#Екзистенция | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 3 months

Text

Благословия или демоничност

Въпросът за евреите и еврейството като етнос, религия, култура, качества, специфики, съдбовност винаги ще бъде актуален. Наред с това, тази деликатна тема е, като да се стъпва по плаващи пясъци. Мисля, че няма да сбъркам, ако нарека този въпрос екзистенциален, не само за принадлежащите към еврейството, а в глобален, общочовешки план. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик по повод книгата на Еми Барух “За евреите и други демони“ („Жанет 45“, 2023).

Той е съдбовен за цялото човечество от появата на Богочовекът и винаги ще е актуален.

За евреите и еврейството е писано много като народопсихология и специфики в диапазона от тегобата и родилното петно за цял живот да си евреин до, например, спасителния хумор в анекдотите на френския писател, актьор и певец-евреин Лионел Рошман (1928-2020) „Разказите на дядо Шломо“, все още непреведена на български (Lionel Rocheman “Les contes de grand pere Schlomo”, 1981) .

Затова казвам, че въпросът е екзистенциален и за всеки, който в своето обкръжение или общуване е имал и има познат човек, с еврейско потекло.

Дали е благословия или демоничност да си роден евреин. Най-добре самите представители на еврейството биха казали. Може би истината е някъде по средата.

Дали един анекдот от споменатата книга на Рошман няма да е показателен за тази дилема: „Стар евреин три дни прекарал в мълчание. Накрая вдигнал глава и казал: „Господи, имам един отговор. Но не знам на какъв въпрос.“

Може би не се знае какъв въпрос да се зададе към тези екзистенция и явление.

Да, в исторически план са изследвани в детайли фактите, наред с това и митовете – дали са избран народ, разслоения в еврейските общности, взаимовръзки с други народи, през жълтата шестолъчка, драмата с Холокоста, спасяването на българските евреи, през параноидните теории за световната конспирация и още много, и много въпроси, и тенденции в тази необятна сфера.

Но едно е видно. Еднозначен отговор няма. Дори, може би, не е и амбивалентен /двустранен/, а е въпрос-отговор с много валенции. Да, всеки човек, който е състрадателен и толерантен ще е съпричастен на преживяното от еврейството. Това е изразено, най-вече в сферата на хуманитаристиката. Но и тук, понякога се промъква инерцията, двусмислието, предразсъдъците, непознаването и незнанието.

Ще дам пример дори с българския писател-класик – Ангел Каралийчев, без с това да влагам някакъв нюанс към името му /аз много го обичам/. През 1935 г. в сп. „Светулка“ е отпечатан разказът му с приказни елементи „Жидов гроб“. Там има лека тенденция да се вменят някакви качества на героя-евреин. Еврейската общност в България реагира и Ангел Каралийчев писмено се извинява, че не е искал никого да уязви.

Мисля, че новата книга на Еми Барух „За евреите и други демони“, може би, ще създаде известна турбуленция в духовния ни живот. Но и ще бъде оценена, както се казва – по достойнство. А и след прочитането ѝ не можеш да останеш безразличен.

Дотук написаното бяха моите размисли-интродукция, докато чаках куриера да ми донесе книгата на Еми Барух. Мисля, че личи, че съм се вълнувала каква ще е срещата ми с тази книга. Може би, това са моите тревоги как ще се доближа до нея, как ще я преработя емоционално – казано на психоаналитичен език (уместно е да употребя термина, защото психоанализата е „еврейска наука и изкуство“). В живота си имам доста познати от еврейската общност и всички тези общувания са били специални. И дали, интуитивните ми предчувствия са поне малко в синхрон с това, което прочетох в тази изключителна книга.

Яра Бубнова и Еми Барух при откриването на изложбата на забележителния руски фотограф Алексей Титаренко, проект на Фотофабрика в Националната галерия, Двореца, 2022

Авторката Еми Барух, журналист, преводач, документалист, създател и ръководител на Фондация „Фотофабрика“ /може да прочетете във "въпреки.com" тук и тук/ ни предлага една неголяма книга. Но в тези 150 страници, между двете корици се съдържат толкова факти, съдби, чувства, че се иска нееднократен прочит, за да почувстваш и осмислиш съдържимото.

