Слънце

Абе слушам Металика и си мисля за тебе. И си представям как седим в 3 сутринта, аз и ти на дивана, пием водка, или каквото там ни се намира, и си говорим за нещата от живота. Представям си как ти разправям неща, които на никой не съм разправяла. Представям си как ти ми разправяш неща, които на никой не си разправял. Представям си как накрая сме си казали всичко. Думите са свършили. И настъпва тишина, в която и двамата, и аз, и ти, се потапяме. Още си пием пиенето, още си седим на дивана, аз съм се облегнала на рамото ти, а ти гледаш с празен поглед стената пред теб. Тихо ни звучи металика. Ние вече не говорим, нямаме за какво. И така ни е хубаво. Казали сме си всичко. Изпили сме всичко. По някое време сме заспали на дивана, потънали в тишината на нощта и на нашите души. И това е най-хубавия сън и за двамата.

Това е една от ония вечери след които се събуждаш отпочинал, с олекнало сърце, със спокойно съзнание. Когато осъзнаваш на сутринта, че до сега си живял буквално на ръба, на предела, прегърбен под стреса, проблемите, драмите на безбройните дни. И изведнъж разбираш колко много си се нуждаел от тая почивка. И от мен. Ей от това се нуждаеш ти – от мен. И аз от теб.

Нуждаем се ние двамата да седнеме на дивана и да говориме, и да пиеме, и да не станеме от там докато не ни свършат и историите, и пиенето. А и друго има, да си кажа право.

Мисълта да се събудя на дивана до тебе някак си ми харесва. Сигурно е малко рано да ти говоря така, ама все си мисля колко успокояващо би било да слушам пулса ти докато заспивам. Ама твоя точно. И, не знам, ей-така просто, но ми се ще да си открадна един живот време с тебе. И то не някъде на някой остров, където ще сме само аз и ти, а насред града, насред кипящия живот, където хората тичат забързани по задачки и си повишават тон, и си скърцат със зъби, и въртят очи едни на други. Искам да бъда с тебе тука. В реалността. Да я изживея с тебе. Щото ти ми вдъхваш надежда, момче.

Гледам те такъв – обикновен, а отвътре – нещо съвсем необикновено. В тебе такава сила се крие, че ти само да си имаше и на представа… Ама говориш ми, че знаеш от  къде – какво, и от къде – кой да врътнеш, викаш ми колко си наясно със схемите, викаш ми, че ги знаеш всичките тия работи, ама викаш – „сърце нямам, как да излъжа, как да измамя, хора са това“. Моето момче, сърце имаш и то е по-голямо от колкото тоя свят заслужава. Сърце имаш, което никой, даже и аз, не е достоен да притежава.

И аз ти говоря на „моето момче“, ама то реално ти си по-голям от мене на години – вярно, обаче. Обаче си дете и толкова. Вътре в тебе си го пазиш. Детската чистота, детската наивност, детската доброта. Как да ти го кажа… то не е лошо. Красиво е. И ти си красив.

Не знам, тука сега за заключение трябва нещо да кажа, и сигурно трябва да е нещо, някакъв съвет, поука, мъдрост, ама… Аз ли ще те уча как да бъдеш човек? Аз ли точно? Където имам съвест голяма колкото твоята и всеки ден я преглъщам? В името на някакъв имагинерен успех и прочее. Айде, моля ти се… Нали се виждам. И мен ме боли, и аз виждам несправедливостите, ама кво като я виждам и ме боли – нищо не правя. Ти не си такъв. Ти си друг. Ти знаеш как да бъдеш човек. Не ти трябват моите поуки, та да ставаш като мене.

Само знай, че с тебе бих седнала да си говориме винаги. Даже да няма пиене. Слънце си ти.

NOV 11th, 2020, 12:57 PM #quintessence таг

Божествена комедия

Чудил ли си се някога кое те различава от мен? Къде се е изгубила връзката между човечеството и боговете? Това са много екзистенциални неща и не очаквам да ги разбереш. Ще кажеш, че говоря като онези елитарни интелектуалци, с които не можеш да се пошегуваш нормално, защото съзнанията им са сковани от бетонни скоби, ама аз не съм като тях. Всъщност ти и те сте по-близо едни до други, от колкото който и да е от вас ще бъде някога до мен. И разликата е… че боговете сме продажни и не ни е срам да си искаме, което не е наше. Само се замисли как в основата на всяка религия стои култ към нас, който изисква от поклонниците ни да принасят жертви в наше име. На времето, когато се славехме с по-малка подкупност, ни принасяха животите на себеподобните си, днес вие ни отдавате душите си. Отдавате всичко от морала си, до личните си избори на нас. И не ми говори колко голям атеист си. Щото не си. Мозъкът ти е толкова извратено промит, че се хващам на бас, че намираш убийството за грешно, щото християнската проповед те е докопала още в ранно детство и ти е казала “да убиеш ближния е грях и ще гориш в ада за това”. Ето една истина. Когато преди много хилядолетия аз и приятелите ми стояхме около една кръгла маса, рееща се сред нищото, обсъждайки как да се позабавляваме, решихме че е време да създадем една изключително нисша форма на живот, която да наподобява нас в първичен вариант. Създадохме хората. Е, и много други създания, но на тях дадохме други имена и други светове. Просто Адам изтегли късата клечка и му се падна да се размножи с някой създаден от собственото му ребро. Намерихме го за забавно. А истината е, че за да има интрига създадохме света ви като бойна арена. По-силният оцелява. Слабите умират. Ада и Рая ги измислихме, за да всеем желание за живот и смърт у вас. Получи се. Или много искате да живеете, за да не идете в Ада, или много искате да умрете, за да идете в Рая. И именно това, което искате, вашите егоистични стремежи, ви поставяха постоянно в дилема - да убия, за да живея, или да умра, за да спася душата си. Животът на Земята не беше кой знае какво, но за вас беше познатото зло. И вие предпочитахте злото, което познавате, пред спасението, което можеше така и да не дойде. 

