#съществувах | Explore Tumblr Posts and Blogs

myminiworldd · 2 years

Text

Дължа извинение.

На всички жени, които са опитвали, искали и дори копняли да са за него нещо повече от случайно минаващи, нещо повече от опит за " добре ми е ", нещо повече от мнимо продължение.

Съжалявам, жени.

Че ви е целувал както аз обичам. Че ви е гледал с поглед, с който изяждаше мен някога, хищно и остро, за да намери нещо мое у вас. Че ви е имал, за да забрави, че там някъде, някой друг има мен. За да лекува себе си от това, че се е провалил в единственото, в което пламенно е искал да успее.

Съжалявам, жени.

Че сте се борили за вече завладяно сърце. Че сте виждали бъдеще, което никога не би могло да ви принадлежи. Че сте искали някой, който... вече нищо и никой не иска.

Съжалявам, жени.

Че сте давали много и никога не е било достатъчно, след като вече в ръцете си е имал всичко. Че не сте заспивали, докато е сънувал мен. Че е наранявал вас заради болката, която е горяла в него.

Съжалявам, жени.

Че сте го чувствали далечен, докато в сърцето му съм била винаги близо. Че ви е разплаквал, за да измие собствените си огорчения. Че сте живели до някой, който не се е чувствал жив.

Съжалявам, жени.

Че сте посрещали яростта му, защото е имал само нея. Че сте слушали лъжи, докато е криел истини от вас. Че ви е откраднал време, за да избяга от спомена за своето.

Съжалявам, жени...

Че сте му дали много, докато е трябвало да давате на други. Че е съществувал в погледите ви, за да преглътне някак липсата на моя. Че е пил по много, че се е рушил по много, че е наранявал... много, за да заглуши поне за малко тишината ми.

Но НЕ съжалявам за това, което съм за него. Не съжалявам за това, че го обичам така, както никого. Не съжалявам, че минахме през всичко и ... през всички ви.

Защото заспивах до мъже, които не бяха него, само за да се намразвам всяка сутрин за това. Защото се лъжех нагло, че е лесно да забравя като съществувах само в спомените си с него. Защото се превърнах в друг човек, за да избягам от жената в мен, която го обича.

Съжалявам, че наранихме всички по пътя и най-много - самите себе си.

Всеки расте с раните и болките си, с пропастите и с полетите си. И знам, че всичко изживяно ви е направило по-истински за вашите си хора.

А ние с него... просто се обичаме. И няма достатъчно далечен път, който да ни изведе до щастие с различни хора. Пораснахме. И вече знаем какво да правим с бурята, която ни владее.

И нямаме други избори и права на грешки с чужди имена. Не повече. И вече.

Не съжалявам за това, че се обичаме.

И минахме през много, за да се намерим.

Не съжалявам.

Но ... дължа ви извинение.

- Валентина Йоргова

25 notes · View notes

my-fbroken-words · 4 years

Text

И докато другите хора живееха,

аз просто съществувах.

Мими Ж.

#бг мисли #авторско #бг поезия #бг снимка #бг цитат #бг текст #български текст #български цитат #български пост #bg thoughts #bg poetry #bg quotes #bg poem #bg love #bulgarian blog #bulgarian poem #bulgarian quotes

43 notes · View notes

simonsmilee · 4 years

Text

Помня,всяка нощ в която чаках да се върнеш.

Помня всеки нежен детайл на гласът ти.

Помня всеки ужасен ден в който те няма.

Помня всяка скъсана струна,когато замина.

Помня всяка отворена рана.

Помня как след теб вечно ставаше зима.

Помня как не оставаше нищо.

Помня как често се давех в сълзите си.

Помня как едва съществувах…

А ти,дали помниш мен???

1 note · View note

paradisetears · 5 years

Text

Днес сънувах Ада

нямаше дяволи

И не беше всичко

кърваво червено

и по нищо не приличаше

на всички приказки за него

Но, ето че

познах го

по това

че бях на място и съществувах някъде където теб те нямаше.

- М. Г.