Много харесах началното заявяване на авторката, че всичко е пристрастно, обективност не съществува и всичко е „фрагменти,..скиталчества…и крехки опити за равновесие върху миражите на настоящето“. С тези проникновения Еми Барух ме спечели от самото начало и завинаги.

Книгата на Еми Барух започва с лично преживяното, а то безспорно е още в детството: „Какво е да си евреин? Това хубаво ли е или лошо?“. С това, с отговора на този въпрос започва оформянето на идентичността на детето от еврейски произход. Детето, с порастването си оформя своя крехък Аз и търси своето Ние. Или казано по друг начин Аз и Несъзнаваното То се преплъзва, по израза на Мартин Бубер, в Аз и Ти. Първото е отношение в Себето /Self-a/, а второто е вече отношение с Другия.

С оскъдния си опит детето пита и иска да знае: „Нали говорим същия език като останалите, обличаме се еднакво, играем заедно, учим заедно, празнуваме заедно…“

Еми Барух

Много ми допадна интимността на следния пасаж: „Евреите наричат себе си „народ на паметта“ и всяко еврейско семейство настоява на тази колективна характеристика, помни и разказва, онова, което е било…“. Еми Барух ще добави, че когато нишката на спомена изтънее, а следите се размият назад във времето, фамилният разказ се вплита в хилядолетната история на Израиловото племе. Този пасаж е неповторим по въздействие – интимността на фамилните легенди и хилядолетното колективно съзнание. Какво по-точно определение и проникновение от това!

А въпросът за идентичността, наистина, опира до тази двойственост – уникалността на народностното съзнание, вплетено, интегрирано в народностното на страната, където са пуснали корени. И се стига до тази необходимост (както казва Фройд: „учителката Нужда“) – да подредиш демоните вътре в себе си посред демоните около себе си.

По страниците на тази книга, която, както пише авторката, съдържа епохи, етюди, есета, ще се сблъскаме с още много зададени въпроси: Какво е Израелска държава? Дали евреинът е винаги изгнаник? Не пътува ли самотникът-евреин винаги нататък? Дали са „свои“ между “равни“ в дадена държава? Кой спаси българските евреи и дали всички са спасените? И още, и още въпроси…

И се оказва, в тази толкова талантливо написана книга, че тези въпроси те придружават от детството до края на живота ти.

Еми Барух, когато разговаряхме с нея за второто издание на фестивала на Фотофабрика, 2015

Както се знае, не е важен толкова прецизният отговор, колкото правилно зададеният въпрос. Струва ми се, че основното което иска да усетим, Еми Барух е изнесла още в подзаглавието: „Народът на паметта или идеята за идентичност“. И това, което авторката пише вместо предговор – „Повторно преживяване на преживяното“.

А за това се иска кураж. И затова казвам, че това е една изключителна книга, това е един искрен текст, смел текст.

Книгата на Еми Барух, без да има претенции за изчерпателност, но много научно издържано, проследява времето от зората на еврейството – Мойсей и Давид, скиталчеството, разслоението на групи, заселени в различни държави. Говори се за значението на Свещените книги: Книгата (Библията),Тора, Талмуд и други –съхранили Божественото слово, най-важните и свещени еврейски празници. Разглежда се въпросът за евреите в България, заселване, историческо развитие, техният социално-икономически статус, законът, уреждащ еврейския въпрос. И всички тези исторически факти не са суха статистика, а провидени през преживелищното и емоционалното.

Еми Барух ще ни направи съпричастни с още един силно интимен момент – раздялата с баща ѝ. Ще отдели място и на отношенията и силната, специална връзка с баща си (неслучайно Фройд казва, че смъртта на бащата е един от най-драматичните моменти за сина).

