Нямам песен за тази ситуация.

Понякога ми е тъжно. Много тъжно. Много ми е тъжно, когато виждам хора, които не познават любовта. Които, като деца не са я виждали. Които познават само грижата през физическите си нужди. Много българи са така. Отгледани да са сити и облечени, но не и прегръщани. Хора, които са гледали по-късно романтични филми по телевизията и са се смели на измислиците в тях, вярвайки че тази любов е илюзия. Как иначе? Те на живо не са я виждали нито между родителите си, нито към тях и когато чуват хората да говорят с любов един за друг са мнителни. Когато някой им казва мили думи се чувстват неудобно и почти неприятно. Когато някой ги прегръща се стягат, вместо да се отпуснат. Задушават се, вместо да се почувстват обгърнати и на сигурно. Научени са да са умни, не чувствителни. Да са критични, не наивни и влюбчиви. Да са самодостатъчни, вместо да споделят радостите и тежестите си с хората до тях. Да са успешни, никога объркани или търсещи. Категорични, не податливи на влияние. Цинични, вместо романтични. Толкова стегнати, че когато любовта дойде и почука на вратата им - те не могат да отвърнат. Не могат да кажат "Обичам те" със сълзи в очите. Не могат да са слаби, нито пред себе си, нито пред другите. Не могат да те допуснат дълбоко, защото когато са били отворени много отдавна, като деца, някой им е казал "Стига рева, на никой не му пука какво искаш, и аз искам много неща, ама няма как!". И когато от най-близките си са получили удар, вместо милувка, са сложили стената, която с годините става само по-дебела. Избират сами да са причината за щастието и успеха си, защото на другите е по-добре да не се разчита. Все пак могат да се обърнат и да ти кажат онези болезнени думи, по-добре да се презастраховаш и да не им поверяваш сърцето си. По-добре да си сам, но на сигурно. И така тези хора си живеят сами. Сами в партньорства, сами в семейството си, сами на работа, сами в живота. Разчитат на себе си, а на другите само, когато са им платили или когато са им дали нещо, което очакват да се върне. Търгуват, за да тече обмен, друго не знаят. Хем с хора наоколо, но никога с хора вътре в сърцето, защото това е страшно. Никога допускайки, че романтичните филми могат да са реалност. Че човек може да умре за този, когото обича. Че сърцето обича, дори когато умът не разбира. И когато се появя и им кажа: "Истина е. Приказката е истина, филмите са истина, изпитала съм го, реално е, прекрасно е, няма по-хубаво чувство на този свят!", ме поглеждат отвисоко и си казват: "Милата, колко е заблудена". И по-добре, че си казват това, защото иначе ще трябва да признаят пред себе си, че сърцето им е в затвор и не е виждало дневна светлина от години. Камо ли ръце, в които да тупти, без да се страхува, че ще го изпуснат. Аз оставам наивната, те остават "зрелите"...

-Ванеса Виденова

Често се случва.

Да се спъна, да падна и после да се засмея.

Просто, защото съм си такава.

По-малко се случва.

Да продължа, без да плача и да повярвам в бъдещето.

Просто, защото съм си такава.

Силно наивна и вярваща в чуждите думи.

Но по-често се случва.

Тихо да пристъпя, да се извиня без да има причина и да приема чуждата болка като своя.

Просто, защото съм си такава.

В една връзка винаги има 3 етапа или етапа.

Първо:

Всичко е розово, всичко е красиви думи, няма проблеми и всичко е наред.

Второ:

Когато започнеш да разбираш несъвършенствата на човека, започват безсмислени битки (този етап е най-труден, тъй като не винаги желае да оправят нещата и така се отказват).

Трето:

Най-красивото е; когато наистина се влюбиш и разбереш, че другия има несъвършенства, когато знаеш как да поправиш проблемите, без да имаш нужда от писъци или наранени думи, когато цялото его е разбито и няма нужда да си прав през цялото време.

Когато истински се научиш да обичаш.

Липсва ми да ме ядосваш.

Липсва ми да не ме оставяш да се наспя.

Липсва ми да не си говоря със теб.

Липсва ми да прекарваме неусетно целият си ден заедно.

Липсва ми да ти липсвам.

Липсва ми да ме караш да харесвам най-абсурдните песни на света, след като сме ги слушали 200 пъти и просто е невъзможно да не ми харесат поне малко.

