Прошка

А ще има ли после?

Години вече се трупат. Едни дни идват, тъгувам, други ме чакат, забърсвам сълзите, които не чува.

А се трупат...

Кой знае освен мен за тази отчуждаваща, прогаряща болка, голяма, непоправима е дупката... ала винаги с оправени дрехи

се явявам пред него.

Да не познае по нещо, че страдам. Неговата усмивка ми е единствена мисия, единствена мисъл, ръководи живота, и всичко останало да остане за после.

С всяка мечта, мигновено погребана, с всяка емоция, нарочно несподелена, с всяка лъжлива усмивка, преправена, отдалечава се после от тази съдба.

И ми казаха "Научи се на прошка." И ми казаха "Забрави тази болка, все пак нали сте семейство? На тях прощава се всичко.

Все пак и те същото ще направят."

Тези думи как отровно болят. Тези мисли как душата завързват. Тези думи... колкото са истина, толкова и сърцето ми душат.

Една единствена надежда - да заспя без да имам тази мисъл.

И се предавам - то е моя вина, че все на него казвам му да, че такава порцеланова маска няма, тъй изящно, детайлно направена -

че да ме вижда той все със усмивка.

Вижте ме сега с черни сълзи - тези думи са едното ми място, където с все сили да крещя, поне да имам един вик свобода,

поне в един вик да мога да съм аз.

И прощавам, друго не остава. Все пак е семейство, нали и той за мене така ще направи. Но защо тогава не чувам да ми прощава

в пияното му крещене, ядосано, в подхвърлени нападки, язвени, в криви, незагрижени фрази. Май просто глух съм за прошки.

Но прощавам. Стискам зъби и през сълзи, прощавам,

дори и да боли. Дори и да се трупат години, дори и да не го искам...

Все пак - нали е семейство?

-Залезник

Мъченица

Сред лъскави флакони, огледала, картини,

уханни дрехи от атлаз

и мебели богати, драперии старинни,

стаили в гънките си сласт,

сред стая като парник, с постели още топли

и с дъх на въздух застоял,

отровен от букети, умиращи без вопли

в ковчезите си от кристал,

обезглавено тяло — така река залива

ливада, пламнала от зной —

дивана напоява с кръв алена и жива

и все се ненасища той.

С примамливия блясък на призрачните сцени,

които хвърлят в сладък страх,

главата с черни къдри, с бижута скъпоценни,

блещукащи едва сред тях,

стои на нощно шкафче, по-бледа от лютика,

и гледа с ледени очи —

с цвета на здрача зимен, — в които страст не блика,

ни тайна някаква личи.

Безтрепетното тяло сред тая мрачна спалня

разголва целия си чар:

един потаен блясък и красота фатална,

за всички нас върховен дар.

Като забравен спомен бедрото се открива

изпод чорап със златен кант,

а жартиерът моден зловещо в тебе впива

окото си от диамант.

И цялата картина е зрелище ужасно,

и в тягостната самота

тя погледа ни грабва и ни повлича властно

към бездните на любовта,

към празненствата странни с блаженството проклето,

което скръбно весели,

в което с грейнал поглед, прикрити зад пердето,

се взират демоните зли.

По острото й рамо с мършавина тъй стилна,

по ханша гладък и висок,

по талията нежна, но гъвкава и силна

като змия в предсмъртен скок,

личи, че не е стара…

Над трепетите млади

досадата ли връхлетя,

Че за тълпата стръвна от гибелни наслади

душата си разтвори тя?

Мъжът, когото — жива — ти с щедрото си лоно

не бе наситила, дали

над тялото бездушно, към всичко благосклонно,

прищевките си утоли?

Кажи, о, труп порочен — ръце неумолими

дали в косите той заби?

едно върховно „сбогом“ не лепне ли — кажи ми? —

върху студените зъби?

Далече от закона, далече от скандала,

от цялата злорада гмеж,

спокойно спи, ти — странен сън заспала,

сама сред този склеп зловещ.

Съпругът ти избяга. Но твоят образ вечен

преследва го и през нощта

и — както ти на него — на теб е той обречен;

на теб е верен — до смъртта!

- Шарл Бодлер

1857 г.

РЕФЛЕКСИИ: Звездният либерал - Джордж Клуни на 60

Той е пленителен, талантлив, остроумен, щедър, състрадателен. Актьор, режисьор, продуцент, сценарист, инвеститор, активист. Красивото съвпадение е, че е роден на Гергьовден. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по повод 60 годишния юбилей на Джордж Клуни.

“Тази година беше плодотворна за мен в творчески план. И сякаш ми е по-приятно на пресконференции. Е, първият въпрос бе дали пазя публикуваната си снимка с надписа: най-сексапилният мъж на планетата. Признах си – над леглото ми е.” Откровението на звездата от края на 2005 съдържа конфликта на нагласите към Клуни – личната му и стереотипната. С “Лека нощ и късмет” и “Сириана” той направи блестящ десант в сериозното кино. Дали е забравен митът д-р Рос...

Джордж Тимъти Клуни е роден на 6 май 1961 в Лексингтън, щата Кентъки. Баща му Ник Клуни е тв-звезда и Джордж се изявява на малкия екран от 5-годишен: в татковото шоу или в реклами. За кратко. Кариерата на бащата пропада. Синът се насочва към бейзбола. На 16 стига до Cincinnati Reds, но се отказва. Заради неспирен купон 3 години е студент първи курс в Северния университет на Кентъки. Отървава се от това бреме, когато Мигел Ферер, син на леля му, известната през 50-те певица Розмари Клуни, го заразява с вируса “кино”. Джордж изкарва малко пари от продажба на обувки и цигари и отпрашва към Ел Ей. Вейхайвеят става амбициозен кандидат-актьор.

