#Митко Новков
Text
Тони Николов: Човекът без спомени е невъзможен
След “Спомнена София” (2021г.) “Бленувана София” оживява места и хора в/от града ни чрез разказите на Тони Николов, издадени от „Рива“, фотографии Николай Трейман, графично оформление Надежда Олег Ляхова. Премиерата на втората книга се състоя ден преди празника на София 17 септември в прекрасното пространство на градината на къщата-музей „Борис Христов“.
Едва ли някой от присъстващите на това великолепно събитие, събрало интелектуалци, общественици, приятели предполагал, че в Деня на мъдрата София и трите ѝ дъщери Вяра, Любов и Надежда Тони Николов ще получи наградата в област „Литература“ за първата си книга. Не случайно премиерата на "Спомнена София: 20 истории" се състоя на 17 септември 2021 в Деня на София в градината на къщата-музей на Борис Христов при изключителен интерес на публиката. Балансът между художественото и документалното е премерен прецизно. В полза на документалното. Или в полза на художественото. Всъщност в полза и на едното, и на другото. Именно то прави звученето на тези разкази и в двете книги изключително съвременно. Книгите на Тони Николов разкриват София по забележителен начин като минало и съвременност – усеща се като филм с незабравими образи, които и чуваш. Това, безспорно се дължи и на великолепното оформление, характерно за повечето издания на „Рива“.
Но да се върнем към премиерата на “Бленувана София”, отново събрала 20 разказа. За нея говориха писателката Теодора Димова, литературният историк проф. Михаил Неделчев и литераторът и критик Митко Новков.
Публикуваме словото на Теодора Димова, което е допълнено от нея и публикувано и в Портал Култура, където тя е един от колумнистите.
БЛЕНУВАНАТА СОФИЯ
Софийските истории са многобройни, често потайни и винаги интригуващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема проницателност. Точно преди година той ни поднесе първия том с 20 виртуозно разказани истории. Ето че вече е събрал нова колекция от малки бисери, озаглавена този път „Бленувана София”.
За мен едно от най-разтоварващите и ободряващи неща е да скитам из този град, именно из този град, защото ми е до болка познат, в другите градове – независимо дали във или извън България – не мога да скитам така нехайно и пълнокръвно, вероятно от притеснението, че ще се изгубя. Тони Николов скита по същия начин. От разказите му личи, че и за него скитането е едно от любимите му занимания. И това е първото нещо, което ме стъписва от неговите софийски истории – как вървим по едни и същи улици, вървим по един и същ дори начин и това, което той вижда, забелязва, узнава, няма нищо общо с моя поглед върху този град. Всеки гледа през различни очи.
Никога не съм забелязала, че на „Граф Игнатиев” 29 има паметна плоча на Г. М. Димитров, поставена там от дъщеря му Анастасия Мозер. Никога не съм се поинтересувала къде точно са белоцветните вишни, защото съм смятала, че няма къде другаде да бъдат, освен в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. А те се оказват зад кино „Одеон”. И колко красива плоча би могла да се постави на стената, изрисувана сега с графити, бяла мраморна плоча, върху която да бъде изписано стихотворението. И може би мястото около нея да стане любимо за определяне на срещи. Представяте ли си какъв диалог някой ден би могъл да съществува в този град между двама души, единият пита – къде ще се срещнем? А другият отвръща – под белоцветните вишни.
Не зная какво е имало на „Славянска” 22, нито на „Ангел Кънчев” 27, където е било жилището на Султана Рачо Петрова. Нито на улица „Васил Априлов” 18 – домът на Йордан Сливополски, или „Добруджа” 9, където е живял за кратко Кирил Христов.
Скиталчеството на Тони Николов из София очертава границите на един друг, невидим град, който той търпеливо и смирено, парченце по парченце осветлява и ни го поднася под формата на тези софийски истории. Самият автор признава, че води двойно съществуване – сегашното и някогашното, „като трупаш спомен след спомен в търсенето на поредната софийска история…”. Как търси и как намира той тези истории, е за мен изключително любопитно.
