Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да помня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо се чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

“ Слънчогледите вечер обръщат своите пити надолу. А може би търсят все още слънцето, което е вече под нас, в другото земно полукълбо. ”

- Здравко Кисьов

Понякога ми е тъжно. Много тъжно. Много ми е тъжно, когато виждам хора, които не познават любовта. Които, като деца не са я виждали. Които познават само грижата през физическите си нужди. Много българи са така. Отгледани да са сити и облечени, но не и прегръщани. Хора, които са гледали по-късно романтични филми по телевизията и са се смели на измислиците в тях, вярвайки че тази любов е илюзия. Как иначе? Те на живо не са я виждали нито между родителите си, нито към тях и когато чуват хората да говорят с любов един за друг са мнителни. Когато някой им казва мили думи се чувстват неудобно и почти неприятно. Когато някой ги прегръща се стягат, вместо да се отпуснат. Задушават се, вместо да се почувстват обгърнати и на сигурно. Научени са да са умни, не чувствителни. Да са критични, не наивни и влюбчиви. Да са самодостатъчни, вместо да споделят радостите и тежестите си с хората до тях. Да са успешни, никога объркани или търсещи. Категорични, не податливи на влияние. Цинични, вместо романтични. Толкова стегнати, че когато любовта дойде и почука на вратата им - те не могат да отвърнат. Не могат да кажат "Обичам те" със сълзи в очите. Не могат да са слаби, нито пред себе си, нито пред другите. Не могат да те допуснат дълбоко, защото когато са били отворени много отдавна, като деца, някой им е казал "Стига рева, на никой не му пука какво искаш, и аз искам много неща, ама няма как!". И когато от най-близките си са получили удар, вместо милувка, са сложили стената, която с годините става само по-дебела. Избират сами да са причината за щастието и успеха си, защото на другите е по-добре да не се разчита. Все пак могат да се обърнат и да ти кажат онези болезнени думи, по-добре да се презастраховаш и да не им поверяваш сърцето си. По-добре да си сам, но на сигурно. И така тези хора си живеят сами. Сами в партньорства, сами в семейството си, сами на работа, сами в живота. Разчитат на себе си, а на другите само, когато са им платили или когато са им дали нещо, което очакват да се върне. Търгуват, за да тече обмен, друго не знаят. Хем с хора наоколо, но никога с хора вътре в сърцето, защото това е страшно. Никога допускайки, че романтичните филми могат да са реалност. Че човек може да умре за този, когото обича. Че сърцето обича, дори когато умът не разбира. И когато се появя и им кажа: "Истина е. Приказката е истина, филмите са истина, изпитала съм го, реално е, прекрасно е, няма по-хубаво чувство на този свят!", ме поглеждат отвисоко и си казват: "Милата, колко е заблудена". И по-добре, че си казват това, защото иначе ще трябва да признаят пред себе си, че сърцето им е в затвор и не е виждало дневна светлина от години. Камо ли ръце, в които да тупти, без да се страхува, че ще го изпуснат. Аз оставам наивната, те остават "зрелите"...

-Ванеса Виденова

Все гледам да взема правилното решение. Най-рационалното, лишено от емоционалността ми, която цял живот ме преебава и все ме забива в ситуации на осма глуха. И винаги, когато смятам, че съм го взела, се заравям още по-дълбоко. Понякога просто искам от себе си да избягам, да облека душата на друг човек, някоя по-лека, по-проста. Но ей го на, нямаме правото на това. Губя се, потъвам, изривам се, изтупвам се добре, все едно никога не съм била там. Не знам защо пиша всичко това, имам нужда да хвърля думите си в пространството и просто да се изпарят без разрухата от тях да попилее още някого.

Вярвате ли в предопределеното? И аз вярвам, може би към ден днешен отказвам това да ми бъде мироглед. Всичко ни води ня някъде, понякога решаваме да хванем волана в ръцете си и да сменим курса на движение. Понякога за по-добро. Понякога мислим, че е такова. Понякога само мислим, че е за по-добро, но хвърляме кал по гърбовете ни, докато бягаме, докато тичаме, докато бягаме от него и се крием, но то ни открива отново. И отново се скриваме от мислите си, но те винаги знаят как да ни открият, защото са в нас. И където и да отидеш, те идват. Те са в нас. Няма игра. Не е криеница.

Щрак.

И отново сме в капана на собствените си мисли. Ще се скрия отново, ще избягам, ще ги поръся със сол и ще ги изгоря.