Представи си, че си на Циркус максимус. Представи си тълпите. Представи си крясъците им. Вибрациите, които излъчват хилядите жадни за кръв гърла. Жаркото юлско слънце е нагряло до огън оскъдните ти дрехи. По изпотеното ти тяло са полепнали милиони микроскопични частички пясък и усещаш всяка една от тях. Усещаш тежкото пръхтене на конете си, досещаш се как някой от тях вероятно няма да оцелее след последната обиколка, животните го знаят със сигурност всяко за себе си. Те не спират, ти не трябва да спираш. Колесницата ти би могла всеки момент да избухне в облак от трески, които да пронижат тялото ти на поне пет места. Ще умреш заедно с конете си. М

Можеш да забави�� хода, да избягаш от мелето, в което всеки се бори да е пръв… но победителят може да бъде само един. Разбираш ли. Един от онези пред теб ще оцелее със сигурност, защото съдбата така се забавлява, и тогава някой от вас двамата ще трябва да реши кой да живее и кой да умре, без съгласието на другия. Твърде наивно е да стоиш на безопасно най-отзад и да се надяваш, че противниците ти сами ще се избият, а ти ще останеш победител, щото имаш дяволски късмет. Късмета е още една илюзия, която създадохме, зада направим тази игра малко по-сложна.

В тълпата е много вероятно да видиш приятелите и семейството си. И знаеш ли, че на тях ще им е все тая дали ти ще умреш или ще живееш? Те искат просто кръв и на арената всяка кръв е достатъчно добра. Те искат хляб и зрелища. Аз стоя във ВИП сепарето и мога да им дам хляба, но зрелището е от теб. Създадох те, сега позабавлявай мен и чедата ми. Стани наш любимец, убивай достатъчно дълго и красиво и някой ден ти ще станеш по-могъщ от мен. … и все пак никога не посягай към мен. Да бъдеш бог е по-трудно от колкото изглежда и по-хубаво от колкото можеш да си представиш. Това е за мен, за теб остават славата и реките от кръв.

Така че… убивай на воля. Преодолей догмите, които те държат овързан в пределите на стадото. Доближи се максимално до божествата, които те създадоха и стани наш фаворит. Бъди над всички хора, пий Смирнофф с Аллах, Буда и мен на една маса, а после иди да си легнеш с Афродита. Живей с боговете и вземи най-хубавото от нашия свят, остави гадостите на нас. И ето я най-голямата разлика помежду ни: ти си човек, който може да добие божественост и никога да не стане бог, и да не придобие отговорностите на бог, но който може да живее като бог; аз съм бог и ще живея вечно с всичкото удоволствие и всичката мъка, която сам създадох. Най-хубавото на хората е че вие избирате дали да бъдете благословени или проклети; ние винаги сме и двете.

Сега иди пак обяснявай как религията не ти позволявала това и онова, щото, нали, по-лесно е да си измиеш ръцете с нас, отколото да признаеш, че избора си беше и винаги е бил, и винаги ще бъде, само твой.

MARCH 24th, 2017, 11:36 AM #quintessence таг

Трепет

Родих се дете в нощта

Малка феерична красота

С чистото сърце на сърна

Всеки ден по малко растях

И дъбравите ме учеха

Как да живея и как да ме е страх

Че лисицата е по-лукава от вълка

И слънчевия ден крие повече

От тишината на нощта

Стъпка по стъпка и детето си отиде

Остана друго мое аз

Тихо, спокойно, нежно, ала със

Сърце от стомана

Което знае, че и от войната

Понякога се бяга

MARCH 12nd, 2017, 06:55PM #quintessence таг

Теория на безгръбначието

Преди няколко години си изгубих гравитацията, знаете ли. Ще ме попитате как човек може да изгуби собствената си гравитация. Ами по хиляди начини. И веднъж изгубите ли я, ако има богове, то никога няма да я откриете повече. Никога няма да спрете да се реете из облаците, никога няма да се изтърсите по задник в нечия градина, върху нечии петунии. никога. Но знаете, че “никога”, “винаги” и “обещавам” са трите най-честно нарушавани обещания, а богове няма. И кога започнахме да вярваме в богове? когато някой ни каза, че това ще спаси душите ни ли? Хайде, бе, та то никога е нямало нищо за спасяване. Сами сме. И светът ни е труп, ние сме като малки червейчета, които го дълбаят. Гризем плътта му. борим се за своя дял и когато се родим нейде, където има повече кости от колкото плът, бягаме. Бягаме към месестите части на това мъртво тяло. Вонята от разлагането не ни пречи. Защото сме създадени да се храним с него. създадени сме, за да живеем от смъртта. Създадени сме, за да бъдем стръв. За да бъдем храна за новоизлюпените. И масовите протести из европейските ни центрове не могат да променят политиката, която е уредена от началото на времето. Много е просто. Ние сме стока, средство, собственост, не сме “нещо” по-често от колкото “някои”.

На госпожата от градския тая сутрин, дето се обърна към старицата зад себе с “ама и вие се дръжте, бе госпожо!”, ще кажа само да не се тревожи, че някой я е бутнал в автобуса… живота ви премаза, а вие едно “да ти е*а майката” дори не му казахте. Сега ли се възмущавате, от това ли… :)

И на други хора други неща искам да кажа. Но няма. Тихо ще живея, тихо ще умра. После пак. Ще бъда червей и няма да се оплаквам, където и да ме захвърли съдбата ми.  

MARCH 8th, 2017, 6:37 PM 

Аналогия

Хората ми задават глупави въпроси постоянно. Хората мразят, когато им отговарям с аргументи. Хората мразят да мислят, затова мразят и отговорите ми. Страх ги е да излязат от рамките, които са получили от родителите си. Страх ги е да излязат от рамките, поставени им от обществото, в което живеят. “Какво ще си помислят хората?” Хората ги е страх от хората. Хората са глупави, затова и въпросите им са глупави.

Когато следващия път ме попиташ какво ми има на настроението - погледни в най-близкото огледало и застреляй отражението си, а след това и себе си. Настроението ми ще се оправи, животът ти също. Не ме питай какво ще правя с бъдещето си, ако не си достатъчно смел, за да приемеш отговора ми без да се засмееш иронично. Защото, знаеш ли… Иронията и сарказмът са моите оръжия, когато ножът е опрял до кокал. :) Иронията и сарказмът са равнопоставени на ранен вълк, попаднал в ловджийски капан. Остриетата са аргументите и образованието, които нямаш.