Например той върви по „Шишман”, но за да предпази слуха си от адския шум на ремонтната дейност, свива ненадейно по „Добруджа”, натъква се на познат, който изстрелва в лицето му въпроса „България може ли да понесе четвърта национална катастрофа заради Македония?”, а Тони веднага се сеща, че малко по-надолу от мястото, на което разговарят, е живял за кратко поетът Кирил Христов. Така за миг се изписва разказът „Македонската драма на Кирил Христов”.
Теодора Димова
Виждаме как Тони Николов отново прекосява „Шишман”, за да занесе на дядо Тихон „Спомнена София”, а той му казва с повелителен тон – „Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той наистина лежи в гробницата си!” Тони написва разказа „Прощаване с Батенберг”.
А как започва историята за Султана Рачо Петрова? Навън вали, вероятно есен, авторът се връща от Софийския университет, където е бил на лекция на френския антрополог Ив Уинкин, който говорел за „учудването на окото”, което променя всекидневието ни по неподозиран начин. Ив Уинкин споменал френската писателка Белинда Кенон и есето ѝ „Да се удивляваме” – там тя разказвала как ден след ден наблюдавала от прозореца си една дърво, без да престане да му се удивлява.
И именно тук най-неочаквано попадаме на ключа към софийските истории на Тони Николов – той не престава да се удивлява на родния си град така, както в един обичан човек другият непрекъснато открива нови и нови черти.
Тони Николов
Много дълбок прочит на „Бленувана София“ предложи Митко Новков на представянето на книгата преди няколко дни. Онази далечна София е именно бленувана, защото разказаните епизоди са пропити от духа на едно отминало време, когато животът, нравите, езикът, отношенията са били толкова различни от сегашните, че малките част��ци, оцелели до днес, са се превърнали в блян. И това е огромният сблъсък между онази София и днешната, между онези времена и сегашните, сблъсък травматичен и цивилизационен.
Авторът с лекота прониква в онези къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, описва ги тъй, все едно че е бил там, все едно е живял в друго столетие, сред други хора, все едно че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в тълкувател на сънища, ту в страж на един град, чието минало е застинало по улиците, а той го улавя и възстановява по магически начин чрез невидими за останалите детайли. Има способността самият той да става невидим и да минава през стените.
От ляво на дясно: Митко Новков, Тони Николов, Теодора Димова и проф. Михаил Неделчев
И защо младата графична дизайнерка от първата история се обажда именно на него, за да му разкаже съня си за „Славянска” 22? Защото знае, както вече всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и, която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и безвъзвратно.
Смисълът на лите��атурата е да насочва вниманието ни към тези необясними и трудно доловими отношения между живи и мъртви, между създадено и унищожено, между съществуващо и имагинерно, между човек и човек.
Митко Новков и Тони Николов
Щастливото и заразителното е, че той се удивлява не само от София и не само от нейното минало. Той се удивлява по същия начин и от света, и от всеки ден, и от всеки човек. И в скръбните и потискащи, объркани, метежни дни, в които живеем, неговото удивление, поднесено с деликатност и ерудиция, е като вода, като хляб за онези, които са изнурени от жажда и глад. Така залък блян се превръща в залък реалност и засища глада ни.
Теодора Димова
На премиерата на книгата проф. Михаил Неделчев като изследовател и на литературна София каза, че книгите на Тони Николов са примерът, че добрата документалистика е литература. Добавяме, че наградата на автора в област „Литература“ е доказателство! Иначе това е дълга тема, особено като се замислим за световните образци, но това е друг разговор…
проф. Михаил Неделчев
Тони Николов ни предостави за публикуване във „въпреки.com” на предговора му към „Бленувана София“, в който са споделени мотивите и вълненията му за написването ѝ.