#бг пост #бг #авторско #лично творчество #мое #поема #цитатче #на редове #бг блог #ад е без теб #филм #нали #а така #клише да има #1616 #п

42 notes · View notes

youareartbabygirl · 5 years

Text

Здравейте, me again,

дойде времето и за третия journal entry, който ще бъде доста по-дълъг, така че сори.

Преди повече от 7месеца си мислех, че съм претърпяла метаморфоза, но след още 2 осъзнах,че вече дори няма и следа от “нелс”, която познавахте.

Нелс преди 7 месеца със сигурност беше открила какво е щастие. В приятели, в семейство, на работа. Но очевидно тогава това не е било достатъчно.

Когато бивах наранявана или да кажем разочарована, търсих отдушник в гнева и булшитвах бейсикли всичко, въпреки че знаех, че след това ще съжалявам. Бях дребнаво, злобно и глупаво човече, обвито във воал от мрак и тъга... Не мислех какво говоря и никога нямах аргумент за нещата, които казвах, което показва колко съм била ограничена, знам го и признавам, че бих се набила или по-скоро бих си набила акъл, ако можех да се върна обратно, уви няма как. Бих определила старото си аз като отрепка и определено думата “боклук” придружава всички останали епитети, с които бих нарекла “нещото”, което бях. Съществувах без да се наслаждавам на живота, песимистични и изключително глупави, безсмислени и отвратителни мисли бяха всичко, за което напрягах и малкото си сиво вещество в главата. Да си тъп,as well as depression, е определено заболяване. Fight it. Moving on tho.

Дължа извинение на много хора, но не смятам да им го дам, не защото мисля, че съм била в правото си, а защото това вече не съм аз. Ако някой смята да ми държи сметка, за всичко, което съм правила, когато мозъкът ми е имал 3мозъчни клетки, коя от коя по-недоразвита, имам да кажа само: време е да го превъзмогнеш, пич, move on, the only person im apologising to is myself and ofc семейството ми,най-вече сладката ми майчица, която възпита едно малко сладко момиченце и му показа, че най-важното е винаги да носиш слънцето в себе си, независимо колко много буреносни облаци са обгърнали мислите ти. Благодаря ти, мамо, ти не само носиш слънцето в себе си-ти си Слънцето. Съжалявам, че голямата ми празна глава е точно това-празна, взех си урок и ти благодаря, че не само, защото си ми майка беше до мен, а и защото виждаш светлината под черното наметало на гърба ми. Може би най-важното в целия този безсмислен пост е: ценете майка си, не я товарете излишно, тя и без това постоянно мисли за вас и как НА ВАС да ви бъде по-добре, пренебрегвайки себе си, по всеки възможен начин. Тормозът, както вече знаете, е не само физически. Внимавайте как й говорите, показвайте ѝ, че виждате всичко, което прави за вас и не го приемайте за даденост. Не всички могат да се похвалят със същото.

Търсех любов на неправилните места, без дори да осъзнавам, че единственото нещо, от което съм имала нужда е малко по-реалистична самооценка и повече книги за четене. Дори и фантасмагориите, по които явно все още си падам.

Нелс в настоящето е много по-зряла, разумна и обнадеждена. Радвам се на живота и хората, които все още стоят плътно зад мен и моите решения, въпреки че не са нещо, което те биха направили. Бройката доста спадна, което е вина определено и на двете страни,и не, не омаловажавам своята, напротив, просто не мисля да продължавам да гледам назад, имайки предвид, че вървя напред и имам големи планове и знам, че ме очакват моменти, на които трябва да се отдам напълно. Има хора, за които трябва да се грижа и до край да показвам, че ги обичам, обожавам и че единствено те, ме държат изправена на двата ми крака, бидейки ми баланса, от който имам нужда.С някой от тях възобновихме контакт, започнахме да пишем отново на чист, бял лист и всичко е толкова различно, във всеки хубав смисъл на думата, защото сме израстнали като личности и виждаме, че дребнавостта и омразата нямат място вече във връзките ни един с друг или като цяло с когото и да било пред, зад, до и, ако искате, дори под нас. (което btw не трябва да мислите, защото като човек, който е бил убит от глупоста си, казвам, че просто трябва да помагате на такива хора,като Нелс от миналото, които очевидно крещят “тъп съм,образовай ме”)

Най-накрая съм щастливо влюбена, чувствам се обичана, не само от нея, а от всички около мен. Сама създадох семейство от хора, които сама избрах и благодарение на това научих неща, които ми помагат всеки ден да бъда по-добра версия на вчерашната. Искам да кажа, че на работното си място намерих не само колеги,но и приятели. Надявам се тези от вас, на които имам блоговете да го видите и да знаете, че на работа виждам хора, с които мога спокойно да разговарявам за каквото и да било.