Нещата никога не са толкова сложни, колкото си мислим и никога не са толкова елементарни, колкото ги представят хората, които вече са  преминали през тях. Научи се да отсяваш истината от лъжата и халюцинациите от реалността. Тогава ела и ще обсъдим пътуването си до Нарния. Някъде там винаги съществува уловка, която е като вражеския отбор в wot - ако не ги виждаш, не можеш да ги застреляш, ако не ги застреляш, няма да победиш. За да ги видиш обикновено се налага и те да видят теб, но ако си достатъчно умен намираш как да заобиколиш правилото.

Не съм привърженик на мнението, че “правилата са, за да бъдат нарушавани”, по-скоро те са (нужни), за да съществува някаква мерна единица, която да претегля нас, хората в системата. Досущ като нормален кантар китайско производство и правилата си имат минимум и максимум, които могат да измерят. Хората, попадащи под минимума изпадат от играта, тези, които надвишават максимума - я превъртат. Разбирате ли, правилата са емитента, който ни слага номинална стойност и ни казва на кое ниво в хранителната пирамида попадаме ние. На теория правилата внасят яснота, ред в хаоса, те са представителното лице на хранителната пирамида, което предлага стълбищен път във възходящ ред, в посока от дъното, или нулата, към върха, или към ликвидния актив. Уловката обикновено е там, че правилата са създадени, за да са в (относителна) полза на тълпата, не на индивида, което веднага налага идеята, че ако се отцепиш от тълпата изпадаш от класацията. Само че ти не можеш напълно да се отделиш от нея, напротив - трябва да работиш с тълпата активно, за да се издигнеш над всички, или над повечето от хората в нея.

Трудно е да класифицирам мислите си, но май трябва да вкарам някакво персонално правило за този текст. Говоря за личната амбиция и куража да бъдеш себеостойностител сам за себе си. Говоря за умението да наблюдаваш и да разбираш механизмите, които работят в социума. Всичко това е свързано главно с мисълта и с непрестанната ѝ циркулация у човек.

Говоря цинично за живота на най-близките си, говоря цинично за своя живот, цинично за чувствата, преживяванията и решенията, цинично за почти всичко, но на пазара няма място за циници. А “пазар” е всичко наоколо, всеки от нас е стока, която се продава по един или друг начин. Пазара не търпи циниците, защото те са слаби психически, нямат търпението да играят играта на нерви, в която се е превърнало ежедневието ни. Но, както правилата са в състояние да ни поставят уловки, така и ние сме в състояние да го правим. Уловката тук се изразява в идеалния баланс. В умението да бъдеш циник с трезва преценка или да не бъдеш въобще, ако се налага, всъщност да бъдеш каквото се налага. Думата е гъвкавост. Автомобилните гуми са гумени, защото гумата се нагажда към терена много по-добре от дървеното колело.

Малко от нас са родени с таланта да бъдат победители, но всеки може да се научи. Предполагам, че не е никак лесно да се научиш, защото колкото и да се увеличават лидерите, за всички тях се намират големи тълпи от последователи. Как да разберем ние от кои сме? От кои искаме да бъдем? Как да бъдем точно това? Опит. Още един. Поредица от опити. Повечето ще се провалят. При мен все още нито един не е успял. Може би никога нито един няма да успее, но… колко ти отне да прочетеш текста ми до тук? Колкото и бързо да четеш, било е твърде много време. Това ми дава надежда: въпреки скептицизма си, въпреки насмешката си, или каквото и да е там, ти похаби ценни минути от живота си, за да ме слушаш. Кажи ми, че е било “само любопитство” и това ще е повече от колкото мога да искам. Любопитството на хората е най-ценната валута, с която можеш да направиш първата си инвестиция.

Любопитство > интерес > хора > обслужващ сектор = развити страни.

Не искам да ми се ядосваш, но май се опитвам да те изтъргувам.

Реалността е смазваща и нередна. Пълна е с причини за какво ли не. Градовете със своите стъклени сгради, в които се решават съдбите на хиляди хора, са респектиращи. Хората в тъмни костюми са някак нереални за обикновения човек. Колите с флагове на предния капак пораждат въпроси с негативни отговори. Хората на изкуството в градския ни изглеждат странни. Неугледните минувачи, вървящи със забит в земята поглед, намираме за незначителни. Покачването на цената на зелето с 3 стотинки не ни прави впечатление. Съзнанието ни е развило автоматични реакции за определените типове ситуации, но такова нещо като “типове ситуации” няма. На всичко трябва да се гледа индивидуално. За всичко трябва да се търсят причините, да се анализират последствията и да се търси задвижващият го механизъм. Само ако човек отвори съзнанието си за всичко “не-нормално”, “не-обикновено”, “не-редно”, би могъл да стъпи на достатъчно здрава основа, която да издържи тежестта не неговата собствена пирамида. Ако египетските фараони са можели да имат свои собствени пирамиди, значи аз също мога да си построя.

Историята като метод е много добра оферта, между другото. Тя е просто един цикъл от повтарящи се действия и взаимодействия. Империите се появяват, преживяват разцвета си, отиват си. Византийците бяха прочути с играта си за власт, а Византия си отиде, когато играта достигна своя връх и византийци сложиха цена на Византия: 200 000 марки и 500 рицари. Само че Източната империя се оказа доста по-евтина от това и не успя да изплати дълга си. Историята  страда от повтаряемост в своята линия на времето и когато човек знае механизмите на тази повтаряемост, успява да предвижда бъдещите процеси в обществото. Тук важна роля изиграва умението да обръщаш всичко, което имаш в своя полза: независимо колко несъответстващи на целите ти изглеждат ресурсите, силата да намираш връзката между нещата винаги ще е решаващият фактор във всеки двубой. И, може би, мазохистичната упоритост да успяваш да намираш амбиция в себе си, когато няма положителни резултати, които да я поддържат жива.

Но некромантията ще ми бъде тема за друг път.

DEC 14th, 2016, 1015 PM #quintessence таг

Лиричната изповед на един не-лиричен герой

На Алекс и Дара

 Чувствам се недостижима. Някак си извън границите на всичко човешко, земно. Чувствам се като част от космоса, като метеор в безтегловност, който се рее някъде наоколо и само нишката, която го свързва с Извора, го спира да не се разпилее на милиони малки частици из Вселената. Тази нишка го държи цял. Тя е безкрайна. като въже, което не те връзва. Стои там като подадена ръка, която си приел, но която не те придърпва. Всичко, от което имам нужда в тези моменти, е хубав плейлист и рядко някого с когото да поговоря. Бих могла да им споделя за смисъла на живота, за неговия произход и за неговия край, защото точно сега имам чувството, че разполагам с отговорите на всички тези въпроси. Дали е така? Най-вероятно. Дали бих споделила знанието си? Надали.

