#теодора | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 2 years

Text

Тони Николов: Човекът без спомени е невъзможен

След “Спомнена София” (2021г.) “Бленувана София” оживява места и хора в/от града ни чрез разказите на Тони Николов, издадени от „Рива“, фотографии Николай Трейман, графично оформление Надежда Олег Ляхова. Премиерата на втората книга се състоя ден преди празника на София 17 септември в прекрасното пространство на градината на къщата-музей „Борис Христов“.

Едва ли някой от присъстващите на това великолепно събитие, събрало интелектуалци, общественици, приятели предполагал, че в Деня на мъдрата София и трите ѝ дъщери Вяра, Любов и Надежда Тони Николов ще получи наградата в област „Литература“ за първата си книга. Не случайно премиерата на "Спомнена София: 20 истории" се състоя на 17 септември 2021 в Деня на София в градината на къщата-музей на Борис Христов при изключителен интерес на публиката. Балансът между художественото и документалното е премерен прецизно. В полза на документалното. Или в полза на художественото. Всъщност в полза и на едното, и на другото. Именно то прави звученето на тези разкази и в двете книги изключително съвременно. Книгите на Тони Николов разкриват София по забележителен начин като минало и съвременност – усеща се като филм с незабравими образи, които и чуваш. Това, безспорно се дължи и на великолепното оформление, характерно за повечето издания на „Рива“.

Но да се върнем към премиерата на “Бленувана София”, отново събрала 20 разказа. За нея говориха писателката Теодора Димова, литературният историк проф. Михаил Неделчев и литераторът и критик Митко Новков.

Публикуваме словото на Теодора Димова, което е допълнено от нея и публикувано и в Портал Култура, където тя е един от колумнистите.

БЛЕНУВАНАТА СОФИЯ

Софийските истории са многобройни, често потайни и винаги интригуващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема проницателност. Точно преди година той ни поднесе първия том с 20 виртуозно разказани истории. Ето че вече е събрал нова колекция от малки бисери, озаглавена този път „Бленувана София”.

За мен едно от най-разтоварващите и ободряващи неща е да скитам из този град, именно из този град, защото ми е до болка познат, в другите градове – независимо дали във или извън България – не мога да скитам така нехайно и пълнокръвно, вероятно от притеснението, че ще се изгубя. Тони Николов скита по същия начин. От разказите му личи, че и за него скитането е едно от любимите му занимания. И това е първото нещо, което ме стъписва от неговите софийски истории – как вървим по едни и същи улици, вървим по един и същ дори начин и това, което той вижда, забелязва, узнава, няма нищо общо с моя поглед върху този град. Всеки гледа през различни очи.

Никога не съм забелязала, че на „Граф Игнатиев” 29 има паметна плоча на Г. М. Димитров, поставена там от дъщеря му Анастасия Мозер. Никога не съм се поинтересувала къде точно са белоцветните вишни, защото съм смятала, че няма къде другаде да бъдат, освен в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. А те се оказват зад кино „Одеон”. И колко красива плоча би могла да се постави на стената, изрисувана сега с графити, бяла мраморна плоча, върху която да бъде изписано стихотворението. И може би мястото около нея да стане любимо за определяне на срещи. Представяте ли си какъв диало�� някой ден би могъл да съществува в този град между двама души, единият пита – къде ще се срещнем? А другият отвръща – под белоцветните вишни.

Не зная какво е имало на „Славянска” 22, нито на „Ангел Кънчев” 27, където е било жилището на Султана Рачо Петрова. Нито на улица „Васил Априлов” 18 – домът на Йордан Сливополски, или „Добруджа” 9, където е живял за кратко Кирил Христов.

Скиталчеството на Тони Николов из София очертава границите на един друг, невидим град, който той търпеливо и смирено, парченце по парченце осветлява и ни го поднася под формата на тези софийски истории. Самият автор признава, че води двойно съществуване – сегашното и някогашното, „като трупаш спомен след спомен в търсенето на поредната софийска история…”. Как търси и как намира той тези истории, е за мен изключително любопитно.