Еми Барух: "Главата е на баща ми. Скулптурата е на братовчедка ми Miriam Or. Книгата е моя. На баща ми дължа написаното в нея. Тя се появи с първата свещичка за празника на светлината."

Тази книга има и много познавателен характер, за всички, които не познават най-характерното за евреите и еврейството. Затова аз в началото изказвам мнението, че за всички това е един екзистенциален въпрос.

Много харесвам думите на Давид Бен Гурион, първият министър председател на Държавата Израел: „Който не вярва в чудеса – не е реалист“. Израелският народ показа на какво е способен. Бих го определила като феникс, който винаги се възражда от пепелта.

Иска ми се да завърша с думите на Еми Барух: „Може би тази книга – освен всичко останало – е и покана да продължим да мислим върху това. Защото какво избираме да споменем и какво избираме да пропуснем, когато разказваме собствената си история, е белег на мъдрост, мъжество и достойнство.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

#Еми Барух #Росица Чернокожева #Критичен поглед

0 notes

laharpechimere · 5 years

Text

скачащите екзистенции в стаята на Джовани

Уповавайки се на Киркегор, падащ си особен еротоман, и неговата спорна родоначалност на екзистенциализма, успях да открия паралели между философията му и литературното приключение, което бе умело зададено от Джеймс Болдуин. Каква амалгама само се получи...

Едно от главните действащи лица в произведението е американката Хела, която след “търсене на истината” в Испания, отива в Париж, към мъжът, към когото вече знае какво чувства и знае, че е готова за брак. Когато Давид я посреща, и неговите чувства се разпалват. Целува я по нослето, жест, показващ доза предпазливост. Всичко потръгва за двойката американци. Давид се самонавива, че това, което правят, е правилно и дори се подготвят за сватба и меден месец в Париж. Всичко това щеше да е невероятно банална история, ако дълбочината на героите отсъстваше. Но случките на Давид сам в Париж не се брояха на ръцете. Не че бяха много, просто няколко пръста са крайно недостатъчни за определяне на качеството на колосалнатата главна случка, отвеждаща ни до...

Джовани. Италианец, любил девойки из родната земя, сега тук, работещ като барман, клетник. Обичащ европейската култура и история, наслаждаващ се истински на естествената меланхолия, отпусната от порите на града.

Случката между Давид и Джовани най-концентрирано се наблюдава в стаята на италианеца, където заживяват заедно по причини, които биха разбрали единствено бедните хора.

В малкото помещение цареше пълен безпорядък, миришеше на спирт от спиртник.

Обитават стаята определено време. Като че ли дълго за Давид, кратко за Джовани. Имало ли е любов? Вероятно да, някакъв опит за такава. Но страните са две. И по словоблудството на Джовани, когато Давид го напуска заради завърналата се Хела, можем да съдим за наличността на чувствата им:

— Искаш да напуснеш Джовани, защото смърди. Презираш Джовани, защото той не се страхува от любовната смрад...

Този монолог от Джовани не ме оставя намира. Защото говори все едно от себе си за себе си. Спорен е адресатът, което от своя страна може да повдигне проблема за нарцисизма у двамата, изразена явно от италианеца и също така неотсъстваща от американеца, който често не иска да прегърне другия, когато той не се намира в разцвета на красотата си. Сякаш ще спадне и неговата естетика, когато се сближи с подобно създание.

Тук се връщам в началото на фабулата, където представителка от женския пол изразява категоричното си мнение към т.нар. от Киркегор “етическа екзистенция” (бракът и хармоничното съжителство), а именно:

Plusieurs hommes, c’est impossible.

(Няколко мъже, това е невъзможно.)

Което е крайно ограничено твърдение, разбира се. Защото, най-малкото, не е мъж и няма как да познава привичките, които могат да не бъдат допуснати при мъжа; не знае нищо за вътрешния неразгадан мъжки свят.