Липсва ми да те разсмивам.

Липсва ми да си говорим нашите неща.

Липсва ми аромата ти.

Липсват ми прегръдките които запълват всяка пукнатина в душата ми.

Липсва ми да знам как е минал денят ти.

Липсва ми да слушам за тъпата ти работа и как си се скарала с някой клиент.

Липсва ми да слушам как си нахранила някое коте и си била на косъм да го прибереш при другите две.

Липсваш ми и мразя, че вече те няма, а дори за секунда не спирам да мисля за теб.

Липсва ми преди сън, да се наместваш 15 минути и след това да заспиш за толкова секунди.

Липсва ми топлината ти.

Липсва ми да знам, че само с мен ти е спокойно.

Липсва ми чувството ти за хумор и че само ти можеш да ме разсмиваш по този начин.

Липсваш ми, когато се сетя за някоя наша смешна случка, а не мога да ти я припомня.

Комуникацията ни без думи винаги е била на ниво. Мълчим, но душите ни се търсят - протегнали ръце.

- С дъх на розово вино

"Много бързо премина през това, обичала ли си изобщо!?"

Обичах.

Обичах го повече от себе си дори.

Обичах усмивката му, смеха му, можех да слушам гласа му с часове.

Нали казват, че и кафевите очи са океани, но не всеки може да плува в тъмнината. Е, аз се гмурнах без да се замислям, въпреки че имам панически страх от тъмнината. И за малко да се удавя. Помня миговете, в които със сетни сили си поемах въздух, за да мога да се гмурна отново...и отново...и отново.

Обичах го, заради това което е, и най-вече заради това, което не е.

Обичах разбира се.

Обичах, когато времето беше топло и слънчево, обичах когато валеше, и най-много го обичах по време на буря.

Обичах да ме лъже с красиви думи, обещания. Говорех за него на всички, като че ли беше някаква мания. И отблъснах всички, и вярвах само на него.

Защото той беше всичко. Защото го поставих на пиадестал. Защото минаха години преди да разбера, че всичко това е лъжа. Моя собствена. Въртяла съм се в кръг около един размазан образ, създаден от моите желания и въображение. Една душа, на която аз съм добавила цвят, за да е по-красива...

А то всъщност... Той ме обичаше само когато слънцето беше високо в небето. А светлината толкова добре се отразяваше в очите му, гледах само тях, как да забележа нещо друго... И мамка му убедена съм, че когато оставах без въздух, точно той ми държеше главата под водата. И мамка му, за дето ме остави да плувам в тъмното сама, въпреки че знаеше колко ме е страх.

Обичах. Обичах го повече от себе си дори. И това ми беше грешката. Останала без въздух вариантите са два, или продължавам да плувам или се давя. Избрах първото.

И все още плувам сама. Сега обаче слънцето грее, все едно само за мен.

Искам да общуваме без думи.

Помниш ли кои бяхме преди? Ние, които някога решихме, че така е най-добре, всеки да тръгне по пътя, по които смята, че ще намери своето призвание. Ами сега какво, като минаха толкова години и аз вдигам очи и виждам, че нашите отделни пътища са ни събрали, още един път, да останем без дъх, без думи, без да знаем какво да кажем и как да реагираме. Още един път в опити да сдържа своето объркване, реакция, емоция, сълзи, по теб, по теб, който съм чакала и в ситуацията, осъзнавам, страхът от срещата ни отново. Дали пак така ще започне от едно кафе, от една разходка, от смеха, от историите, които ще си разкажем, ще се влюбим пак, нали? Вече сме големи, можем да си позволим да останем на едно и също място, в едно и също време, можем нали, или пак ще ни раздели, заболи, разкъса, спре, отдалечи?

Само, ако знаеше

колко думи съм изписала,

за да не ги изрека

и

да ги скрия някъде там,

в очите си,

щом ме питаш как съм.

Само, ако беше прочел

и ред от всичките тефтери,

бележки и хвърчащи листи.

Нямаше да питаш.

Ти и без това май

никога не си.

Неща, на които бих научила дъщеря си:

1. Никой мъж няма да те обича така, както тати. В това няма нищо лошо, напротив, хубаво е да знаеш, че едни мъжки ръце винаги ще те държат когато се разпадаш.