Например той върви по „Шишман”, но за да предпази слуха си от адския шум на ремонтната дейност, свива ненадейно по „Добруджа”, натъква се на познат, който изстрелва в лицето му въпроса „България може ли да понесе четвърта национална катастрофа заради Македония?”, а Тони веднага се сеща, че малко по-надолу от мястото, на което разговарят, е живял за кратко поетът Кирил Христов. Така за миг се изписва разказът „Македонската драма на Кирил Христов”.

Теодора Димова

Виждаме как Тони Николов отново прекосява „Шишман”, за да занесе на дядо Тихон „Спомнена София”, а той му казва с повелителен тон – „Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той наистина лежи в гробницата си!” Тони написва разказа „Прощаване с Батенберг”.

А как започва историята за Султана Рачо Петрова? Навън вали, вероятно есен, авторът се връща от Софийския университет, където е бил на лекция на френския антрополог Ив Уинкин, който говорел за „учудването на окото”, което променя всекидневието ни по неподозиран начин. Ив Уинкин споменал френската писателка Белинда Кенон и есето ѝ „Да се удивляваме” – там тя разказвала как ден след ден наблюдавала от прозореца си една дърво, без да престане да му се удивлява.

И именно тук най-неочаквано попадаме на ключа към софийските истории на Тони Николов – той не престава да се удивлява на родния си град така, както в един обичан човек другият непрекъснато открива нови и нови черти.

Тони Николов

Много дълбок прочит на „Бленувана София“ предложи Митко Новков на представянето на книгата преди няколко дни. Онази далечна София е именно бленувана, защото разказаните епизоди са пропити от духа на едно отминало време, когато животът, нравите, езикът, отношенията са били толкова различни от сегашните, че малките частици, оцелели до днес, са се превърнали в блян. И това е огромният сблъсък между онази София и днешната, между онези времена и сегашните, сблъсък травматичен и цивилизационен.

Авторът с лекота прониква в онези къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, описва ги тъй, все едно че е бил там, все едно е живял в друго столетие, сред други хора, все едно че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в тълкувател на сънища, ту в страж на един град, чието минало е застинало по улиците, а той го улавя и възстановява по магически начин чрез невидими за останалите детайли. Има способността самият той да става невидим и да минава през стените.

От ляво на дясно: Митко Новков, Тони Николов, Теодора Димова и проф. Михаил Неделчев

И защо младата графична дизайнерка от първата история се обажда именно на него, за да му разкаже съня си за „Славянска” 22? Защото знае, както вече всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и, която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и безвъзвратно.

Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и трудно доловими отношения между живи и мъртви, между създадено и унищожено, между съществуващо и имагинерно, между човек и човек.

Митко Новков и Тони Николов

Щастливото и заразителното е, че той се удивлява не само от София и не само от нейното минало. Той се удивлява по същия начин и от света, и от всеки ден, и от всеки човек. И в скръбните и потискащи, объркани, метежни дни, в които живеем, неговото удивление, поднесено с деликатност и ерудиция, е като вода, като хляб за онези, които са изнурени от жажда и глад. Така залък блян се превръща в залък реалност и засища глада ни.

Теодора Димова

На премиерата на книгата проф. Михаил Неделчев като изследовател и на литературна София каза, че книгите на Тони Николов са примерът, че добрата документалистика е литература. Добавяме, че наградата на автора в област „Литература“ е доказателство! Иначе това е дълга тема, особено като се замислим за световните образци, но това е друг разговор…

проф. Михаил Неделчев

Тони Николов ни предостави за публикуване във „въпреки.com” на предговора му към „Бленувана София“, в който са споделени мотивите и вълненията му за написването ѝ.

ГРАД В ГРАДА

В предишната си книга „Спомнена София“ опитах да покажа как нашите стъпки винаги се оказват „стъпки другаде“, продължение на стъпките, които други преди нас са оставяли по същите тези улици. Воден от убеждението, че „спомненото писане“ е като обиколка безкрай, в която често не откриваме онова, което сме си поставяли за цел да намерим, но пък за сметка на това изникват толкова други неща, които не сме подозирали.