Давид, вече отървал се от спъващата го стая, с течение на времето започва да става гнуслив към всички актове, изисквани от съжителството с бъдещата му жена. Въпросът, който не мога да не задам е: Способен ли е той на любов? Коя от двете идеологии на взаимотношения е най-близка до сърцето му? Защо изоставя и двете?

Тук ще включа трите екзистенции на Киркегор, за да разберем по-добре ситуираността на Давид в битието. Ще ги изредя по йерархичен ред, както са поставени от датския философ:

Първа е естетическата екзистенция. Това е любов към любовта. Идеален пример за това, даден ми от професор по философия, е Дон Жуан. Него можем да свържем с измамните наслади, които сам си създава, пишейки и обаявайки. Когато някоя от избраните била негова, той губел тази "чувствена гениалност", умело назована от Киркегор, и бягал, намирайки друг адресат.

Втора е етическата екзистенция. Това е любов към подобния на теб, не задължително в нарцистичен смисъл. Затова и се отъждествява с термина “съюз”. Бракът, както по-горе споменах, е такава екзистенция. Екзистенцията вярва в симбиозата и равнопоставеността между вреклите се в нея.

Трета е религиозната екзистенция. Това е любов към Бога. Примерът, за който веднага се сещам, е красноречивата любов на Соня Мармеладова към Бог от умопомрачаващия роман на Достоевски. Тя яростно вярва в неговата сила и идващото спасение за всеки, който се уповава на каноните му. Като тук не смятам, че Бог има нужда да е “скрит” из християнството, исляма или юдаизма. Тук Бог е просто висш. Като идеите на Платон. Но по-постижим.

И след това знание към коя категория ще причислим нашия главен герой Давид? Към коя — Джовани? Към коя — Хела? Смятам, че за всеки от тях има една гореописана екзистенция. Ако желаете, причислете ги.

Но въпреки причисляването им към категория, те не стават по-малко проблематични. Вероятно се получава дори обратното.

Друг е въпросът дали можем да изменяме екзистенцията, в която се намираме. Карл Ясперс, друг виден екзистенциалист, ни дава идеята за “граничните ситуации”. Пример за подобна ситуация би била срещата със смъртта — наша или чужда. Тази ситуация ни разклаща и неминуемо ни задава въпроса за смисъла: “Какво правя? Защо го правя?” И доста често чрез подобни сблъсъци, ние се променяме изконно.

По този начин и Давид на финала се раклаща. Мисля дори, че прескача текущата си екзистенция. Но нека спестя тези наблюдения за себе си, за да не убивам тръпката от евентуалното четене на новелата.

Ще завърша с един от любимите ми редове:

Всичко в мене викаше: —Не, — но моето истинско “аз” въздъхна: —Да.

Последно бих искал да споделя личната си квинтесенция от творбата:

това, което късаме — наше ли е, ще се върне

Ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere

0 notes

vprki · 5 years

Text

Нима отново за черния квадрат?! Или колко „нови“ са новите технологии?

Стремежът да си общуваме с така наречените нови технологии е стремежът ни да ги разберем, да вникнем по-дълбоко в смисъла на тези средства, с помощта на които се срещат изцяло противоречиви форми – виртуалната и физическата реалност, цифрите и идеите, аналитичното и творческото. Пише за предстоящата изложба в галерия „Академия“ DA10BG: Актуално Петя Чалъкова, докторант „Изкуствознание“ в Националната художествена академия за „въпреки.com”.

Изложбата се открива 19-ти ноември от 18:00 ч., в галерия „Академия“ С нея студенти и преподаватели в магистърската програма „Дигитални изкуства“ искат да отпразнуват десетата годишнина от създаването на програмата в Националната художествена академия. Ще бъдат показани творбите на общо 20 участници. Това е различен тип произведения. Публиката може да ги изпита, да ги изживее, да ги чуе, да ги активира. Съзерцанието не е достатъчно, за да разберем или за да проникнем в дълбочината на творбата. В изложбата се събират на едно място интерпретации на света, на разбиранията ни и дори интерпретации на самото тяло и неговата сянка.