 Стоя в си стаята, тъмно е защото миналата вечер ми изгоря лампата. Плейлистът ми е приличен, епичен, не-критичен, доста мелодичен. Обстановката лъха на уют и самотност. Стените са боядисани в бледо прасковено, което сега изглежда розово, а от отворения прозорец над леглото идва неудобно хладен въздух. Няма нищо романтично тук, всъщност тук няма нищо. Съзнанието ми тактично се изнизва през прозореца, отлита в нощния мрак и се слива с мъглата навън. Превръща се в сянка, в светлина, в полъх свежест, в дъх на мъртвец. Съзнанието ми не е тук тази нощ, не е тук от много нощи. Преследва нещо отвъд човешката си същност, преследва нещо повече от физическия контакт, от емоционалното обвързване, от ексклузивното по страниците на жълтата преса. Съзнанието ми не търси истини, смисъл или причина, то търси нещо безтегловно, нещо далечно, нещо без пол и възраст, без облик и име, нещо несъществуващо, съзидателна сила, която представлява всичко, но сама по себе си няма маса, няма лик, няма същност. И съзнанието ми намира каквото търси. Защото светът ни е устроен така: ние винаги намираме, ние винаги биваме намерени. Единственото условие е да не спираме своето търсене.

 Звездите отново са подредени по особен начин на небето. Отново изписват едно име. Всяка нощ е едно и също име, и всяка нощ не знам чие е. Карай. Някъв странник, който се казва Петър и очевидно е грандоман. Чудя се това наистина ли са звездите или са коледни лампички окачени по облаците..? Кучето ми скимти. Музиката, която пускам не му харесва. Артуре, моето момче, недоволствай на ум, може ли? Искам тишина, тиха тишина, която леко докосва, шепне с поглед, барабани с пръсти по гръбнака ти, кара косъмчетата по тила ти да настръхват от очакване…и накрая нищо. Ти си сам, тя докосва, но от разстояние, накрая си отива, а ти отново си сам. Без да искаш осъзнаваш, че през цялото време си слушал аматьорска бг музика, нещо което може да мине за пънкарско, ако никога преди не си слушал пънк. Тишината е била само в главата ти. И напълно обяснимо - винаги си бил Жоро Бавния. Марго ти лепна тоя прякор по други причини, но всички душевно се самоубиваха всеки път, когато учителката те посочеше да четеш на глас. Бягството е невъзможно. Разбираш ли, от чувствата, от бившата и от банковите служители бягство няма. И в такъв случай защо се опитваш да избягаш толкова упорито? Защо бягаш от чувствата си? Наранен ли се чувстваш? Ти също си наранявал, така че недей да хленчиш. Обичай. Мен, Марго или тая от денонощния. Но предпочитам да е първата, изглежда свястна.

…виж за бившата ще те разбера, а за банковите служители няма да коментираме, че и аз съм си изключила телефона тия дни.

 02:26 - бандата си я бива. Почти. Има доста техни песни в тоя плейлист, започнах да ги познавам по недодялания вокал и прекалено хубавите барабани. Да живее българското. 

Sep 1st, 2016, 12:38 AM

Раз(ни)мисли

Лутайки се из лабиринта на живота си, някога сещаш ли се за спомените, които ти оставих? Вероятно, понякога, евентуално има реална възможност да си припомняш моите думи от преди няколко живота.... твоите няколко, моят си само ти, моят е един. Започва и свършва с теб. Като чалга песен или като испанска сапунка, все тая, ще ти викам Мигел. Имаш сини очи и топъл поглед, но ти липсвам аз. Съвършеството се сеща за теб докато мастурбира, а аз когато се нуждая от причина да живея. Звучи глупаво, точно като теб - всеки си има недостатъци, но под тях понякога се крие уродливост, понякога ти. 

Трудно е да бъдеш Поета. Впечатлявам само с име, влюбват се само в пози, вярват на глупави усмивки. Нямам предвид т о в а, но иди обясни... Безкрайността на Вселената често ме вдъхновява, идеална метафора е за толкова много неща в света ми, но нека бъдем честни и да си кажем: в реалния живот никой вече не използва метафори. Ренесанса отмря, а с него и чувството за естетика. Днес си падаме по гротеската и суровия реализъм, а най-лошото е че двете са синоними. Абе май винаги са били, ама обичам Ренесанса, бате. 21-ви век ни даде много. Ама уловката не е в политизирането на живота ни, а в начинът, по който чувстваме нещата. Еми вече не ги. Тъжно ли е или е ОК? Не знам. Просто искам да говоря за себе си, защото Поета е над приятелите и сейството, Поета е метафора, Поета е песен, Поета е един свят без гравитация. Освен това открих, че обичам джин, но това не е важно. Себеотрицанието, от друга страна, е най-лошото, което човек може да си причини сам. Дали ще избереш да станеш адвокат вместо художник или да си с този, с когото трябва (или с никого), вместо с този, когото обичаш до болка - еднакво е. Да се извърнеш от чувствата си е същото като да се извърнеш от себе си. Немислимо, като да удавиш своето Аз в пресъхнал кладенец... Това може да се подложи на съмнение след като все още дишам, но вие схванахте мисълта, надявам се. Аз я забравих вече, но помня чувството, а то е като да си изоставен сам насред пустиня. И говорейки за приятни неща... мъжете вървят с джин, лимон и бавна музика. По някое време ще ви притрябва и лед вероятно.