Щрак.

Осъзнаваш, че това не е възможно и че не е възможно да убиеш демоните, защото чудовището не е под леглото, не е в дрешника. Постелял си му мил, уютен дом.. в теб.

Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му.

"Индже" Й. Йовков

Само защото не ти казвам нищо далеч не означава, че не съм наясно колко дълбоко си затънал в собствената си помия.

И повярвай ми, доставя ми огромно удоволствие!

дълбоко в себе си винаги си знаел.

- разказ от пет думи.

/d.karranova/

,, Не бях сигурна дали искам да му вярвам. Последното, което исках, беше да се влюбя, защото дълбоко в душата си помнех — любовта наранява."

,, Скай"

“ Не била за теб? Защо ги слушаш тия глупости, чедо? Кой бездушен тип ти ги говори? Погледни дълбоко в очите ѝ. Давиш ли се, плуваш ли?

Погледа говори достатъчно.

Има ли пламък, или само останки и пепел? Не търси отговора другаде. Не разпитвай празните души. Не ги слушай тия, че жената била като струна. Много по-устойчива и силна е, да знаеш. И ако се бавиш още, ще намери друг да те замести. Но, не защото не те обича, а защото жените не обичат да чакат. Изпитват сигурност от първия момент. От оная сляпата, дето ние мъжете трудно я разбираме. Ти ли ще си, няма ли да си ти. Те просто знаят. Не харесват женчовци, те търсят опора. И ако не можеш да си такава, ставаш безполезен. Не толерират колебливостта и винаги с глас се смеят, като чуят, че това било женска черта.

Могат да се грижат сами за себе си, но искат някой друг да го направи вместо тях.. за тях.. до тях. Женска му работа. Ей такива уникални и непредсказуеми същества са. Страх да те хване, тръпки да те побият. Но, горе главата, чедо. Не се отчайвай и не му мисли много. Днешните мъже все много мислят. И уж с ум се славят, но им липсва интуиция. Защото гледат навсякъде, но забравят очите. Да, възможно е някоя да те прекърши, да те разкости .. на пух и прах да те направи, но ти по-добре опитай. В противен случай, привидно ще останеш цял, но отвътре вечно ще си счупен. “

Последните месеци всякак те сънувах, но най-силно ме изплаши как ми се присъни онази нощ.

Като далечни познати се срещнахме случайно. Попитаха те нещо. За едното отговори, а за другото не каза.

“А гривната ти откъде е?”

Мълчание неловко. Засрамена усмивка. Бързо сваляш гривната. Скриваш я някъде дълбоко. После си отиваш.

А косите ми бяха побелели. Изплаших се и се зарадвах. Нещо от тебе винаги ще нося, с гордост ще го нося, с радост ще го нося, защото ти си ми го дала, защото на тебе ми напомня.

Завинаги ще останеш влюбен в нея.

С колко и жени да спиш, в колкото и да се влюбваш. Дълбоко в сърцето ти, тя е оставила белег. Никога не те е обичала, но ти си готов да обичаш и за двамата само да ти каже да дойдеш.

“ Когато всички фалшиви самоидентификации бъдат изхвърлени, това, което остава е всеобхватна любов. ”

- Нисаргадата Махараж

Едва сега забелязах безпорядъка в залата. Няколко статива бяха полегнали на пода с разкрачени крака, изпънати нагоре, и незнайно защо, но толкова приличаха на онези ръце от "Герника" на Пикасо върху корицата на каталога, който Маги често разглеждаше с такава вглъбеност, че накрая реших да ѝ го подаря. Гневът на нейната лудост не беше пощадил и платната ѝ, захвърлени на различни страни, с пречупени подрамки и разкъсан лен. А по стените личаха следи от цветни длани и пръсти, които бавно се свличаха надолу като неочакван летен дъжд.

- Не питах за това...

- Не ми се говори - отвърна рязко, - а и няма значение, всичко свърши...

Отговорът ѝ ме натъжи. Усетих, че имам нужда да запаля цигара. Изправих се бавно и отидох до масата, за да взема стъкления пепелник, който винаги беше препълнен с фасове и пепел. Не го открих. В дъното на залата проблясваха натрошени мъниста стъкло. Погледът ми се спря върху дървения скрин наблизо и реших, че някъде из разхвърляните в него вехтории ще намеря стара капачка от буркан, в която някога съм смесвал бои. Очакванията ми се оправдаха. За миг се поколебах дали да взема и бутилката с бърбън, на чието дъно бяха останали няколко пръста от предната вечер. "Какво пък толкова - две-три глътки няма да ми навредят". Понякога изборът се оказва най-лесното нещо на света.