Дали посетителят ще бъде притеглен към сложната комбинация от колекция от дигитални грешки, каквато ни предлага Яна Крачунова в нейната творба Когато сигналът се колебае: на лов за Glitch трофеи или ще се насочи към интерактивна стена, която улавя в музикална композиция сянката му, в инсталацията на Албена Баева и Иван Шопов - Стена от светлина и сенки, това е невъзможно да се предвид. Налице, обаче, за всеки прекрачил входа на галерията ще бъде ясно, че този нов свят, различен от неговото всекидневие тълкува преди всичко форми на общуване. Всяко едно от представените произведения желае да си „поговори“ с посетителя, да го въвлече в собствената си реалност. Кубът на Драгомир Йорданов не просто иска и търси взаимодействието с публиката. „Чрез взаимодействие творбата се събужда и оживява. Без външна намеса тя не може да съществува.“, казва нейният създател. „Кражбата“ на Ангел Чобанов, която той е запечатал в творбата си Да откраднеш откраднатото, също би останала празен акт, ако нямаше с кого да бъде споделена. “О” преживяване на въображението на Весела Данчева извиква визуално формата и звука „О“. Творецът е ключа към дневника на това преживяване, което преминава от лично в колективно, в едно цяло, в завършена форма, в „О“.

Личните преживявания, но във взаимоотношенията между личността и другият, чуждият, непознатият свят са обект на изследването и в творбите на Даниела Такева - Утре когато беше вчера и днес, когато ще бъде утре и Боряна Драганова – Автосугестия. Даниела Такева споделя лично преживяване, пречупено през дигиталния образ, обработено като малка дигитална грешка, на пръв поглед съвсем незначителна, но всъщност именно в „почернения фон“ е заложен смисъла на паметта и забравата. Боряна Драганова ни допуска още по-близо до собствената си конструирана реалност на тясното пространство, в което не можем да избягаме от страховете си. Именно там, в двете творби сме предизвикани да се вгледаме не в средата около нас, а в процепите вътре в нас. Тези процеси са добре осветени и ясно видими от лъча и звука на Антони Райжеков и Федерика Даури в пърформанса Топология на звуковото тяло: дует за тяло и скенер. Колкото повече вникваме в тъмнината, толкова повече моментите на просветляване стават очаквани и търсени.

Заиграването със съвременния технологичен хоризонт поставя въпроса: Дали успяхме да опитомим необуздания и безграничен порив на новите технологии?, Станаха ли те по-близки до нас?. Работите на Ивайло Гогов - Историята на един кит и Стефан Дончев – Мъркаща трева се стремят да придадат един по-човешки вид на технологията. В техните творби „новото“ е вече познато и въвлеченото в човешката реалност, то се е превърнало в самостоятелен обект от тази реалност. Но някак наш, някак близък. Да питаме дали китът на Ивайло Гогов съществува е като да питаме самите себе си за собствената си екзистенция. QR кодът прави видим кита за нас, но не задава рамката на неговото битие и мултиплициране. Подобен самостоятелен живот имат и автоматично генерираните селфита на Илияна Кънчева, в нейната творба Аutomated self: limited edition. Изборът на бота е изцяло независим от желанията и предпочитанията на собственика на лицето, което успешно се множи в социалната мрежа Instagram, живеейки свой собствен живот, неограничен от рамката на суетата. Понякога алгоритъмът поражда дори комични ситуации, друг път пък попада на съвсем подходящи места. И все пак за системата „успехът“ не се отчита с нищо по-различно от начина, по който се отчита „неуспехът“ на автоматизираното селфи – и двете са с напълно неутрален смисъл. За самостоятелния живот на системата ни говори и Механика на отношенията, на Лора Шопова. В тази творба съвсем не става дума за пасивно действие на бинарния код, вкаран в клиширан алгоритъм. Самата творба представлява активна невербална комуникация, посредством следене. Тези отношения изискват от нас действия. Дори и фрустрации, в някои моменти. Да бъдем постоянно наблюдаващи, но и наблюдавани в една механична, изкуствена авторефлексия, която трудно би довела до саморазбиране и себепознание.