OCT 24th, 2019, 01:15 PM #quintessence таг

Обич в есеистична форма

Съдбата и отминалите дни се срещат в тези няколко мига. Знаеш ли... Времето и разстоянието са само думи, само глупави числа, само изпразнени от смисъл метафори и причини, времето и разстоянието не са от значение. Да обичаш означава, че само знанието, че някъде там съществува твоята любов и е в състояние да дава и да получава още повече любов, само това знание те кара да се усмихваш. И мен ме кара. Обичта не се дава, не се печели, тя е просто там. Пропита е в погледа, в усмивката, в стотици изгреви и залези. Обичта е да живееш за другиго без да губиш себе си. Да си фантом в нечии мечти, които никога няма да се сбъднат. Когато обичаш, затваряш очи и си все още в реалността. Нотите са твое оръжие, думите са твоята армия, пейзажите са щит, смъртта е единственият ти съюзник и единственият ти враг. Обичта е безвремие и безусловност, преплетени в безкрайна плетеница от мъниста. Обичта не е материална, тя не се изживява, с нея само се живее. Тя не докосва, до нея не можеш да заспиш и да се събудиш, с нея не правите снежни ангели през декември, просто тогава би било твърде идеално. А животът не е идеален. Ти не си идеален, и аз не съм, даже обичта не е. И за да промените нещо тая година не е нужно да започвате хранителен режим или да спирате цигарите, само да се примирите с живота си. Най-вече с липсите в него. Независимо дали зависят от вас или не, има неща, които не могат да бъдат наши, има хора, които с които никога няма да бъдем, има детски мечти, които никога няма да се случат. Но всичко това не трябва да е тъжно. Няма причина да бъде. Всичко това е праволинейността на света ни. Той е изграден върху несъвършенства, с които всеки ден трябва да живеем. Някои от тях могат да бъдат преборени, други не. И дори най-голямата метафора не може да скрие болката, която всеки ден изпитваме всички ние, но дори това не е тъжно. Тъгата, както и щастието, са избор. Примирението, не пред света, а със света, е ключът към хармонията, от която всички се нуждаем. Разбирате ли, илюзия е, че идеалното е постижимо, нуждаем се повече от баланс, защото баланса е изменим и динамичен, а идеалността е заседналост в съзнанията ни и в животите ни. Тя е едно и също състояние от сега до края на света, тя нещо непроменимо, нещо предвидимо, баланса е... просто баланс.  

 OCT 24th, 2019, 01:15 PM #quintessence таг

L’amour de ma vie

Трудно е да мисля, когато мислите ми се изплъзват така. Трудно е да осъзная истината, когато я няма. Трудно е да видя хоризонта, когато е мъгливо. Трудно е да задържа нещо, което никога не е било мое. Души и гласове бродят и като през сълзи шептят имена, спомени, разкази. Шептят тайни забравени от времето, ала няма кой да ги чуе. Няма кой да се спре.

Нямам против звездите да светят над мен, а Луната да ме наблюдава с поглед замъглен. Нямам против вълните да ме догонват, а брега да се отдалечава. Нямам против теченията да ме отнесат; нямам против бурята да ме отвлече; нямам против ти да живееш вечно, а аз да си ида още сега. Нямам против душата ми да се стопи като северен лед, защото противниците умират, а аз ще живея в теб завинаги. И докато пиша това сянката ми ме гледа втренчено, а живота се опитва да ме удави във фалшиви усмивки, но първите есенни листа, които са ме наобиколили,ми вдъхват надежда. Когато смъртта настъпи само най-смелите от нас ще идат в Ада, защото на нас душите ни са като черната котка до мене: черни със светещи очи, зловещи отвън, зловещи отвътре, плашещо празни и дръзки, души на хора, но с рефлекси на звяр.Човешки души, ама научени да разкъсват гърла със зъби само.

Не знам видение ли е цялото това, или видение си само ти, адресантът на моите всички писма в бутилка, но искам само да знаеш, че видение или реалност, корабокруширах тоя кораб. Защото моят Титаник потъва, но няма да бъда Джак, аз съм Робинзон и ще те видя някога, след десетилетия на измислени или реални приключения. Ще ти разкажа за всичките и ти ще ми разкажеш за твоите. Тогава в мир ще оставя белите си дрехи настрана и ще си ида с отлива.

AUG 25th, 2018, 07:35 PM #quintessence таг

Евтаназия

Никакъв поет не съм, или поне не днес. В дни този световете ми умират. Чувствата витаят наоколо, а въздухът прилича на нехомогенна смес от цветове. Тъгата е красива сама по себе си. Тъгата е най-голямото оръжие на поетите. Но тъгата и убива. Да си поет не означава, че си имунизиран, напълно обратното. И простотата на живота идва заедно с цялото разбиране за него, всичко едновременно е просто и сложно, непотребно и от иключителна важност. Чувствайки се разкъсан между измеренията на този свят, човек изпада в перманентно търсене и ненамиране, никога не идва краят, а дори когато ни се стори, че е настъпил, то е само ново начало. Трудно е за тленното съществуване да осмисли грандиозния замисъл зад диханието си, но направили го веднъж, обрича се на вечна агония. И Дантевия Ад вече не е толкова страшен, Хамлет не е толкова трагичен, а Ромео и Жулиета са късметлии. Да разбиеш илюзиите и да ги замениш с истинско зрение, превръща те в скучен за нормалните хора. Всъщност искам да погледнете върху живота от към неговия край. Само така ще го разберете напълно. Само така ще осъзнаете значението на своето битие и ще се освободите от страховете на земното си съществуване.

Щом бремето най-после ме оттласне

в съня, със който мъртвите люлей,

Забрава, разпери криле безгласни,

над смъртния ми одър ти повей!

Да няма там наследник, ни приятел,

ни радост, ни приведен в мъка гръб,

ни някаква жена с коса развята

да чувства или разиграва скръб.

А тихичко в земята да си ида

без речи и без траурни цветя,

доволство ничие да не обидя,

със сълзи никого да не смутя.

И само любовта, глава склонила,

ако въздишките ненужни спре,

да би могла да вдъхне сетна сила

и в себе си, и в този, който мре.

Чудесно би било, душа, до края

да виждам само твоя ясен лик!

Дори самата болка във омая

на теб да се усмихне тоя миг!

Но не!… Ще се отдръпне красотата

като дъха на уморен бегач.

Поиска ли, разплаква се жената,

но след смъртта се губи този плач.

Тогава нека всички ме оставят

сам да умра, тъй както сам живях!

Страх от смъртта мнозина не познават,

Защо и аз не бъда като тях?

И все пак да вървя и да загина

там, дето всички трябва да вървят,

за нищото отново да замина,

де бил съм аз, преди да ме родят!…

Уви, ако в живота си отсъдиш

трохите-щастие сред скръб-море,

знай — както и да си или да бъдеш,

то никак да не си, е най-добре!

1812

ПС: Носете Байрон в сърцата си.