ГРАД В ГРАДА
В предишната си книга „Спомнена София“ опитах да покажа как нашите стъпки винаги се оказват „стъпки другаде“, продължение на стъпките, които други преди нас са оставяли по същите тези улици. Воден от убеждението, че „спомненото писане“ е като обиколка безкрай, в която често не откриваме онова, което сме си поставяли за цел да намерим, но пък за сметка на това изникват толкова други неща, които не сме подозирали.
Историята е опит за борба с мимолетното; опит да се въведе ред в хаоса, да се упорядъчи „нищото“, в което всичко пропада, престанем ли да бъдем „помнещи хора“. Човекът без спомени е невъзможен. Често е достатъчна само една реплика, някоя избеляла фотография или даже сън (като този за „Славянска“ 22), за да се „разтвори“ времето, потапяйки ни в поредната „софийска история“. В една „бленувана София“.
Проф. Стела Димитрова-Майсторова и Тони Николов
Тъкмо това „минало несвършено“ – чрез насърчението на приятели и читатели – ме подтикна да напиша тези нови двайсет истории, бродейки из един „град в града“, намиращ се между времената. За мен София се превърна в нещо като „вътрешен град“, из който човек броди в унес, докато някой спомен не го пробуди. Няма безцелно скитане. Всеки миг носи открития.
И неизбежно настъпва времето на въпросите. Има ли някаква загадка около Батенберг? Какви скривалища от спомени крият зад стените на времето столични сгради? Колко ли история е могла да се разиграе пред прозореца на една софиянка като Султана Рачо Петрова? Накъде – в една или друга посока – могат да ни отведат случайно намерени стари пощенски картички? И къде ли е нявгашният двор с белоцветните вишни на Димчо Дебелянов, изсечени, но съхранили се и оцелели в колективната памет?
Част от публиката, на преден план проф. Греди Асса, проф. Георги Фотев, Малина Едрева /д/, Деян Енев /л/, Захари Карабашлиев и Валентин Щинков, зад тях
Така, неусетно за мен самия, изведнъж се разтвориха портите на друг град, който времето носи в себе си, един и същ във всички сезони. Било под синьото небе, когато дърветата са осветени от слънцето, а падналият дъжд връща свежестта на цветовете в листака. Било когато беглото слънце променя улиците, а мрачината се стаява. Било когато дъждовното време ни понася по реки от истории, забулвайки града и размивайки очертанията му, а потоци вода се стичат по улиците, набраздени от светлосенките на уличните лампи. Или когато пресечки и ъгли се оказват точките и запетаите в дългото и несвършващо изречение на всеки град, невъзможно без подобни препинателни знаци.
Без тази „игра с времето“ София би се превърнала в чиста абстракция.
Душата на един стар град е обвеяна с шепотите и виковете на миналото, с бурите и усмивките на историята, с кротките и кратки истории на хората, населявали го във времето, с всичко онова, което е „преди нас“, но непонятно защо – продължава да ни вълнува и кара сърцето ни да бие със смътна радост или тревожност.
Тони Николов, проф. Ангел Димитров и проф. Румяна Станчева
Човек би казал, че във „времето на историите“ вечното небе над един стар град се отваря. Понякога ни се струва, че долавяме полъх от другаде, макар често това да са само капките, сцеждащи се по покривите, сивият здрач, комините, котките…
Има меланхолия на спомена, препращаща ни към сумрачни или светли мигове на хора, преживели някога тук, в този град, живота си като страдание или благослов. В дълбините си споменът обаче е и материя на бъдещето, тъй като и други след нас ще продължат да изтеглят нишки от него. Защото, както пише Бодлер, формата на един град е по-променлива и от сърцето на смъртния.