2. Лак за коса когато носиш рокля, за да не се вдига.

3. Ако не казваш как се чувстваш нещата никога няма да се променят. Хората нямат кристални кълба, за да те разгадаят.

4. Най-важна е прошката към самия теб.

5. Мъжките тениски винаги са по-удобни.

6. Възглавницата понякога никога няма да има студена страна. Понякога ще е мокра от сълзи от всяка една страна. Никога обаче не си позволявай да заспиш без да мечтаеш за хубавите неща на сутринта.

7. Жена си. Ще се изкушиш.

8. Жените трябва да носят красиви, нови рокли. Не мъже на гърба си.

9. Вода след водка. Никога.

10. Красотата ти е в излъчването, което носиш с присъствието си.

11. Киндер яйца с играчка винаги оправят настроението.

12. Не можеш да си позволиш да се отнасяш лошо с тези, които са се отнесли лошо с теб. Ти си над тези неща, бъди дама.

13. Една жена трябва да може сама да смени гума и да провери маслото на колата си.

14. Мъжът ти ще бъде упората ти, но ти трябва да си спокойствието му.

15. Мълчанието ти ще достигне на повече места отколкото крясъците.

16. Ароматизатор с лавандула.

17. Единственият човек, с който трябва да се сравняваш си ти самата преди 2 години.

18. Токчетата ти трябва да са достатъчно ниски, че да са ти удобни, и достатъчно високи, за да настъпят някое мъжко его.

19. За всяка твоя издънка аз ще знам, просто понякога ще си затварям очите. Аз също съм била тийнейджърка, прибирала съм се по-късно от позволеното, казвала съм думи, на които не съм била учена и съм си на влечала проблеми.

20. Можеш да бъдеш дама дори когато пиеш бира от бутилка. Въпрос на маниери.

-П.Т.

А аз си говоря със тебе... без думи.

Говоря си с тебе наум.

"Обичам те... Липсваш ми…

Липсваш ми. Чу ли…

Без тебе ме няма. Без тебе не съм."

Caribiana

За госпожа Димитрова /учител тип "Дъмбълдор" по химия/

Другари, Оралната хирургия ме изцежда отвътре. И по-точно: Лицево-челюстната хирургия ме изцежда отвътре. Уча за държавен. В тези моменти се чудя какво ли прави госпожата ми по химия от гимназията. Може би има някаква заслуга да запиша Дентална медицина при положение, че до преди нея си исках "като порасна да стана" учителка по биология /естествено, отново вдъхновена от учител - госпожата по биология/.

Госпожа Димитров по химия е една много нормална всъщност жена. Не успяваше да въдвори особено ред в стаята, но как обясняваше! Не съм сигурна до каква степен съучениците ми я слушаха и до колко им беше направило впечатление, но така може да ти отговори на въпросите, че осъзнаваш колко всъщност лесен са били както въпросът, така и отговорът. Лесен и логичен, трябвало е само малко да помислиш. Но не си мислете, че това те кара да се чувстваш глупав, даже напротив! Задаваш въпрос, който ти се струва супер зверски сложен и тя, мила и добра, старателна и усмихната, ти отговаря с прости думи по няколко пъти така, че да го разбереш. Търпение. Талант. Учител.

Всъщност ето в каква последователност се случиха заветните събития, които доведоха до сегашното ми страдание:

1. Приеха ме /по първо желание, извинете/ и записах в езикова гимназия.

2. В девети клас започнахме да изучаваме и останалите предмети като химия и биология и други /в езиковите осми клас преминава в изучаване на о, чудо! - чуждия език/.

3. Много си харесвах госпожата по биология - строг, но справедлив човек. Първо обяснява, а след това си иска обясненията обратно - с изпитване! В моя свят по-добър метод за научаване не съществува. И исках да стана като нея! Точка!

4. Химията в девети клас...Беше ужас, нищо не разбирах.

5. В десети клас вече имахме нова госпожа по химия - една от най-добрите учителки по химия, познати на човечеството. И така, видиш ли ти, започнах да я "разцъквам" и химията. Благодарение на г-жа Димитрова.

6. Някъде по това време се наложи ортодонтско лечение за сестра ми, а след това и за мен /е, не може едната да има, а другата не!/

7. Една мисъл като следствие от споменатите събитията по това време - "Хмм, разбирам биологията /отдавна/, разбирам химия /вече/...А как ги местят тези зъби, без да падат??!!?!?!?!?!? Наистина интересно."