Звездният му миг идва с медицинския сериал “Спешно отделение” на NBC, моментално и задълго сграбчил хиперрейтинг и 19 награди “Еми”. Клуни е сексапилният и свободолюбив д-р Рос от градската болница в Чикаго от 1994 до1999. Късокосият брюнет с волева брадичка вдъхновява домакините с опасната баналност на своето излъчване. Обявен е за национален секссимвол. Но за Клуни “Спешно отделение” е двоен късмет - режисьор на един от първите епизоди е Куентин Тарантино. И когато с Робърт Родригес започват “вампирския” проект “От здрач до зори” (1996), го канят. Сред бандитски приключения и зелена кръв, Клуни е светъл стратег на мрачния съспенс (с награда на MTV).

Джордх Клуни в “Спешно отделение”

Вместо да продължи в посока експеримент, той вкоравява имиджа си на секссимвол: в мелодрамата “Един прекрасен ден” (1996), в кошмарната четвърта част от батманиадата “Батман и Робин” (1997), в екшъна “Миротворецът” (1997), в блокбастъра-катастрофа “Перфектна буря” (2000)... Влиза от роля в роля почти на автопилот, а присъствието му спасява и най-обречените филми. И в личния му живот не е по-уютно. След къс брак с Талия Балсъм има дълга връзка с Кели Престън, а после - с Денис Кросби, Кимбърли Ръсел... Посребрен, Клуни продължаваше да е “най-желаният ерген” до 2014, когато се ожени за ослепителната Амал Аламудин.

С “О, братко, къде си?” (2000) присмехулните Джоел и Итън Коен се заиграват с “Одисея” и американския Юг от 30-те. Евърет Одисей Макгил (Джордж Клуни, “Златен глобус”) е перко, рогоносец, маниак на тема зъби, лидер на идиотско трио бегълци от каторга, прославили се като кънтри-бандата “Накиснатите дупета”... И е безобразно смешен. “Непоносима жестокост” (2003) е следващият проект на братята Коен с Клуни като маниак на тема зъби, но днес. Той е адвокатът Майлс Маси в Лос Анджелис - лъскаво-нарцистичен зевзек, пронизан с “амурни стрелички” от Катрин Зита-Джоунс. 

Джордж Клуни на премиерата на “Мъже, които се взират в кози” на Международният фестивал за филми Торонто. Снимка: Майкъл Власати

Междувременно Клуни и режисьорът Стивън Содърбърг създават компанията Section 8. Така продуцират обирджийската комедия “Бандата на Оушън” (2001), римейк на филма с Франк Синатра от 1960. Клуни отново е находчив калпазанин – Дани Оушън в Лас Вегас. Напет, нехаен и с черни очила, той е в компанията на Брад Пит, Мат Деймън, Анди Гарсия и Джулия Робъртс. Успехът е грандиозен и следва продължение. В “Бандата на Оушън-2” (2004) сладурите, “подгрени” от Катрин-Зита Джоунс, раздуват из Европа, а екипът навестява италианската вила на Клуни край езерото Комо. Последва и трета част. Докато Оушън планира обира в Лас Вегас, Клуни и Ранд Гербър, съпругът на Синди Крауфорд, решават да си построят там изискано казино - Las Ramblas (като в Барселона).

Категоричен знак за дистанциране от звездното клише той дава през 2002: играе психолога Келвин във философската фантастика “Соларис” на Содърбърг и реализира режисьорския си дебют “Самопризнанията на един опасен ум”. Филмът му проследява шизоидния life stylе на тв-кумира Чък Барис (Сам Рокуел), нает от ЦРУ за “чистач”. Вербовчикът е агент Джим Бърд (Джордж Клуни). Появява се в 19-та минута и изопва – мустакат, зализан, демоничен. Заснет по дневниците на Барис, филмът е кипежен микс от трилър, драма и документално кино срещу телевизионния и политическия цинизъм. И обира куп награди. 

Джордж Клуни в “Лека нощ и късмет”

През 2003 Клуни реагира темпераментно срещу действията на Буш в Ирак и е обявен за “предател”. Отговорът му е безкомпромисният черно-бял исторически трилър “Лека нощ и късмет” (2005, 5 награди от Венеция, “Феликс” за най-добър неевропейски филм, 6 номинации за “Оскар”...). Той проследява героичната битка на водещия от CBS Ед Мъроу (Дейвид Стрейтърн) и екипа му с тиранията на сенатора Джоузеф Маккарти и неговия “лов на вещици” през 1953. Клуни е продуцентът Франк Френдли. В инфарктна атмосфера на пушене, монитори, шантажи и бели ризи той еволюира от ироничен скептик до прецакан герой. Прекрасен филм! Когато през 2018 големият унгарски режисьор Ищван Сабо бе в София за връчването му на титлата doctor honoris causa от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, в академичното си слово специално спомена „Лека нощ и късмет” като задължителен за гледане. След успеха Клуни обявява, че „режисьорската професия е добро място за остаряване”.

“Сириана” на Стивън Гейгън, продуциран от Клуни, е също политически трилър. Разказва за петролните стратегии на САЩ в Персийския залив, за глобалната дехуманизация, за генезиса на тероризма... Джордж Клуни е Робърт Баер - пак агент на ЦРУ, ала занемарен, изоставен и разгневен. Неузнаваем е. Напълнял с 14 кг за ролята, той страда не само на екрана - по време на снимки получава тежка черепна травма. Донякъде е овъзмезден - със “Златен глобус” и с първия си “Оскар” (за поддържаща мъжка роля). 