Тук неизменно идва и въпроса накъде сме тръгнали? Къде можем да се озовем, ако случайно объркаме посоката или се качим на грешен влак. Тревожността на нашето ново, различно, активно, напрегнато, но и сериозно напоено със социални практики време е уловена в кадрите от видеото на Светослав Кокалов - Where is my train. Ако сме загубили посоката или твърдата земя под краката ни започне да се размества, единствения белег за стабилност ще остане нашата сянка. 1:1 на Наташа Теофилович ни предлага 3D атмосфера, създадена посредством техниката на анимацията на героя (хуманоидна анимация). Движещия се образ, моделиран посредством програма е в пълно съвпадение по мащаб с нашия образ и обърква нашата перцепция за онези устойчиви елементи на нашето собствено съществуване и реалност. Дали можем да се свържем с виртуалната картина, посредством доизграждане на образа – от плоския екран в 3D герой, със сянка, макар и невидим за нас? Или може би между виртуалността и физическата реалност никога няма да може да се построи мост, който да пропуска значението и историческата стойност на общуването между двете материи. Вероятно мост не бихме могли да построим, но Zero One (Николина Недялкова и Любомир Минчев) избират да построят черен куб, който работи като междинна точка за среща между миналото на репетитивните електронни ритми и стробоскопичните светлини и ги среща с нашите физически перцепции и в това число и с нашите слабости на физическия апарат. В творбата Quadratisch. Avantgardisch. Gut, с авангардните електронни звуци, е възможно да се попадне в хипнотичното състояние между сън и реалност.

В състояние на сън ни вкарва и работата на Мартин Пенев – Мандала, отпращаща ни смело във въображаемо бъдеще, където технологията е „далечен мъглив спомен“. Тази творба е част от един приказен ред, основан на техно-синтетичния модел. „В тази спекулация, технологията е емоционално възстановена чрез механизмите на несъзнаваното. Липсва практичност и полезно действие – обектът вече принадлежи на психоанализата и антропологията.“ – казва авторът ѝ.

Технологична е темата на нашето време. Неизменно състояние и човешка природа е едновременно да се боим и да се вълнуваме от непознато��о, от новото, от онова, което ни е чуждо. Чуждо на способността ни да чувстваме и да общуваме. Един ясен акт на сближаване прави работата на Десислава Десева и Петко Танчев, See MO.На пръв поглед добронамерено хуманоидно роботче, което се „старае“ да ни разбере, с помощта на собствените си способности да „усеща“ присъствието на хората и да превежда това присъствие на един от най-достъпните езици познати ни днес – визуалния.

DA10BG: Актуално ще се опита да покаже на посетителите на галерия „Академия“ социалния аспект на дигиталните изкуства именно през елемента на общуването, а от там и идеята за разбирането. Това, което със сигурност ще бъде припомнено на посетителя е, че тези нови технологии, с които съвременното изкуство работи като с художествени изразни средства, отдавна вече не са „нови“, в своя темпорален смисъл. Дори самата програма навършва вече 10 години от създаването си, а тя самата е създадена в отговор на модерни��е и актуално, постоянно и неспирно развиващи се елементи на дигитално-технологичния всекидневен живот. На 16.11.2018 г., Google любезно ни подсеща, че се навършват 44 години от изпращането на радио съобщението от Аресибо в космоса. До момента сме подменили най-малко три различни телефонни апарата за мобилни комуникации, а този текст достига до вас в обичайния всекидневен ред на дигиталната комуникация. За последните 10 години на пръв поглед непознатите технологии са се превърнали в нашата естествено увеличена и разширена действителност. Разширяването е виртуално, новото вече не е плашещо, общуването изглежда все по-възможно и дори задължително. Ако не вярвате, просто попитайте Alexa на Amazon. Едно нещо обаче ще остане устойчиво и напълно неизменимо не само за последните 10, а и за следващите вероятно 100 години и това е стремежът към търсенето на смисъл, първо в нас самите, а след това и в отношенията ни с другите. Дигиталните изкуства ни предлагат код чрез който да се опитаме да тълкуваме значението, предизвикателствата и вълненията, които са заложени в смисъла на нещата. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Стефан Джамбазов, архив от предишни фестивали