8. Още една мисъл след това - "Хммм, след като разбирам химия и биология, мога да вляза в медицинския! А след като ми е интересно онова там за зъбите, може даже Дентална медицина! Пък и зъболекарите пари вадят!!!"

9. Частни уроци по химия и биология с цел подготовка за приемните изпити.

10. Бум! - Две пълни 6-тици /извинете/ и максимален бал /извинете/ за прием Държавна поръчка - звездата на деня - аз - записах Дентална медицина.

Ох.

Е, надявам се да е щастлива учителката ми по химия, де! Отнасяла е по някое друго "защо се появи в живота ми и ме научи??" - все пак ако не беше тя, нямаше да се мъча така сега. Но пък от друга страна /по-голямата/ - добре, че беше тя.

Хайде, продължавам с ученето.

Цунки

ХоХо

Липсваш ми. Просто така. Без повод. Без смисъл. Без разум. До болка ми липсваш сега. До сълзи. До писък. До рана. Толкова прости неща... Просто те няма. Това е. Всичките думи болят. Всички Луни ме изгарят. Липсват ми твоите очи - никой така не ме гледа. Липсват ми твоите ръце - по мене извайваха лебеди. Душата ми плаче без глас, защото гласът и е твоя. Липсваш ми точно така! Не мога да дишам. Не мога!

-Лора Палмър

Иска ми се да те срещна отново.

Понякога ми се иска да си срещнем погледите, за първи път, отново. Да ти се усмихна едва едва с крайченцето на устата ми, да видя в очите ти искрица, да се разбираме така добре без думи. Иска ми се пак сред пълна стая с хора, душите ни за миг да се здрависят.

Спомням си как умело се криехме от погледите на онези, които нямаше да ни разберат. Спомням си как, без да искам, когато те погледнех, всичко друго сякаш изчезваше и намаше значение. И те търсех с поглед, без да знам. И когато те намерех, не исках да извръщам глава встрани.

Понякога ми се иска отново да те търся и да не те намирам. Само, за да се загубя и ти да не намираш.

-Е.Т.

Елегия за забравените хора

част 1

Аз знам защо ми се случи ти. Урок без болка, май не се взема. От теб научих и за себе си. Дадох старт на неща, които нямах смелост да направя. Затова ли дойде?

Научих какво е и дистанцираност. Научих как се държи човек, който го е страх да обича. Да има слабости. Как се държи човек, когато е объркан. Когато не си позволява да изпитва. Научих се, че не всеки може да ме види. За първи път в живота си, се чувствам прозрачна.

Възхищавам се на държанието ти. Мен не ме бива да забравям. Че е имало нещо. Че ни е имало нас. И не просто не забравям, ами помня като слон. От детайли ти се ебава майката отвсякъде.

Изобщо нямаше да стигнем до тук. Нищо нямаше да ескалира, нямаше да постъпвам глупаво или емоционално.

Трябваха ми само три думи. "Важна си ми".

Не ги чух и срутих кулите от карти, за да не го направиш ти.. отново.

Намерете някой, който не се страхува да признае, че му липсвате.

Някой, който знае, че не сте перфектна, но се отнася с вас като с такава.

Някой, който не може да си представи да ви загуби.

Някой, който иска да бъдете до него дори в миговете, когато искате сама да избягате от себе си.

Някой, който ви обича без думи, защото най-ценните неща се виждат в очите.

Някой, който иска да ви вижда без капчица грим, защото обича лицето ви такова, каквото е сутрин.

Някой, за когото най-красивото нещо е начинът, по който го гледате.

Някой, който знае колко сте ценна и какво би изгубил, ако ви пусне да си тръгнете от прегръдките му.

Някой, който не се изморява да ви казва и доказва колко много ви обича всеки ден.

Някой, който никога не би простил на себе, ако ви изневери физически или духовно.

Някой, който ви дава цялото си сърце и знае, че е на сигурно място.

Някой, който ви целува по челото с цялата нежност, на която е способен.

Намерете някой, който иска да се събужда до вас сутрин, да вижда бръчките и сивата ви коса и да се влюбва във вас всеки ден.

Весела Софева