Джордж Клуни в “Сириана”

„Майкъл Клейтън“ (2007), пак продуциран от Клуни, е дебют на Тони Гилрой - сценаристът на филмите от поредицата за Джейсън Борн. Той също е сериозен трилър, където Джордж Клуни е търсач на истината и действието е разказано във флашбек. Само, че е далеч от политическата настървеност и епичност на режисьорските му филми или на „Сириана“. Той е по-скоро типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години той е известен като „Чистача“ (оправя бакии на на едри и дребни клиенти и изобщо е момче за всичко мръсно), подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Тотален невървеж. И изведнъж... 

Най-безспорното качество на филма са актьорите - Клуни е неотразим (макар и познат) в пестеливото си изпълнение (номинация за „Оскар“ за главна роля); страхотни са британците Тилда Суинтън („Оскар“ за поддържаща женска роля) и Том Уилкинсън (номинация за „Оскар“ за поддържаща мъжка роля), а след „Широко затворени очи“ (1999) на Кубрик колегата му Сидни Полак отново играе симпатичен злодей.

Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън”

Комедията „Момичето на отбора“ (2008) е третият режисьорски опит на Клуни с него самия в кадър. Филмът започва с 2 претъпкани стадиона в САЩ през 1925, където се играе колежански и професионален футбол. Додж Конъли (Джордж Клуни) в синя униформа с кожена каска тича бясно за своя отбор „Булдозите“ от Дълът, пътьом отпива от плоската бутилка на треньора, но пъпешовидната топка изчезва и следва... дисквалификация. Това е епохата на джаза и сухия режим, когато се наливат основите на професионалната лига в американския футбол. Додж за малко е с брада, но тъй като е щракалка и дързък стратег на професионалния футбол, набързо се съвзема, обръсва, излъсва, яхва мотор с кош и спира точно пред лъскав хотел... Оттук нататък футболът и неговите правила ще бъдат само хитър тактически ход, за да се представят американските нагласи по отношение на войната, героизма, забранения алкохол, любовта... Клуни прилага какъв ли не опит, за да бъде от достоверно по-достоверно и измисля какви ли не маймунджулъци, за да бъде от смешно по-смешно. „Момичето на отбора“ искри от виталност. Комедията на Клуни е преживяване дори за зрител, резистентен към спортните страсти.

Между два остри горни ракурса над Вашингтон е затворена най-зъбатата сатира на братя Коен след „Фарго“ (1996)  - „Изгори след прочитане” (2008). Действието започва в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния, където всезнаещият анализатор Озбърн Кокс (Джон Малкович), отговарящ за Балканите, е понижен заради пиене. Бесен и погнусен, той напуска. Изстрелва се вкъщи, но няма начин да съобщи новината на ледената си съпруга лекарка (Тилда Суинтън), тъй като е заета с приготовлението на вечеря. Там се явява напетият, брадат и дебилен охранител Хари Фарър (Джордж Клуни ), ексагент, с патлак (според думите му никога неизползван), който е със съпругата си (известна детска писателка), но се оказва любовник на Озбърновата жена...

Джордж Клуни в “Изгори след прочитане”

С “Високо в небето” (2009) младият Джейсън Райтман предлага оригинален ракурс към финансовата криза, нейната ескалация в Щатите и грижите на американската мечта. На фокус са фирмените съкращения. Райън Бингъм (Джордж Клуни, номинация за „Оскар“) е класен представител на компания, находчиво специализирана точно там - виждаме серия къси епизоди с негови “клиенти”. Той самият се появява на екран някъде по средата - хората се вайкат, а елегантният мистър Бингъм с възможно най-циничната ведрост на отработени клишета им дава ��ураж за бъдещето. И запрашва към поредната дестинация. Нехаен към баналностите на битието, той обича всичко на летищата, което обикновените хора ненавиждат, знае хитрини за чекиране, спи в многозвездни хотели и мечтае да направи 10 млн. мили във въздуха. В бар се запознава с хищната и сродна по небе блондинка Алекс (Вера Фармига)... 

Джейсън Райтман е създал бляскав микс от комедия, драма и roadmovie за кризата, работата, смисъла... Екранизация на роман по действителен случай, филмът изследва американската действителност с прост наратив и внушителна плътност. Само Джордж Клуни да беше, толкова е неустоим, че пак няма да премигнете - без значение дали героят му крачи, усмихва се, агитира или зацикля...

Четвъртият му режисьорски филм „Маската на властта” („Мартенските иди“, 2011, номинация за „Оскар“ за адаптиран сценарий) е за първични избори в Демократическата партия през март 2004 - който победи в Охайо, тръгва към Белия дом. Той започва с думите „Не съм християнин и атеист, моята религия е Конституцията на САЩ” - изрича ги младичкият прессекретар с огнестрелен поглед Стийв (Райън Гослинг), а всъщност подготвя речта на сенатор Майк Морис (Джордж Клуни). Последният с поривиста харизматичност ги повтаря на среща с избиратели... В телевизионна изява Морисън отсича: „Обществото трябва да е по-добро от човека”, а Стийв си ляга с русокоса стажантка от екипа (Евън Рейчъл Ууд). И звън на gsm в 2 през нощта обръща действието. Морис се отказва от надпреварата. Финалът е закован. Вълнения и закани, задкулисни игри и цинизъм, корупция и манипулация се вихрят като опустошителна стихия в поредния безкомпромисен политически трилър на Джордж Клуни. Улавят се препратки: към слоганите на Обама и към американското политическо кино от 70-те, а самият автор на пиесата Бо Уилимън е работил в предизборната кампания през 2004. Джордж Клуни преминава с финес от очарование към арогантност и гузност.