И въпреки всичко, за почти една година постигнах нещо, за което мечтая от години: обичам себе си, щастлива съм, имам хора, за които си струва да се боря и жена, която виждам в бъдещето си, независимо от начина, по който се развият нещата. Сега правя щастието си сама и се старая да правя и семейството си толкова щастливо, колкото и то ме прави. В никакъв случай не казвам, че “кризистни ситуации” няма, защото би било лъжа, но казвам, че това да оставите миналото там, където му е мястото и да давате същото, което околните дават на вас ще бъде огромна стъпка за личностното Ви развитие във всеки смисъл на думата.

Не съжалявам, че пиша поредното дълго нещо в тази дупка за емоционално сринати тийнейджъри (естествено не забравям и вас,които вече сте се хванали в ръце и тези, чието лице е вече чисто и хормоните по-спокойни), единственото, което мога да бъда е поласкана, ако случайно някой отдели време да прочете рубриката “шитпостър на годината”. За правописни грешки, и каквито и да било други грешки, не ме интересува, надявам се да се разберем.

Чао,част 3.

Част 4,очаквам те.

#journal entry 3 #journal entry #3/-#mine #adf poetry #винаги на нещо когато пиша #хаххах #journal entries #journal entry 3/-

5 notes · View notes

laharpechimere · 5 years

Text

Погнусата: Нищо. Съществувах.

Мелодията, звучаща от плочата:

Some of these days

You’ll miss me, honey

Мелодията, понечваща да звучи от погнусения Антоан:

Аз съществувам

и същността си сам ще задам.

Сартър ме грабна и понесе към екзистенциалния си, страдащ от ракообразни, свят. От него разбрах няколко предпоставки, които могат по-нататък да ни послужат към въпроса за определяне на съществуванието ни (заповядайте в екзистенциалното кафене):

— Човекът не е сътворен от Бог; човекът внезапно се появява (”захвърлен е”, по думи на Сартър)

— Първо се раждаме, после разбираме същността; човекът се ражда като свобода, т.е. нищо.

— Човек прави сам себе си — той е проект.

— Ние не сме това, което сме, а сме това, което не сме — тази предпоставка е породена от заключението, че човекът е времево същество (винаги се мисли в бъдеще време: “правя това, защото искам да стана по-добър...”)

— За да разберем човека, трябва да разберем съществуването, а не същността му (”Защо е тук?”)

— Човекът е отговорен за съществуването си, т.е. той е отговорност, защото всеки избор е негов и няма на кого да препише вината за евентуално сгромолясване.

— Засега цялата тази палитра от качества съставя една силно индивидуалистична концепция, която може да се окаже проблематична, но битието почива на това, че не трябва да бъдем егоцентрични, а приканва да се съобразяваме с другия (подчиняваме се на определени правила, които не накърняват свободата ни: живеем заедно в свободна държава, но всеки има своя дом и кътче)

— Нашият избор — избирайки себе си — избира ч��века и човечеството (всеки от нас е извадка за цялата ни раса, затова отговорността е индивидуална и равна помежду ни)

— Съществуването е перманентно безпокойство.

— Свободата винаги се изразява в ситуация. Пример за това е казармата: там всеки е подчинен на определени правила, но изборът, кой да си там като личност, е наш.

И след всички тези, сякаш, последователности, Сартър предлага една регулативна идея, която впоследствие му печели названието “негативен теолог”, а именно:

— Човекът иска да е пълен, иска да се уподоби на Бог.

Тази му квинтесенция е вероятно подкрепена от друг негов аргумент: “Идеята е същността на вещта” — преди да сътворя една вещ, имам идеята за нея. Тогава ние, хората, чия вещ сме и каква е идеята зад създаването ни?