Върнах се при Маги, която седеше с безизразен поглед, дълбаещ стената отсреща. Свлякох умореното си тяло на пода и драснах клечка кибрит. Никотиновият дим ни прегърна с топлата си нежност и разбуди заспалото ѝ безразличие.

- А за мен?

И без да чака отговор, извади цигара от кутията, която потреперваше в ръката ми, после надвеси глава над догарящата клечка кибрит. Пое дълбоко въздух, облегна се върху стената и тънката ѝ шия описа красива дъга.

- Сега ми кажи защо си тъжна... - продължих да настоявам.

- Аз винаги съм тъжна, не си ли разбрал?... - думите ѝ се губеха в неистов смях, който бързо потъна в мълчание. - Не настоявай, Тони, не ме карай да бягам и от теб...

Взе бутилката от ръцете ми и отпи жадно. Устните ѝ горяха.

- По дяволите, как мразя да пия уиски... Повярвай ми, наистина е така, предпочитам вино... Напоследък правя неща, които ненавиждам... И самата аз не мога да се позная...

- От какво бягаш?

Гласът ѝ повтори въпроса ми като ехо.

- От себе си, Тони... Аз играя театър... Тези високи токчета... Усмивката... Походката... Мислят ме за надменна... И силна... Не знаят колко слаба съм всъщност...

Пое дълбоко от никотиновия дим, повдигна леко глава и издиша обръчи сива мъгла.

- Винаги съм искала да бъда като мама. Не пророни и сълза, когато татко ни напусна. А на мен и сега ми липсва. Самотата е трудна за понасяне... През деня съм най-щастливият човек на света... Но вечер... Слънцето угасва... И аз...

Зарови пръсти в разпилените си коси. Не знаех какво да кажа. Маги се изправи ненадейно и погледът ѝ отлетя през разтворения прозорец.

- Ще тръгвам - каза накрая.

- Остани...

- Не мога, Тони, знаеш прекалено много за мен... Утре ще събера нещата си... Не ме търси повече...

- Но аз...

Тя се надвеси над мен и постави пръст върху устните ми.

- Не казвай нищо... Ще развалиш и малкото хубаво, което е останало...

Тръгна към вратата с неуверени стъпки. Спря на място, за да запази равновесие. Повече от всичко на света искаше да изглежда силна в този момент. Изтри безпорядъка в косите си, прокарвайки пръсти през тях, приглади измачкания плат на роклята, която се спускаше ефирно покрай тялото ѝ, повдигна с престорена надменност глава и продължи, открила отново своята увереност сред хаоса на душата си. Олющеното дюшеме на пода простенваше в равномерен такт под ударите на острите ѝ токчета. Малко преди да излезе, забави стъпки, обърна се леко встрани и каза с безразличие:

- Не идвай утре! Ако някога ти стане тъжно за мен, спомни си за случайността...

Копнежно...

Как искам... В теб да се сгуша...

С устни... По тебе да лазя...

Възбуден... Плътта ти да душа...

Дълбоко... И бавно да вляза...

Зърната... С езика да галя...

Страстно... От тебе да пия...

С дъха си... Копнежи да паля...

Телата ни... В страст да обвия...

Ръцете си... Нежно да впивам...

Горещо... И лудо да любя...

Любовта си... По теб да изливам...

Как искам... Така да те будя..!

Калоян Христов©️

(Chris Heart)

01.11.2023

London

Искам да разгадая сърцето ти. Криеш толкова много в него, а не го показваш.

Искам да докосна чувствата ти, да усетя вълнението ти, да наблюдавам емоциите ти.

Искам да те познавам, дълбоко, отблизо, завинаги.

За какво ми е друг свят, когато в теб намирам вселени.

Ако морето е низ от загадки, ти си океан.

И ако звездите побират студа, ти побираш звездите.

Ако очите са прозорец, към душата, твоите са бездна.

Хората заряваме някои спомени и информация от миналото на дълбоко в съзнанието си и си мислим, че всичко е забравено, отминало, загърбено, за наше добро.

И в един момент, на повърхността изплува телефонен номер, който знаеш наизуст, цифра по цифра, едно към едно. Без причина, без да се опитваш, просто съзнанието ти коварно ти напомня, че нищо не е забравено, че все още си е там и ти дълбоко в себе си го знаеш...

- Е.Т.