JUN 11th, 2018, 08:54 PM #quintessence таг

Таро и Черни дупки

Някои сме обречени на вечност. Някои сме обречени да живеем без да сме живи от сега до края на времето, нали. Съдба ли е? Принца знаеше ли го, затова ли си тръгна без да каже сбогом? Затова ли взе и последната обич от живота ми със себе си и се разтопи в пространството...

Да знаеш че всяка твоя стъпка рикошира в чужди животи е най-голямото проклятие на света. Особено, ако единствената мечта, която си позволяваш да имаш, е да заживееш в Африка. Реално не само мечтите си ограничаваш, реално не просто порастваш, реално не просто стискаш зъби, когато ти иде да чупиш неща и съзнания, реално губиш себе си. Защото да се вречеш в реалността е като да се откажеш от романтиката на Глупака в Таро. Преди няколко месеца осъзнах, че не Смъртта, или Колелото, или Мага, а точно Глупака е любимата ми карта. Защото Глупака, това е всъщност моят Поет. Обичам тази карта и обичам това мое Аз. Защото да си свободен, да виждаш красотата на изгревите, да улавяш любовта между хората и да крадеш усмивки от самия себе си, това е да си Глупака, такъв е и Поета. Може и мъртъв, но той е. и няма друг начин. А знаеш ли за кое друго няма начин? Да върнеш времето назад. Колкото и да се оглеждаш зад гърба си, не можеш да се върнеш. Еднопосочна лента е животът, а ти си ужасен шофьор. Нека си остане между нас, но аз дори нямам книжка. Така че, ако междугалактическата полиция ме спре, ще изгния в междупространствен затвор, където ще деля килия с всичките си алтернативни личности.

Винаги съм се че чудела как тече времето в черните дупки? Може би там всичкото време попаднало вътре, се случва едновременно. Представяш ли си как целия ти живот е засмукан от черна дупка и всичко в него се случва в един и същ момент? Ти просто стоиш в средата на това голямо всичко и можеш да видиш едновременно себе си от преди и от сега, от всеки един възможен момент във времето и пространството… Целия ти живот, не като на лента, а като голяма жива картина от хаос и вселенски ред, случваща се сега, в един миниатюрен миг, по-кратък от секунда, по-кратък от стотна, но все пак вечен. Миг, в който ти си лишен от всякаква сетивност, от всякаква ирационалност, просто гледаш себе си в един милион различни момента и съвсем трезво осъждаш собственото си съществуване. Каква ще бъде присъдата ти? Говориш ми как не трябвали ние да те съдим, произнеси се сам за себе си тогава.

APRIL 11th, 2018, 05:21 PM #quintessence таг

Автобус 94

Ретроспекция 2: изровено от стари бележки

94 преди около година - наистина беше дъждовен ден.

Дъждовните дни са подходящи да си тъжен без да страдаш. Да слушаш песни, които ти напомнят за нея, без това да боли. Да си признаеш на себе си, че си е заминала, ама не с тъга, а с примирение. Идва любимото ти соло на цигулка, спомняш колко го обичахте заедно, колко се обичахте заедно, поемаш дълбоко дъх - почти като за последно, но знаеш, че живота е пред теб. Тя е хубав спомен, тя е стара рана, нито си здрав, нито си болен. Хремав си от гадното време. Пиеш чай и си стоиш на топло. Стоиш си зад високите стени на душата си, заобиколен от всичко което може да те накара да се усмихваш. В реалния свят… бягаш, научил си се за толкова години. Бягаш от място на място, от град в град, от държава в държава, накрая сменяш континентите, а хората по пътя ти… харесваш ги, но ще ги смениш след следващия самолетен полет.

Любовта, тя е сложна понякога, не е задължително да бъде, но сложните хора я правят сложна. Ти си сложен човек с прости желания. Ти искаш нея, искаш три кучета и повече дъждовни дни - никога, приятелю, няма да имаш тия работи. Те са за обикновените хора. Те са за ония дето се наричат средна класа, дето се имат за средна класа, дето са родени да са средна класа… ама не бъркай, щото не говорим за икономика. Говорим за души и светове. Тайно в теб, знам, има тих шепот, глас, който те кара да мечтаеш за големи неща. За велики неща. Искаш да промениш света, вярваш, че само ти можеш да го промениш, даже си убеден. И тогава тя. Къде е тя във всичко това? Да, тя може да бъде онова, което винаги ще те свързва със света на средните хора, връзката ти с реалността, но и ти, и аз знаем, че не се нуждаеш болно от тая връзка. Знаем, че огъня в теб лесно би я превърнал в пепел, ако не внимаваш. И струва ли си? Да изпепелиш, нещо, което безкрайно обичаш само защото не можеш да го имаш? Искаш да промениш света, искаш да го направиш по-хубаво място точно заради хора като нея.

И когато осъзнаеш, че си на две спирки от вас, а навън вече не вали, спомените спират да идват, както дъжда спира да пада. Душата ти си остава изкривено огледало на реалността, светлините се отразяват и рисуват странни форми по асфалта - заглеждаш се и я виждаш да ти се усмихва от пешеходната пътека. Автобуса премазва тази усмивка, а с това и мечтата ти. Следващата спирка е твоята. Ще слезеш. И ще си спомниш за нея едва следващия път, когато се качиш в автобуса… да, знам, че след три часа ще излизаш пак. Но това е твоето изпитание в тоя живот, приятелю. Обичай от далеко. Приеми това като причина да се бориш, не да се предадеш.

APRIL 8th, 2018, 09:41 AM #quintessence таг

Цвете

Ретроспекция: изровено от стари бележки

Писано някъде в София преди около година и нещо:

Ще задържа всички прошепнати викове за вечността, затворени там някъде в стая без прозорци. Преди година щях да скрия ключа някъде на сигурно, където да не го откриеш никога, но днес просто ще го изхвърля в морето. И, когато вълните отмият стъпките ми по мокрия пясък, всичко ще бъде вчера. А вчера съществува само в умовете на хората. Ти ще бъдеш вчера, а умът ми ще бъде твоят свят. Успех.

Веднъж един тих глас ми каза, че съм цвете, поникнало из между пукнатините на асфалтиран път. Останах очарована и приех да бъда цветето, което расте върху бетонна почва. Приех това като свое призвание и му се врекох както влюбените се вричат помежду си. Тогава дните започнаха да се нижат, нижеха се ту бързо, ту бавно, а аз си правех огърлица от тях. По изгрев ми се виеше свят от еуфорията, а по залез чувствах благословена умора и мечтаех да склоня венчелистчета в спокоен сън. Луната бдеше над мен с тъжен поглед, който зървах всяка заран, когато се обръщаше да ме погледне за последно преди тръгване. Рядко тъгата в тия сребърни очи ме тревожеше. Аз бях цвете, а цветята трябваше да носят само щастие.

