карамфилов "Тя простира светлината"

Искам да благодаря на всички присъствали снощи на откриването на моята първа самостоятелна изложба "Разговори с невидимото". Ще ми се да вярвам, че съм заслужил това уважение, не очаквах тази мощна колективна енергия, цялата експозиция бе изкупена още преди откриването, поради огромен предварителен интерес. Съжалявам, ако е имало разочаровани, но искам да ви кажа едно: докато сърцето ми бие, очите ми виждат и лявата ми ръка работи - картини ще има. Тук съм.“

Анна Иванова, Росен Карамфилов и Ина Дамянова. Зад тях "Пясъчен часовник"

Когато си мисля за Росен Карамфилов, за написаното от него и сега изложбата му, която е все пред мен, неволно или не си припомних строфи от едно от любимите стихотворения на Валери Петров „За хвърчащите хора“…Росен е от хвърчащите хора…

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

…………

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

"Ангел в коридора на небето"

Ще завършим този текст с едно от най-обичаните ми стихотворения на Росен, дало и името на стихосбирката му „Церебрална поезия“, за която получи и наградата на името на поета Владимир Башев, 2017.

зад гърба ми-пропаст

пред погледа ми - бездна

ако направя крачка

напред ще изчезна

ако направя крачка

назад ще потъна

ето защо не умея да ходя

ето защо съм седнал във въздуха

моля те Господи

ако един ден падна

нека да е на небето

Росен Карамфилов на изложбата на баща си забележителния художник Кольо Карамфилов (1963-2014) в галерията на НДК, 2019

А ние можем само да добавим – здраве и успех на Росен, да сбъдва мечтите си в изкуството и в живота. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021), Борислав Чернев, архив на САМСИ

#Росен Карамфилов #Кольо Карамфилов #Надежда Джакова #Валентин Щинков #Зелма Алмалех

0 notes