Защо не ме потърси, когато те чаках.

Защо не каза всички думи, които искаше да знам.

Защо мълча.

Защо си тръгна, когато имах най-голяма нужда от теб.

Сега е твърде късно, сега познавам болката и не се страхувам да потъна.

Защото бях там, а ти беше далеч.

Сега си тук, но мен ме няма.

Повече ме болеше да те обичам, отколкото да те напусна.

Познаваш ме до болка.

Докосвал си ме навсякъде.

Разпознаваш всяка моя емоция.

И няма нужда от думи, за да видиш, че те пуснах от сърцето ми.

Не искам от прегръдките ти да имам нужда.

Не искам да завися от теб.

И да те чакам, а ти да си толкова далеч.

Не искам само в теб да намирам спасение.

Защото се страхувам.

От силата, която притежаваш върху мен.

И ще те отблъсквам, и ще бягам.

Защото нямам нужда от това.

Да бъда с теб мога, но да бъда твоя, не съм готова.

Любовта в най-чистата си форма.

Когато се усмихваш и гледаш право в мен.

Когато не ме поглеждаш, защото съм те наранила.

И те боли.

От мен, заради мен.

Но ми прощаваш.

Защото ме обичаш и искаш да си с мен, само с мен

Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да помня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо се чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

За майката, която нямах…

Не беше до мен когато плаках, когато бях потънала в тъмнина.

Когато светът ми беше разрушен и не виждах смисъл.

Бях събрала цялата болка, без да очаквам твоята любов.

Защото не я познавам, защото е чужда за моето сърце.

Казвах си, че ти прощавам, че разбирам и че приемам.

Но дълбоко знаех, че това не е така.

Защото се гневя, че те е нямало и все още те няма.

Човек неспособен да създава, а само да руши.

Не ме вини, че съм такава.

И все още не приемаш, че сърцето ми е с белези заради майката, която така и не успя да си.

Сила

Това съм аз. В най-чистата си и уязвима форма. Крехка и чуплива. Напълно изгубена, лутаща се и объркана. Позволявам си да усещам цялата болка. Не крия и не потискам тъгата. Всички чувства са в мен. Понякога не всичко е наред и не винаги има щастлив край. Приемам и го осъзнавам. Разбирам и не се гневя на съдбата. Всичко се случва с причина

Истинската интимност е когато аз плача, крещя и не знам защо не мога да спра. А ти ме прегръщаш силно, мълчиш и чакаш да дойда на себе си. Няма нищо красиво в това. Интимното е, че съм те допуснала да ме видиш в най-лошата ми светлина. Когато светът ми се е разрушил и имам нужда само от твоята любов.

Какво бих ти написала, но никога не бих изпратила.

Пазиш ли всичко, което ти подарих? А носиш ли любимата ми блуза? Какво изпита, когато си тръгна? Знаеше ли, че това е краят на нашето завинаги?

Времето лети, аз пораснах, научих се да обичам най-вече себе си. Все още плача без причина и намирам болка във всичко. Но се опитвам да бъда по-добра към себе си. Преди си мислех, че след любовта идва омразата. Така и беше в един момент, но после нещо се промени. Не чувствах нито любов, нито омраза. Всичко изведнъж изчезна. Сега мога да те погледна, да ми се свие стомаха на топка, но да не почувствам нищо. Защото не сме същите хора, които бяхме в началото. Сега сме само непознати, които преди време са се обичали, но точно днес не.

Често се случва.

Да се спъна, да падна и после да се засмея.

Просто, защото съм си такава.

По-малко се случва.

Да продължа, без да плача и да повярвам в бъдещето.

Просто, защото съм си такава.

Силно наивна и вярваща в чуждите думи.

Но по-често се случва.

Тихо да пристъпя, да се извиня без да има причина и да приема чуждата болка като своя.

Просто, защото съм си такава.

Тя

Докосвал си много жени.

Докосвал си техните тела, но само една си докосвал със сърцето си.

Гледал си я така, сякаш тя ще ти даде цялата си любов и няма да те предаде.

Но, после тя си тръгва.

Разбива те.

Оставаш сам и търсиш утеха при чуждите ръце.

Искаш някоя да стопли разбитото ти сърце.

И молиш я да замени онова момиче с кафевите очи.

Знаеш, че невъзможно е. Да обичаш друга с цялото си сърце, защото тя отдавна ти го взе.

На раздяла ти казвам как искам да ме пуснеш и да съм сама.

Но очите ми говорят друго.

И се молят да останеш.

Още минута да подържа ръката ти.

Още миг да си до мен.

Вчера ме попита защо е толкова сложно. Защо връзката ни е толкова объркваща, сложна и влудяваща. Тогава нямах думите, с които да опиша ситуацията. Това съм аз- сложна, влудяваща и в много моменти объркваща. Буря от емоции, които все още се уча да владея. Уча се да живея с детето в мен, което не знае какво е любов. Вярвах, че мога да мина през всичко сама, вярвах че ще се науча да канализирам отровните мисли и чувства, които всеки ден изпитвам. Както винаги грешах, защото всичко, от което имах нужда беше ти. Моят център, моят компас, който ме водеше. И когато ме болеше, аз поглеждах към теб и вече знаех, че всичко ще е наред. Тези дни, в които те нямаше, аз нямах компас трябваше да разчитам само на себе си. Което е невъзможно, защото аз нямам емоционалната сила да си помогна. Затова приех твоето отсъствие като предателство към малкото момиче, което живее в мен. То беше наранено, счупено и изоставено от най-важния човек за нея. Искам да си щастлив, да мечтаеш и да обичаш силно. Както аз те обичам, прости че искам от теб неща, от които те боли. Всичко ще е наред.

Любовта ти се появи неканено. Аз не я исках. Но тя дойде. Влезе без да пита дали може да остане.

В началото беше една нова и чужда емоция. Някак далечна от мен. Ти бързаше, искаше да вземеш всичко от мен. Искаше да бъда само твоя. Да се отдавам изцяло. И точно това направих, приех и се слях с нея.

Сега е моят въздух, сега е всичко, от което имам нужда. Защото е точно твоята, защото е от теб.

Днес не те хванах за ръката. Утре няма да те целуна, не обещавам след месец какво ще е. Сега чувствам това. Разстоянието помежду ни се увеличава. Свикнах с тишината. Но най-силно свикнах да те няма.

Следващата спирка е моята. Трябва да сляза там, да изкача стълбите и да се прибера. Във вкъщи. Сама. В тишината, в празните стаи. Спирката наближава, но сърцето ми не е готово. Не знам дали някога ще свикне. Усещам корема ми свит на топка, плаче ми се. Искам да крещя. За мен, за теб, за нас. За живота ми, за дом, който създадохме. Ние двамата като едно цяло. Когато се разделяш с някого си на ръба между смъртта и животът. Между преди и след. Няма изход, сам трябва го създадеш