Джордж Клуни в „Мартенските иди“

Силна роля прави и в поредния чешитски филм на Александър Пейн „Потомците“ (2011). Мат Кинг (Клуни, трети „Златен глобус“, номинация за „Оскар“) е притискан от братовчедите си да продаде райското кътче на Хавай. Точно в този момент жена му претърпява инцидент с моторница и изпада в кома. Принуден е да се грижи сам за 10-годишната си страшно умна дъщеря Скоти. Решава да потърси помощ от по-голямата й сестра Александра, но 17-годишната вироглава тийнейджърка не го приема за авторитет. Мат на Джордж Клуни се присъединява към поредицата объркани герои на Александър Пейн, които трябва да си проправят път през откачения свят.

Независимият и безкомпромисен „Арго” (2012) на Бен Афлек е оригинален и плътен политически трилър, посветен на малко известен факт от конфликта САЩ-Иран през 1979-1980, избухнал заради обсесията на аятолах Хомейни и народа му по екстрадирането от САЩ на болният шах Реза Пахлави, за да бъде съден и обесен. Донася на Джордж Клуни „Оскар“ като продуцент (заедно с Грант Хеслов и Афлек).

С „Пазители на наследството” (2014) за първи път Клуни ме разочарова. Отново нонконформисткият режисьор-продуцент-сценарист-актьор е фокусиран върху обществено значим проблем, но в скъпа продукция и с нефелен сценарий. Пренася ни в Европа по време на Втората световна война. Историята пак е фон за човешка решимост, но този път е по действителен факт. За да пресече опита на Хитлер да заграби безценни произведения на изкуството за своя лелеян Фюрермузеум, американският президент Рузвелт създава елитна група за отпор, начело с мустакатия харвардски историк на изкуството Франк Стоукс (Джордж Клуни). Той събира реставратор (Мат Деймън), архитект (Бил Мъри), скулптор (Джон Гудман), театрален импресарио (Боб Балабан), впиянчен британски куратор (Хю Боневил) и бивш парижки учител по живопис (Жан Дюжарден). Срещат се в Англия. Стари и млади, наперени и тромави, до един непригодни за фронта. В контекста на войната, показана и, без това бегло, със своята интелигентска невъзможност за интегриране, повечето от тях правят „корпуса за бързо реагиране” гротесков. Но да се покаже решителната им изобретателност е и смисълът на филма. 

Джордж Клуни на премиерата на “Горе в небето” по време на Международният филмов фестивал Торонто. Снимка Кортни Сзто

В многоезичната среда (английски, немски, френски, руски) Клуни използва трикове от веселбата „Бандата на Оушън” и изглежда вдъхновен от „Гадни копилета” (2009) на Тарантино, но не постига нито адреналина на поредицата, нито издевателствата на „убиеца на Хитлер”. Изобщо, свръхамбициозната историческа фреска се превръща в хилава комедия от грешки, където тук-там се изстрелват остроумни реплики, без афористично звучене, както сме свикнали във филмите на Клуни.

В „Аве, Цезаре!“ (2016) братя Коен се обръщат към 1952 в Холивуд и измисленото филмово студио Capitol Pictures, както беше в „Бартън Финк” (1991). Най-грандиозният му проект е „Аве, Цезаре!“, посветен на древния Рим и Христос, където в главната роля на пълководец, попаднал под неговото влияние, е голямата звезда на студиото Бърд Уитлок (Джордж Клуни). Но той е отвлечен. Когато се пробужда, се оказва сред брадати комунисти от организацията „Бъдеще“. Искат подкуп. Героят на Джордж Клуни е дебилен. Между другото, братя Коен твърдят, че „Аве, Цезаре!” завършва трилогия, започната с „О, братко, къде си?” и „Непоносима жестокост”. Единственото, което ги обединява, е бляскавото присъствие на Джордж Клуни.

В „Пулсът на парите” (2016) на Джоди Фостър Клуни и Джулия Робъртс са отново заедно. „Пулсът на парите“ е тв-предаване с водещ Лий Гейтс (Джордж Клуни) – нарцистичен, лекомислен и зализан застаряващ шут. Всеки ден той не само се кълчи в смехотворни танци, а и дава финансови съвети на драгите зрители. Режисьорката на предаването Пати Фен (Джулия Робъртс) непрестанно се опитва да го извади от гаф, но вече ѝ е писнало и сега предстои последното им предаване. Междувременно става ясно, че акциите на водещ фонд са се сгромолясали. Още в началото забелязваме младеж (Джак О’Конъл), който се прави на куриер и безпроблемно се докопва до студиото. Той е Кайл Будуел - излъган от Гейтс да вложи майчиното си наследство в споменатия фонд. И, въоръжен с пистолет и жилетка-бомба, търси реванш. Лий Гейтс, както и целият екип, са в шок. Той изглежда жалък в ролята на мишена, но постепенно се окопитва. Всички гледат на живо заложническата драма. Според Джордж Клуни, „Светът на парите е излязъл извън контрол. Когато нещата се объркат, вие всъщност не разбирате, че са се объркали, и обикновените хора остават измамени”. Въпреки че историята е измислена, героят му донякъде напомня истинския Джим Креймър, водещ на програмата „Луди пари” в CNBC. Прочее, предстои да видим Клуни и Робъртс заедно отново в комедията „Билет за Рая“.