Историята е опит за борба с мимолетното; опит да се въведе ред в хаоса, да се упорядъчи „нищото“, в което всичко пропада, престанем ли да бъдем „помнещи хора“. Човекът без спомени е невъзможен. Често е достатъчна само една реплика, някоя избеляла фотография или даже сън (като този за „Славянска“ 22), за да се „разтвори“ времето, потапяйки ни в поредната „софийска история“. В една „бленувана София“.

Проф. Стела Димитрова-Майсторова и Тони Николов

Тъкмо това „минало несвършено“ – чрез насърчението на приятели и читатели – ме подтикна да напиша тези нови двайсет истории, бродейки из един „град в града“, намиращ се между времената. За мен София се превърна в нещо като „вътрешен град“, из който човек броди в унес, докато някой спомен не го пробуди. Няма безцелно скитане. Всеки миг носи открития.

И неизбежно настъпва времето на въпросите. Има ли някаква загадка около Батенберг? Какви скривалища от спомени крият зад стените на времето столични сгради? Колко ли история е могла да се разиграе пред прозореца на една софиянка като Султана Рачо Петрова? Накъде – в една или друга посока – могат да ни отведат случайно намерени стари пощенски картички? И къде ли е нявгашният двор с белоцветните вишни на Димчо Дебелянов, изсечени, но съхранили се и оцелели в колективната памет?

Част от публиката, на преден план проф. Греди Асса, проф. Георги Фотев, Малина Едрева /д/, Деян Енев /л/, Захари Карабашлиев и Валентин Щинков, зад тях

Така, неусетно за мен самия, изведнъж се разтвориха портите на друг град, който времето носи в себе си, един и същ във всички сезони. Било под синьото небе, когато дърветата са осветени от слънцето, а падналият дъжд връща свежестта на цветовете в листака. Било когато беглото слънце променя улиците, а мрачината се стаява. Било когато дъждовното време ни понася по реки от истории, забулвайки града и размивайки очертанията му, а потоци вода се стичат по улиците, набраздени от светлосенките на уличните лампи. Или когато пресечки и ъгли се оказват точките и запетаите в дългото и несвършващо изречение на всеки град, невъзможно без подобни препинателни знаци.

Без тази „игра с времето“ София би се превърнала в чиста абстракция.

Душата на един стар град е обвеяна с шепотите и виковете на миналото, с бурите и усмивките на историята, с кротките и кратки истории на хората, населявали го във времето, с всичко онова, което е „преди нас“, но непонятно защо – продължава да ни вълнува и кара сърцето ни да бие със смътна радост или тревожност.

Тони Николов, проф. Ангел Димитров и проф. Румяна Станчева

Човек би казал, че във „времето на историите“ вечното небе над един стар град се отваря. Понякога ни се струва, че долавяме полъх от другаде, макар често това да са само капките, сцеждащи се по покривите, сивият здрач, комините, котките…

Има меланхолия на спомена, препращаща ни към сумрачни или светли мигове на хора, преживели някога тук, в този град, живота си като страдание или благослов. В дълбините си споменът обаче е и материя на бъдещето, тъй като и други след нас ще продължат да изтеглят нишки от него. Защото, както пише Бодлер, формата на един град е по-променлива и от сърцето на смъртния.

Тони Николов

Част от публиката, Елисавета Шапкарева-Лиза и Йордан Евтимов

Ние припомняме какво беше написал той към първата си книга „Спомената София“: „Забелязал съм, че повечето софийски истории възникват от нищото, сякаш по силата на своя си логика. Уж следите са заличени, нишките – прекъснати, ето че ненадейно, докато обхождам града, нещо започва да мержелее из сенките на старите сгради. Или пък ненадейно ме спира свидетел, човек от мястото, а оттам въображението с лекота възстановява белите петна в картината, леко размита като избелелите фотографии. Представих си софийските улици като реки от истории".

А на сегашната премиера някой каза, че с първата си книга и историите в нея Тони Николов е отишъл при София, а във втората тя го е намерила… ≈

Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021), "Бленувана София" ("Рива", 2022).

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

#Тони Николов #Теодора Димова #Михаил Неделчев #Митко Новков

2 notes · View notes