#DA fest #Критичен поглед #Петя Чалъкжова #Венелин Шурелов #НХА #дигитални изкуства

0 notes

vprki · 7 years

Text

Пламен Карталов продължава предизвикателството Вагнер

„Парсифал” от Вагнер е новото предизвикателство, което акад. Пламен Карталов поставя в Националната ни опера и балет. След "Тристан и Изолда" и тетралогията „Пръстенът на нибелунга”, предизвикала изключителен интерес не само у нас, но и по света, маестро Карталов продължава своите търсения и реализации в творчеството на Вагнер. От националната ни опера предоставиха режисьорските бележки на Пламен Карталов за „Парсифал”, които публикуваме във „въпреки.com” изцяло /снимката е от първата пресконференция за спектакъла със състава/.

„През последните няколко години, от 2010 до 2015, поставих цялата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“. С гордост споделям, че големи групи от вагнеровите общества харесват повече българския Вагнер пред утвърдени световни фестивали и постановчици. Особено когато дръзко показахме нашите постановки на „Пръстена“ в Германия. Споделям го, само за да подскажа извоювания авторитет към нашето разбиране и прочит на Вагнер. Този пример на фокусиране върху Вагнеровата драматургия е наистина революционен за оперното изкуство в България.

Сега дойде ред и на „Парсифал“, един нов полет в Космоса, наречен Вагнер. И ето връзката с последната опера на Рихард Вагнер. Напомня ни, че ако хората имат мисия и вдъхновение, дарено от небесната закрила, ще имат и силата на Парсифал за свещено причащение, посвещение и спасение. А това е способността за служене с чиста душа.

„Парсифал“ е образ на духовна общност, в която идеите за братството, смирението, любовта към ближния са преплетени от божественото лъчение и духовно лечение. Сценичната мистерия „Парсифал“ е образ на връзката ни с духовния свят – в нея музиката въздига сетивата в безбрежния духовен храм на душата. Привилегия на всеки можещ да се врече на него.

Пред изпълнителите са поставени сложни задачи. Особено важно е второто действие, където в замъка на магьосника Клингзор е сътворената от него тайнствена градина със съблазнителките – „момичетата цветя“, където се играе върху надуваема огромна възглавница от 100 кв.м. и върху нея се развива действието. Това е едно неспецифично игрално поле, където се плува, танцува, играе и най-главното е да се п��е перфектно. Много силно и страстно е драматургичното действие в тези сцени на Клингзор, съблазнителките, Кундри и Парсифал.

Много различни ракурси на решения в прочита на творбата развива режисьорската и сценографската интерпретация. „Парсифал“ е творба многократно поставяна по целия свят, но нашата задача е да преоткрием нов и наш свят в интерпретацията, без да търсим доближаване до немския режисьорски театър на ежедневните днешни проблеми от улицата или деня. Привлича ни неземното, божествено горене в духовната и искряща мистика на фантазнотодейство, от легендата и на философските послания с героите и стремежа им към финалната нирвана, толкова изразително блестящи с музикалните и поетични проекции от драматургията на поета-философ Рихард Вагнер.

Музикален консултант на постановката, който подготвя певците, е Маестро Рихард Тримборн, съмишленик на легендарните Вагнерови диригенти Караян, Савалиш, Клайбер и др.

Най-главното е МУЗИКАТА в нейната мистичност и езотерична и религиозна чувствителност – с молитвено благоговеене на хоровете и депресия на места. Визуализацията на музиката е една много интересна за всички задача. Това заглавие е едно от най-поставяните в оперните театри и решението винаги се очаква с особен интерес.