Джордж Клуни в “Пулсът на парите”

„Събърбикон” (2017) на Джордж Клуни е оазис за сбъднали американската си мечта в края на 50-те - квартал със стотици еднакви спретнати къщи и комфортна инфраструктура. В една от тях живее епископалният християнин Гарднър Лодж (Мат Деймън) с русокосата си съпруга Роуз (Джулиан Мур) в инвалидна количка, малкия си син Ник (Ноа Джупи) и тъмнокосата си балдъза Маргарет (Джулиан Мур, актрисата е в двете роли). Тя е най-важната къща във филма. Отсреща се настанява чернокожо семейство, с чийто син лелята подстрекава Ник да играе бейзбол. Тази къща е втората по важност във филма. Иронията към американската мечта бие на очи, както обикновено във филм на Клуни - зад идиличния параван ни показва грамади от лицемерие, манипулация, алчност, жестокост... Един от най-активните демократично настроени хора в Холивуд, той гради черната си комедия като кървав трилър с политически патос. За първи път екранизира сценарий на братя Коен, писан още през 80-те и осъвременен чрез неговата намеса и тази на постоянния му съавтор Грант Хеслов. Тоест, настроението е антиТръмп.

След беглото му, но ефектно участие в „Гравитация“ (2013, 7 „Оскар“-а, 6 BAFTA и др.) на Алфонсо Куарон като ветерана-астронавта Мат Комалски, Клуни се ориентира към космическата антутопия. Седмият му режисьорски филм е „Среднощно небе” (2020), създаден за Netflix по дебютния научнофантастичен роман „Добро утро, полунощ“ (2016) на Лили Брукс-Далтън. Февруари 2049. Паническо напускане на земята заради отровен въздух. Обсерватория Барбо в Арктика. Там остава само смъртно болният Августин (Джордж Клуни). Той е астроном с библейска брада, открил навремето планета, от която сега иска да се завърне на Земята след двегодишно отсъствие екипажът на космическия кораб „Ефир”. 

Джордж Клуни в “Среднощно небе”

Междувременно се оказва, че старецът не е сам - при него е забравено момиченцето Айрис. Не говори, но рисува и се смее. Той играе сам шах, пие уиски. Във флашбек го виждаме млад с любимата му... Сюжетните линии на Августин и на кораба се свързват чак на финала. Иначе си вървят като два паралелни филма. „Среднощно небе” е амбициозен опит Клуни да се пробва във фантастиката, за да алармира за крещящите проблеми на Земята и възможната екологична катастрофа. Но нито е новаторски, нито е строен. Само той е направо неузнаваем – старец с отговорност и гузна съвест. Уникален актьор!

Джордж Клуни от години е лице на часовниците Omega. Занимава се свръхактивно с хуманитарна и обществена дейност. През 2009 е поставен от списание Time сред 100-те най-влиятелни хора в света. През 2018 според Forbes оглавява списъка на най-скъпоплатените актьори. В началото на 2021 Джордж Клуни разкри пред “W Magazine” как прекарва времето си у дома по време на пандемия – в домакинска работа. „Ще ви кажа нещо за новото си хоби. Пускам по две-три перални на ден и мия чинии по цял ден, защото децата ни са истински прасенца”. Той посочи и някои съвети за консумация на алкохол: „Леля ми Розмари отдавна ми каза, че никога не трябва да смесвам зърнени продукти и грозде. По този начин текилата и виното никога не вървят заедно. Също така не трябва да пиете водка с шампанско. Ние от Кентъки научаваме това много рано“.

Джордж Клуни на пресконференция  по време на събитие за корупцията в Африка през семтември 2019 година. Снимка: Хенри Николс, Ройтерс

Изключително популярен сред демократите в САЩ, Клуни няма да ни изненада, ако се впусне и в политическа кариера. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив; Хенри Николс, Ройтерс; Кортни Сзто, Майкъл Власати

“Щом изчезна”

Остри зъби от кинжали забии в душата ми от захарен памук. И нека даже залеза да жали, щом дъхът ми тръгне си от тук.

Пръсти режещи забий в плътта ми, избродирана от боговете. Забий ги и в очите ми, прикрити с длани, всевиждащи, оплитащи се в световете.

Прошепни проклятие в едното ми ухо, а другото със писък пронижи. Направи ме грозна и окалай моето сребро, за да не смее никой да ме доближи.

С целувки черни ми зашии словата, за да не чуе никой цветните мечти. Всяка думичка, изплъзнала се от устата, нека се превърне в клевети.

И щом душата ми си тръгне неразбрана, но по-светла от всяко светещо небесно тяло, нейде другаде ще бъда призована, а мъката ми с изгрева ще стане цяло.

-вселена

Той си тръгна със смях, вървеше леко и гъвкаво,сякаш не беше потресен като мен и нямаше мехури на краката като мен, сякаш не беше изпохапан от комари черни мухи като мен. Сякаш не му пукаше за света и отиваше в някое готино място, а не в тристайната си къща, да не кажа барака, без вътрешна канализация, със счупени прозорци облепени с найлон, и с братя, които го причакват в предния двор. Дори да знаех какво да кажа, сигурно нямаше да му го кажа.Думите унищожават обичта, един писател може да каже сума ти неща, но мисля, че това е така. Ако кажеш *сърна*, не й желаеш зло, но тя изчезва с едно мятане на опашката. Думата уврежда. Обичта не е това, което някои задници , поети като Макуин искат да си мислиш, че е. Обичта има зъби. Те хапят и раните не зарастват никога. Нито думи, нито съчетания от думи могат да затворят тези рани от обичта. Точно обратното - там е работата. Ако раните заздравеят, думите умират с тях.Запомни го от мен. Изградих живота си от думи и зная, че е така.