APRIL 8th, 2018, 09:31 AM #quintessence таг

Мираж

N/A

Чух тихия шепот тогава, чувах го през целия път, чувах го навсякъде и винаги. Чувах го, а след това аз се превърнах в него. Тези думи се превърнаха в мен. Аз заживях единствено като тяхно олицетворение. Бяхме шепот, после глас, вик, накрая се превърнахме в ридание, аз съм ридание днес. Днес и сякаш за всички дни до края на света, а може би и след това…. ала времето минава. Болката и раните все така горят душата и съзнанието, далеч не се превръщат в белези вече - просто отдавна нямат време за това, ала времето минава. Мина… ва. А с времето сълзите ти се обезценяват. Усилията са все така титанически, да скриеш, да премълчиш, но времето мина… ва, а кървавите локви засъхват. Времето минава, а животът ти се превръща в пустиня. Стъпваш по пясъка, по засъхналата си кръв, а сълзите вече са оазиса в края на дълго пътуване, превърнали са се в пазители на живота. Превърнали са се в последната стена между тук и отвъд… вече няма непосилна болка за нас, вече няма опасности, няма…

Обръщам се назад всеки ден, всяка сутрин това е първата ми мисъл и последната след залез слънце, защото трябва да си спомням причината. Трябва никога да не избледнява споменът в мен за онзи ден. Споменът за моя избор. Споменът, че съдбата ми ми принадлежи и, каквото и да казват мъдростите на дебелите книги… аз я подарих. Хората подаряват сърцата си или скъпи часовници, или бижута, малки кученца и дори време, аз подарих съдбата си. Видях я в онзи скъпоценен камък тогава. Блестеше с искрите на хиляди звезди, но какво е за мен един живот? Да прекосиш пустиня или да създадеш такава от собствената си плът - малко е това. Малка е всяка земна болка. Разбираш ли, читателю, стъпчи гордостта си, удави я в локва от собствената си кръв, само тогава човешкото у теб ще заживее. Усети как хиляди остриета те пронизват в миг, усети как светове рухват върху раменете ти, почувствай тежестта на десетки дни нещастие и хиляди нощи самота, защото… човекът у теб е най-скъпоценното, което имаш. Загуби всички битки, които са пред теб, но не губи този човек. И живота си да пренесеш в жертва - човекът го заслужава. Само той знае как се обича, само той знае как се дели насъщния с другиго, само той знае как се застава пред армии от зверове заради единия идеал. Бъди този човек.

Аз избрах да защитя моя човек. Дадох му власт над земното си съществуване и се случиха чудеса… той се влюби, той усети студ и жега, научи цената на усмивките и тежестта на думите. Човекът в мен никога не се е колебаел за страданието си - знае, че само той може да си го причини и да му сложи край, но което е най-удивителното: винаги го избира. В един разговор с него веднъж, попитах го, а той…

- О, скъпо дете, това е най-простия въпрос на света. Страданието е избор, който човеците правим в името на онова, което обичаме най-много. Понякога е друг човек, но често е нещо съвсем друго… Виждал съм какви ли не човеци да се обричат заради какви ли не неща! Аз не харесвам нещата…

И след този разговор повече не попитах за страданието. След този разговор се научих по-често да изричам молитвите си и по-упорито да удържам на ударите. Мечтая някой ден аз и човекът в мен да сме едно, да спрем да бъдем ние и да остане само едно Аз. Дали ще се случи? Не знам. Искам и се боря за моя човек. Пазя го, защото само той ми носи покоя, който никъде не съм открила все още. Само той знае отговорите на тежките въпроси, а аз всеки ден имам все по някой нов. Има едно нещо, което ме притеснява само… Как човекът в мен избра смисъла на живота ни да е какъвто е? Очаквах възвишеност, духовно познание, а получих… красота в най-простата ѝ форма.

Моя човек избра да ни обрече на една роза, а пък аз вместо да я прибера в буркан, я засадих насред полето. По нея пораснаха тръни, а наоколо се появиха градини, пред чието величие Семирамида би благоговяла.

Чуваш ли кънтежа на думите, които съм?

AUG 4th, 2017, 06:24 AM #quintessence таг

История на Сътворението

N/A

 А ти бог ли си? Какво си? Човек? Не си. Слънце и Луна се срещат в теб, ти си бледолилавия залез, ти си прилива, а твоите очи са аметистови. Твоето сърце е кварцът, ръцете ти - Сътворението. Душа може би нямаш, от душа се нуждаят човеците, за да не са празни от смисъл… ти си Смисълът, нуждаеш ли се от душа? И да си я имал, взела съм ти я. Какво прави утре? Утре е минало. Утре е онова, което се случи преди хилядолетия. Няма отново да те обвинявам, че не ми подари онази звезда. Тогава се нацупих, но когато ми каза, че звезда съм аз и ще бъде грешно да поробвам себеподобни… изгрева в тоя ден беше красив.

С теб сме хора, образно казано, на науката. Стоим си в нашата обсерватория и чертаем междувселенски пътища, търсим съкровища скрити из черните дупки, пътуваме между планети и галактики, разнасяме любовните писма на разни влюбени младежи, играем си с пеперудите, годините са за нас дни, а всеки ден за нас е сякаш високосна година. Помниш ли раждането си, Принце? Помниш ли уроците по фектовка и дворцови маниери? Помниш ли скъпия Ризорио, който те учеше да свирши на лютня? Ах, ти така и не се научи! Струните бяха твърде нежни, а ти бе създаден да воюваш, да въртиш меч и да се носиш на гърба на безсмъртния си жребец… Бе създаден не за рицарски подвизи, а за истински битки. Не с дракони да се сражаваш, а със страхове и поличби! С времена и с хора, те бяха малотрайни, но повтарящи се - безкрайно повтарящи се. Ти и затова захвърли този живот - защото не успя да пребориш времето. Тогава реши да го заобиколиш. С теб сме двама безвременници. Не сме безсмъртни, защото смъртта не съществува в нашия свят, не сме стари, защото възраст не познаваме. Ние сме дух, ние сме енергия. Ние сме безкрайност в човешки облик. Ние сме безкрайност, която кърви. Носим се из този свят и сеем мир и разруха, смърт и живот. Нямаме чувства, защото те носят вина и отговорност. Не познаваме справедливостта, правим това, което трябва. Аз и ти, Принце, ние сме като мъгла.