Динамизирането на визията е решаваща при елегантността на този много ритуален шедьовър, в който два символа са особено трудни за интерпретация: Чашата и Копието! А те са при Вагнер винаги свързани. Музиката дава израз на характери с аскетично поведение на рицари, а те какви са всъщност? Как се свързва Вагнеровият християнски контекст с едно днешно по-съвременно третиране на смисъла на символите и ритуала?

С художника на декора Свен Йонке и художника на костюмите Станка Вауда работихме в синхрон и отдаденост в идеите ни за един нов постановъчен образ и собствена сценична индивидуалност на нашия български „Парсифал“.

В нашата визия за вагнеровия театър в „Парсифал“ метафизичните ракурси към решението на режисурата и сценографията идват от абстракцията, от търсенията за универсален смисъл на подтекста за интерпретацията в мизансцена и играта.

Поставям действието на тази сакрална Вагнерова драма извън времето и мястото на конкретиката. „Парсифал“, едно мистично действо, в което се оглежда безкрайният жизнен кръговрат включващ раждането, живота, смъртта и прераждането.

Играта в тази SacredFestivalDrama обединява тези символи на всички религии, колкото и различни да са, със силата на доброто и необходимостта от вярата в нещо важно и предопределено. Да се преодолява злото, да се вярва в спасението на душата на човека, да се спазва светия договор на хората с Бога, е най-важната необходимост и волята за силна способност за човека, каквато и религия да изповядва.

Състоянията на нирвана и при Вагнеровите герои е вярването в прераждането на душата от земното към чудотворното. Като от лъчи осветени от светлината на далечни звезди достига до някои от тях (Кундри) едновременно в миналото , настоящето и бъдещето. Влизането на абстрактното в реалното, на пространството във времето, връзката на душата на Кундри с тялото на Парсифал, пътят на трансформиращата й се душа в образ. Който влиза и в този на Парсифал се разделят, но и си принадлежат, като се събират в собствена екзистенция. Интересен присъстващ в драматургията тук е и феноменът на дежа вю „вече съм видял в мислите си”.

Главният герой Парсифал е над всичко и всички, отвъд съществуващите тревоги и страдания на останалите герои. Той, наивният и противоположен на всички и съществуващото нещо, на реалното и идеалното им принадлежи. Така и разкриването на значението и тайната на празника на причастието може да се разкрива само на онези, които са призвани да му служат. „Парсифал” е тайнство на паралелни светове.

Как музиката ще се визуализира в действие и чрез средствата на театъра, на играта, на дизайна на сцената, като отражение на багрите на оркестрацията с театъра на инструментите, звуковата поезия, алегоричните ракурси на текста и вокалните образи?

В действието има една петминутна „сцена на преобразяването” докато Гурнеманц и Парсифал вървят. Зад тях се сменят декорите от гора в скалисти места и накрая в самия замък, докато достигат до голяма зала с високо сводесто кубе и прозорци на църква. Високо над кубето звучат ударите на камбана. Сцената на преобразяването е един от най-старите театрални ефекти и остава една голяма задача, за да се осмисли дължината на музиката, но показвайки и пътя на двамата герои към залата за причастието.

„Парсифал“ е една НИРВАНА. Емоционалното въздействие е за нас, както и при Вагнер, най-важното. Много тънки са задачите ни в 4-часовата опера да намерим ритъма, да има тласък за динамичност на визията и играта. Без да рушим и дразним емоциите и преживяванията, а напротив – да държим будно съзнанието с въздействащата в музикално отношение легендарна творба”.

Акад. Пламен Карталов

Това са режисьорските бележки на акад. Пламен Карталов. Датите за спектаклите са 4, 6, 8 и 10 юли. А догодина по време на Европейското председателство на България Вагнер отново ще звучи в Националната ни опера… ≈

#Пламен Карталов #Парсифал #Вагнер #опера #Софийска опера и балет

0 notes