Особени сезони, Стивън Кинг

Ще бъде шеметна седмица, но така си я харесвам! Как е при вас, усмивки? Follow my blog with Bloglovin For English, you can use the Google Translate Widget on the sidebar →

L’amour de ma vie

Трудно е да мисля, когато мислите ми се изплъзват така. Трудно е да осъзная истината, когато я няма. Трудно е да видя хоризонта, когато е мъгливо. Трудно е да задържа нещо, което никога не е било мое. Души и гласове бродят и като през сълзи шептят им��на, спомени, разкази. Шептят тайни забравени от времето, ала няма кой да ги чуе. Няма кой да се спре.

Нямам против звездите да светят над мен, а Луната да ме наблюдава с поглед замъглен. Нямам против вълните да ме догонват, а брега да се отдалечава. Нямам против теченията да ме отнесат; нямам против бурята да ме отвлече; нямам против ти да живееш вечно, а аз да си ида още сега. Нямам против душата ми да се стопи като северен лед, защото противниците умират, а аз ще живея в теб завинаги. И докато пиша това сянката ми ме гледа втренчено, а живота се опитва да ме удави във фалшиви усмивки, но първите есенни листа, които са ме наобиколили,ми вдъхват н��дежда. Когато смъртта настъпи само най-смелите от нас ще идат в Ада, защото на нас душите ни са като черната котка до мене: черни със светещи очи, зловещи отвън, зловещи отвътре, плашещо празни и дръзки, души на хора, но с рефлекси на звяр.Човешки души, ама научени да разкъсват гърла със зъби само.

Не знам видение ли е цялото това, или видение си само ти, адресантът на моите всички писма в бутилка, но искам само да знаеш, че видение или реалност, корабокруширах тоя кораб. Защото моят Титаник потъва, но няма да бъда Джак, аз съм Робинзон и ще те видя някога, след десетилетия на измислени или реални приключения. Ще ти разкажа за всичките и ти ще ми разкажеш за твоите. Тогава в мир ще оставя белите си дрехи настрана и ще си ида с отлива.

AUG 25th, 2018, 07:35 PM #quintessence таг

Дийп блек

Черно-красива си Премрежила погледа Заслушана в уейва Припев смутен Объркани сладости Поръсват се в раните И ти се замисляш За черни сърца Пробити от скуката Вървят часовете ти Песен напомня Забравени дни После препускат Отново конете ти Пазиш си времето От остри зъби И пак се премрежваш Усмивка прокрадва се Черно-красива си Мислиш за мен ---------------------------