Помниш ли, помниш ли нашия дом? Там, извън реалността, построен върху илюзиите и надеждите на цялото човечество? Бяхме щастливи там. Аз берях моите цветя, ти разказваше твоите истории за дните преди Раждането. Бяхме. Ние просто бяхме, Принце. А сега дали сме? Има ни пак, разбира се, но аз вече не бера цветя из росните гори, ти отдавна си се умълчал, защо вече не сме? Това ли ни залипсва? Да б ъ д е м? Та това е низко желание, присъщо само на човеците! Ние тогава се правехме на такива… А то се оказа забавно! Домът ни дали още си стои там? Заобиколен от високи, високи широколистни гори? И водопадът, който се спускаше от най-високата точка на скалистия ни връх и караше всичко долу да потъва в мъгла… Онази мъгла… Сега ние сме мъглата. Обичах шума на гората. Обичах да усещам живота във вените й и пулса на живо същество да ме събужда… Помниш ли, помниш ли домашния ни котарак? Всъщност този тип беше много странен и не беше никакъв котарак. Ти го беше довел от едно от многобройните си приключения от преди Раждането и условно го наричахме котарак, а си беше дишаща досада. От сантименталност си го отглеждахме… А помниш ли, когато го намери да ти унищожава ценните ръкописи в библиотеката? Вълшебство! Беше толкова ядосан, че го изхвърли през прозореца! Дали е там все още? Нашият дом? Зависи. Беше построен върху надежда и от илюзии… Илюзии като че ли има доста, ама е много вероятно основата му да е рухнала. Човечеството тия дни е доста черногледо.

Богът на войната ни спря веднъж, когато прекосявахме Световете, подгонени от една пясъчна буря. И когато ни спря, аз си помислих, че ще ни предложи обежище, а ти посегна към мястото, където навремето висеше ножницата на меча ти. И двамата сгрешихме. Той ни отказа дори вода, а за битки и не си помисли… Само ни погледна всеки и с най-тъжния поглед, който бях виждала в живота си, ни попита нещо много нелогично: “вие защо ме създадохте?” и си тръгна. Още не мога да проумея напълно въпроса му. Създадохме го, направихме го бог, дадохме му върховенството на оръжието и властта над десетки хиляди животи. Направихме го генерал на всички армии из Световете, а той… Не беше доволен. Когато Раждането дойде и с теб създадохме божествата и хората, им отредихме задачи и предназначения, днес всички бягат от тях. Онзи ден богинята на любовта си смени статуса във фб на “необвързана”? Не ги разбирам тези създания. Може би е време да сложим край на творението си, Принце, да ги пратим в Нищото, а с теб да се завърнем у дома… Да го възстановим от руините, да съградим Живота отново.

Време ли е, Принце? Не ме гледай така, не ме питай с очите си “защо”, аметистовия им цвят е красив само когато ми дават отговори, въпроси не искам. Дай ми отговори и ми позволи да те гледам в очите без зеници докато разказваш за Селиор и Четиримата крале.

JUL 31st, 2017, 1153 PM #quintessence таг

Икаров смях

Събудих се се с една мисъл за теб и изгревите, за теб и залезите, за теб и морето, за теб и лекия полет на пожълтелите есенни листа… Като всяка сутрин и тази беше трудна. На мнение съм, че ако пиех кафе, животът щеше да е далеч по-лек. И, знаеш ли, намирам цялата тази концепция за болезнено грешна. И намирам целия този драматизъм за трагично безполезен, ама какво да направя като се случва? Как да го разкарам и да оцелея след това? Труден въпрос. Твърде труден свят. Света го правим труден ние. Прекалено много правила и норми вкарваме във всичко. В отношенията си с останалите, в отношенията си със себе си, в отношенията си с кучето си, в отношенията си като цяло. И за какво са ни всички тези правила и норми? Всички знаем за чувствата на този пред нас. На мен, примерно, ми е мн ясно какво си мисли момчето до мен в тоя момент. И знам, че ми се иска да споделя мислите му, да потъна във фантазиите му, да прегърна мечтите му, но пък също така знам, че ако направя някое от тези, ще бъда долен лицемер. Защото не ми пука за момчето до мен. Стоим на една и съща пейка и се забавляваме толкова много! Но ако ме питаш какво искам най-много на света, ще ти кажа, че бих оставила това момче на неговата пейка, защото на мен ми се лети в облаците. И все пак… оставам на пейката засега. Още час, нека само си довършим приятния разговор, а и утре е събота, нали? А после само още миг… и още един, може ли само един още? Питам “може ли” само защото знам, че няма кой да ми каже “не”. На никой не му стиска да ми каже не, а и на мен също не ми стиска да стана от пейката и да си ида у дома. Да си взема восъчните криле и после аз и ти да се хвърлим от най-високата сграда в града… искам ли да бъда новия Икар? Отговорът май е очевиден. И въпреки, че знаем. За чувствата им, за мислите им, те знаят за чувствата ни, за мислите ни, всеки познава всеки, и очите, колкото и потайни да са, винаги блестят с издайнически пламък, въпреки всичко това… театърът продължава! И ние живеем по нашия си стар начин. Някои са актьори, други са зрители, но всички ние сме част от една и съща постановка. Този път няма вип ложи, защото всеки в този театър е принизен до ранга на простолюдие.

Стоя и наблюдавам града през прозореца си. Виждам все същите покриви, същия парк, същия хоризонт, който всеки ден виждам, когато се събудя. Мога да затворя очи и да ти опиша какво щях да виждам, ако беше нощ. Светлините, всяка на едно и също място всяка вечер, забулени от неспирната мъгла, лека, пухкава мъгла. Рано сутрин виждам как мрака и мъглата се борят със светлината на деня и си спомням. Просто си спомням.

И така - правилата биха искали от мен да напиша епилог. Но аз няма да го направя. Ще оставя епилога при крилата си: вовеки забравен в прашния скрин. Само ако и ти се побираше там…

JUL 8th, 2017, 11:51 AM #quintessence таг