Тук се вливам в романа и в Антоан Рокантен, чиито ментален живот добре онагледих, изказвайки предпоставките по-горе, които го водят до нещо здравословно за самото му битие освен доминацията им над всичко делнично в него.

А не са ли именно те, мислите за екзистенцията, едни от стъпалата, по които се катерим, за да съзрем зенита на битието — какво може ултимативно да ни предложи то? С какво ние можем да бъдем осъществени в него?

Загърбилият писането на биография на историческа личност, Антоан, заглеждайки се във всичко, съзира пихтиесто и слузесто ядро. Единственият му създал се миг на блаженство е стоенето в “Железничарска среща”, слушайки рагтайма “Some of These Days”. И си мисли за създателите на това произведение:

За мен те са донякъде като мъртъвци, като герои от роман; пречистили са се от греха на съществуването.

Запълнили са неделничната част от битието — задали са същност на себе си.

Изкуството ли е отдушникът, който ще ни спаси от безсмислието?

А когато се замисля за изкуството, веднага грабвам сборника с афоризми на Уайлд и отгръщам на “За изкуството”:

Изкуството е най-наситеният вид Индивидуализъм, който светът познава.

Именно този индивидуализъм, впрегнат хуманистично, избягвайки анархията, е неоткритата ни същност. А всичко друго, накърняващо предпоставките за този трансцендентен индивидуализъм, е погнуса.

Гнус — това описват Камю, Достоевски, Яворов, Станев. И едновременно с това като че ли я трансформират в нещото, което се бори с нея — осветяват я, изкарват я от полето на абстракциите и геометричните фигури, правят я жива — вливат ѝ свойството да бъде умъртвявана.

Ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere

1 note · View note

eccedentesiastttttttt · 6 years

Text

Минаха няколко месеца. Няколко шибани месеца, откакто за последно държах ръката ти. Откакто за последно ти казах, че те обичам. Откакто за последно те прегръщах. Откакто за последно живях. И ето ме сега, сама... тук... мислейки си за теб и за това как в следващите минути ще се удавя във вълните на липсата ти. Питаш дали още те обичам? Не, не те обичам. Това, което чувствах беше друго. Дишах за теб. Съществувах за теб и за това да те видя щастлив. Всяка една мисъл започваше и свършваше с теб. Питаш дали е имало други? Имаше... но въобще има ли значение? Смеех се с тях, излизах с тях, но след всеки от тези моменти винаги оставах сама с мислите си и чувствата. Без никой, който да ме разбере, без рамо... без подкрепа... без топли ръце... истината е, че във всеки друг се опитвах да намеря теб. Търсих те безнадеждно и отчаяно, но никъде не те намерих. Всичко беше чуждо и сиво. Непознато. Безинтересно. Карах ги да се влюбват, след това си тръгвах и ги оставях с разбити сърца. Ето затова няма значение, защото независимо с кого съм била, това, което се бунтуваше в главата ми беше ти, всяка минута и всяка секунда. Питаш защо не ти звъня и пиша? А щеше ли да отговориш? Какво щеше да ми кажеш?... Питаш дали ми липсваш? Както започнах, така и ще довърша. Единственото, което разбрах през тези няколко шибани месеци беше какво е някой да ти липсва толкова, че да ти е трудно да дишаш, цялото ти тяло да те боли, да гориш целия, сълзите ти да пълнят даже морето, малка част от сърцето ти да ти се чупи всеки път щом се сетиш, да не можеш да спиш, да не можеш дори да се държиш адекватно, да не ти пука за останалите, да ги нараняваш, да се давиш в собствените ти мисли всяка нощ, да се молиш на Бог сърцето ти да спре, да не искаш да виждаш никого, да не искаш да говориш с никого, да искаш да върнеш времето... накратко някой да ти липсва до смърт... дори не е смърт... защото смъртта е спасение, не болка... Е, получи ли отговорите си? Сега аз ще те питам само едно нещо. Въобще пука ли ти? Защото ако не е така, моля те, дори не се и преструвай. :)

11 notes · View notes