Първан Киров – Нерон Първан Киров с разказа си "Нерон" в брой 7 на вестник "Отвъд кориците", март 2018 г. Угасващите слънчеви лъчи постепенно се скриха зад върхарите на старите борове, започвайки да играят на криеница между дебелите им стволове. Усетил наближаването на нощта, високо над гората се приплъзна силуета на издигащ се в небето царски орел, който с бавни размахвания на величествените си криле плавно се понесе към гнездото си, построено нейде сред отвесните скали. Над планината легна необикновена привечерна тишина. В този момент шумно скрибуцайки по тесния коларски път, към граничната застава се насочи зеленикава руска джипка. Стигайки до портала, тя спря сред облак прах и след няколко отривисти изръмжавания на двигателя, машината бързо утихна. От нея слезе офицер със светещи на рамената жълтеникави звезди и нагънати до лактите ръкави на тънката камуфлажна риза. Насочвайки се към желязната решетъчна врата на заставата, той нетърпеливо подвикна на застаналия мирно и наблюдаващ го с интерес оттам дежурен: - Ей, момче! Я, извикай Кременов да дойде по най – бързия начин. Предай му, че му нося поръчката и по – живо, че слънцето залязва. Нямам цяла вечер за губене. - Слушам! – почти машинално отговори дежурният, изкозирува и бързо влезе в постовата кабина. Грабна слушалката от окачения на стената телефон и набирайки някакъв номер, тихо измърмори няколко неразбираеми думи. Сержант Пламен Кременов се появи след няколко минути, с набързо втъкнато горнище в колана на панталоните си. Стремейки се да изглежда весел, той кисело се усмихна изпод редките си мустачки и пресилено се усмихна: - Ей, старши, ти вече и през деня не ни даваш мира, бе. Обикаляш, слухтиш, на тая джипка не ѝ даваш глътка въздух да си поеме. - Кременов, днес нямам време за шеги човече. – сериозният глас на офицера, грубо прекъсна опитът за шега на сержанта. - Слънцето е на заник и скоро ще мръкне, а трябва да отида и до съседната застава. Ела да видиш какво ти нося. Ако ти хареса си избери някое. Двамата мълчаливо се приближиха към задната част на автомобила. Отваряйки багажника, Пламен веднага съзря металния кафез, в който се разшаваха три кутренца - поредното поколение чистокръвни немски овчарки, отглеждани и селектирани специално за Гранични войски на Народната армия. Сякаш получени чрез пренареждане и снаждане на гени в някоя лаборатория, те бяха почти равни на ръст, с тъмна и изпъстрена с правилни кафяви петна окраска, с ясно изразени черти на муцунките и очите. Едно от кученцата имаше малко бяло петно над лапичката на дясното краче. - Хайде Пламене, избирай, че нямам време. Мръква се вече. – офицерът нервно запристъпи от крак на крак. Кременов се поколеба само за миг. Той протегна ръка, посочи с пръст кутретата и каза високо: - Добре тогава. Ще взема онова с петното на лапата. Мъжко е нали? - Мъжко е да. Майка им и баща им са с родословие, пето поколение гранични кучета. Няма да съжаляваш. Ела само да подпишеш документа, за да мога и аз да отчета дейност пред началниците и си готов. След като приключиха, те си стиснаха ръцете, взеха си довиждане и офицерът се метна в джипа, запрашвайки надолу по пътя. Кременов взе кученцето, прегърна го и прекосявайки двора на заставата, стигна до ниската сива постройка на питомника. Влизайки вътре, той внимателно го постави в предварително отреденото му клетъчно помещение и веднага му донесе храна и вода. От този ден нататък животът на сержант Кременов коренно се промени. Вече си имаше малък другар, който веднага се зае да обучава и възпитава. Понеже обичаше историята на Древния Рим, Кременов кръсти кученцето Нерон. Като истински, благороден “цезар”, Нерон бързо възприемаше и попиваше командите на своя стопанин, а едва навършил втората си година, взе и първото си отличие на държавно състезание. Ден след ден, месец след месец, Нерон растеше и трупаше опит и умения. Бързо научи всички специфични команди и упражнения, през които преминаваше обучението на граничарските кучета. За Кременов, кучето не беше само любимец, с който изпълняваше служебните си задължения. То беше верен боен приятел, неговата дясна ръка, с която обикаляха граничната бразда и пазеха Родината от нахлуването в пределите ѝ на разни престъпници и диверсанти. Умните му черни и влажни очи, така пронизваха вгледалият се в тях човек, че него внезапно го обземаше усещането, че те достигат и разголват душата му. “Не очи на куче, а на човек.” – обичаше често да казва старши командирът Вергилов. Пламен много се привърза към своя служебен другар. Гледаше го като малко дете и не даваше на никой друг граничар да го извежда от питомника и да го води на тренировки или на обиколки по граничната бразда. С изострените си сетива, Нерон винаги усещаше приближаването на сержанта и го посрещаше с радостно скимтене, застанал на задните си крака и опрял предните си лапи в мрежата на клетката. Изминаха се няколко години. Беше късната есен на 1953 година. Тук – там измежду вечнозелените борове, обагрените в красиви жълто - оранжеви и червени краски широколистни дървета, леко поклащайки листа, изпращаха последните лъчи на топлия есенен ден. Над планината плавно припадаше тих, вечерен здрач, сякаш носещ се на вълните на жабешкия хор, идващ откъм реката. Застанал на върха на един каменист склон, сержант Кременов стоеше, положил военния бинокъл над очите си и бавно оглеждаше околността. На няколко метра от него, забил нос в тревата, от храстите се измъкна порасналия и заякнал Нерон. Наближаваше краят на дежурството му и сваляйки бинокъла, Кременов нетърпеливо погледна часовника си. Да! До края на караула му оставаше точно един час и той вече трябваше да тръгва обратно към заставата. Свали шапката си, изтри мокрото си от пот чело и весело подвикна на кучето: - Хей, Нерон! Хайде да тръгваме към заставата момче, че ни чака дълъг път. Ненадейно, откъм реката, долетяха два пушечни изстрела. Ехото им дълго отскачаше от дънер на дънер, докато не се укроти в камънаците на насрещния скалист склон. Стресната сврака, с къси размахвания на крилата, прелетя над главата на сержанта и се изгуби в боровия гъсталак. Той приклекна, бързо свали автомата от рамото си и се ослуша. Бързайки да догонят първите изстрели, от долчинката изплющяха няколко автоматни откоса, които сякаш камшици разцепиха въздуха. С непогрешимия си граничарски усет, изкован след дълги години охрана на държавната граница, Кременов анализираше и преценяваше ситуацията. Най – вероятно ставаше въпрос за група диверсанти, които са се опитали да нахлуят през реката незаконно в страната, но са се натъкнали на граничарски патрул и се е завързало сражение. “ Но защо не са ме предупредили? Нали Вергилов знае, че това е моят район? Защо никой не ми се е обадил?” – ребус от въпроси се завъртя в главата на граничаря, но нямаше никакво време да търси отговорите им. Последван от кучето, Кременов бързо се спусна по каменистата пътека и се насочи към дерето на реката. Изпоти се, мократа му риза прилепна на гърба му, краката започнаха да го болят, но в никакъв случай не трябваше да спира. Негов дълг беше да помогне на колегите си. Разбрал опасното положение, Нерон изпревари сержанта и сърцато се шмугна в гъстите шипкови храсти. Не след дълго, между дърветата, граничарят съзря сребристите отблясъци на малката река. Той се спря в края на малинов храсталак, освободи предпазителя на автомата и наостри слух. - Стой! Спрете в името на закона! – прокънтя от някъде силен глас, последван от нов автоматен откос. Отговори му единичен карабинен изстрел. Ясно! Диверсантите бяха изтласкани на отсрещния стръмен бряг, но нямаха никакво намерение да се предават. Кременов залегна в гъста смрикова туфа и опирайки се на коленете и лактите си, ниско приведен, започна да пълзи. Идеята му беше да заобиколи престъпниците и да им излезе в тил. Ходът му обаче беше разгадан. Над главата му изсвири куршум. Граничарят спря и се притисна плътно към земята. Въздухът се раздра от нова автоматна канонада, отнякъде изпука револвер. След минута, той отново продължи да пълзи Най �� сетне, стигайки до паднал дънер, Кременов пое глътка въздух, леко подаде глава, провря цевта на автомата и прицелвайки се в мършавата фигура на брадат и мургав мъж, натисна спусъка. Изстрелът бе оглушителен. Мъжът се присви, падна на земята и се изтърколи по надолнището, спирайки до водата. Последва нов дъжд от куршуми, гората зарева. Здраво хванал автомата, сержантът отново се надигна за да узнае къде е противникът му, когато зад гърба му изпука съчка. Бавно завъртя глава и внимателно се обърна. На няколко метра от него, насочил пушката си право в гърдите му, стоеше висок мъж. Лицето му се бе изкривило от злобна усмивка, в очите му гореше гняв. Без да продума, мъжът замижа, прицелвайки се в Кременов и когато сержантът помисли, че това е сетният му миг, се случи нещо неочаквано. От храстите изскочи някаква кафяво – черна фигура, която без да се бави се метна върху диверсанта. Белнаха се остри кучешки зъби, впивайки се в гърба му, а пушката му падна на земята. Престъпникът диво се замята, опитвайки се да се отърве от новия си противник. Кучето отскочи на земята и приклекна, готвейки се за нова атака. Преди граничарят да успее да реагира, в ръката на мъжа проблесна цевта на револвер. Чуха се два къси изстрела. Нерон се строполи на земята, а до него се изпружи и тялото на диверсанта. Пламен вкара още два куршума в тялото на престъпника и бавно пристъпи към Нерон. Кучето беше мъртво. Геройски завърши жизненият му път, пазейки границата на Родината и бранейки живота на приятеля си. Голяма буца стегна гърлото на граничаря, коремът му болезнено се присви, а по бузите му се стекоха сълзи. Мъжът безпомощно заплака, прегръщайки изстиващото тяло на верния си другар. Погребаха Нерон, там край реката, с всичките почести на загинал граничар. Пламен му изгради малка надгробна плоча и всеки път, когато беше дежурен, не пропускаше да мине оттам, тихо да постои, да му поговори и да му остави цветенце. Плочата и до днес стои, напомняйки за времето, когато България имаше смели граничари и граничарски кучета с лъвски сърца.

Когато бял превъзходството Dylann Roof убити девет черни вътре Emanuel Африканска методистка епископална църква в Чарлстън през 2015 г. е имало скърцане със зъби сред някои как бял общество е съучастник в действията на покрива му. Един журналист, Южна Carolinian писане в Washington Post, извади не удари, когато се описват начините за белите, особено южните белите, [...] чрез Цената на принципи vs. реторика на празни баналности - The Cotton Бол Конспирацията

Ин и Ян Сваровски кристал вълк зъб висулки

какво е чудесен начин за няколко да покаже и да изгради връзка между две от тях с тези красиви струя черно-бели Сваровски вълк зъби кристали вързани с черни коноп, 28″, оставени отворени, така че можете да

Source by JacquelynR129

Ин и Ян Сваровски кристал вълк зъб висулки was originally published on Сваровски Елементи

Таро и Черни дупки

Някои сме обречени на вечност. Някои сме обречени да живеем без да сме живи от сега до края на времето, нали. Съдба ли е? Принца знаеше ли го, затова ли си тръгна без да каже сбогом? Затова ли взе и последната обич от живота ми със себе си и се разтопи в пространството...

Да знаеш че всяка твоя стъпка рикошира в чужди животи е най-голямото проклятие на света. Особено, ако единствената мечта, която си позволяваш да имаш, е да заживееш в Африка. Реално не само мечтите си ограничаваш, реално не просто порастваш, реално не просто стискаш зъби, когато ти иде да чупиш неща и съзнания, реално губиш себе си. Защото да се вречеш в реалността е като да се откажеш от романтиката на Глупака в Таро. Преди няколко месеца осъзнах, че не Смъртта, или Колелото, или Мага, а точно Глупака е любимата ми карта. Защото Глупака, това е всъщност моят Поет. Обичам тази карта и обичам това мое Аз. Защото да си свободен, да виждаш красотата на изгревите, да улавяш любовта между хората и да крадеш усмивки от самия себе си, това е да си Глупака, такъв е и Поета. Може и мъртъв, но той е. и няма друг начин. А знаеш ли за кое друго няма начин? Да върнеш времето назад. Колкото и да се оглеждаш зад гърба си, не можеш да се върнеш. Еднопосочна лента е животът, а ти си ужасен шофьор. Нека си остане между нас, но аз дори нямам книжка. Така че, ако междугалактическата полиция ме спре, ще изгния в междупространствен затвор, където ще деля килия с всичките си алтернативни личности.

Винаги съм се че чудела как тече времето в черните дупки? Може би там всичкото време попаднало вътре, се случва едновременно. Представяш ли си как целия ти живот е засмукан от черна дупка и всичко в него се случва в един и същ момент? Ти просто стоиш в средата на това голямо всичко и можеш да видиш едновременно себе си от преди и от сега, от всеки един възможен момент във времето и пространството… Целия ти живот, не като на лента, а като голяма жива картина от хаос и вселенски ред, случваща се сега, в един миниатюрен миг, по-кратък от секунда, по-кратък от стотна, но все пак вечен. Миг, в който ти си лишен от всякаква сетивност, от всякаква ирационалност, просто гледаш себе си в един милион различни момента и съвсем трезво осъждаш собственото си съществуване. Каква ще бъде присъдата ти? Говориш ми как не трябвали ние да те съдим, произнеси се сам за себе си тогава.

APRIL 11th, 2018, 05:21 PM #quintessence таг