Тони Николов
Част от публиката, Елисавета Шапкарева-Лиза и Йордан Евтимов
Ние припомняме какво беше написал той към първата си книга „Спомената София“: „Забелязал съм, че повечето софийски истории възникват от нищото, сякаш по силата на своя си логика. Уж следите са заличени, нишките – прекъснати, ето че ненадейно, докато обхождам града, нещо започва да мержелее из сенките на старите сгради. Или пък ненадейно ме спира свидетел, човек от мястото, а оттам въображението с лекота възстановява белите петна в картината, леко размита като избелелите фотографии. Представих си софийските улици като реки от истории".
А на сегашната премиера някой каза, че с първата си книга и историите в нея Тони Николов е отишъл при София, а във втората тя го е намерила… ≈
Тони Николов
Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Текст: „въпреки.com”
Снимки: Стефан Марков
2 notes
·
View notes
Text
Георги Каприев от Пиргос до Константинопол или винаги има смисъл да се говори за смисъла
„Животът не може да бъде сбран между кориците на книга. Отговорността тук е на Митко Новков. Той пита, води и пренасочва. Разказва се едно, а много други съществени събития и лица остават неспоменати...“ Пише в краткия си послеслов предупреждение проф. Георги Каприев /на снимката/ на книгата „От Пиргос до Константинопол“ Девет разговора с Георги Каприев, издадена от "Рива".
„Светът на нашите спомени не съвпада точно със света, за който си спомняме. Претенцията за абсолютна историческа истина е недопустима. А при възпроизводство на събития чрез лична памет е съвършено изключена. Ето защо, любезни читателю, не приемай нищо тук на вяра! Моля те, проверявай!“ Призовава финално Георги Каприев.
Книгата беше представена почти като театрален с музикално-поетичен спектакъл, в който участваха актрисата Мария Статулова, д-р Митко Новков, проф. Цочо Бояджиев, проф. Олег Георгиев, проф. Георги Димитров. Георги Колчаков с великолепни джаз изпълнения, самият проф. Георги Каприев, чрез видео връзка и германският им колега проф. Андреас Шпеер. А великолепната вечер в центъра за изкуство "Сити марк" започна с кратък откъс от филма от поредицата „Умно село“ на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов „Хомо спиритуалис... и около него“ за Георги Каприев.
Публикуваме текста на проф. Олег Георгиев, който той е написал за книгата и любезно ни предостави. Той по-скоро го разказа пред публиката от приятели, колеги и студенти на Георги Каприев.
КНИГАТА „ОТ ПИРГОС ДО КОНСТАНТИНОПОЛ“: ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА-САМОТНИК И ФИЛОСОФСКАТА ШКОЛА
Когато Георги Каприев ми се обади с идеята да кажа няколко думи на представянето на книгата първата ми реакция беше да откажа заради съображението, че вече достатъчно пъти съм бил в тази роля.
Георги Каприев
Но после се замислих върху нещо, което промени решението ми. А то беше, че съставянето на един автобиографичен текст е сложна задача, не само защо е един вид „изповядване на себе си“, с всички условности и ограничения на подобно конфесионално действие. Един от големите проблеми на всяка автобиография е изискването за автентичност, както и удържането ѝ извън пространството на фикционалното, т.е. представяне на „това, което съм бил наистина“, вместо „това, което съм искал да бъда“. Защото изкушението да се идеализира миналото често влиза в конфликт с изискването да се представи един обективен разказ за него. Такава нарастваща динамика на „героизацията“ на себе си често води до парадокси от типа, наличен в мемоарите на онзи бивш партизанин, който разказва, как, през 1943 г., пред лагерния огън, попитал своя боен другар: „Ех, Пешо, дали ще доживеем до 9.09.1944“.
Дадох си сметка още, че участието на проф. Цочо Бояджиев в това представяне, както впрочем и моето ще положи до голяма степен мярата на такава автентичност върху разказаното в книгата, но не защото то не отговаря на истината, а тъкмо защото е съпреживяно и структурирано като къс индивидуална история и в нас двамата, доколкото сме съучастници или преки свидетели на станалото. Като казвам всичко това, имам предвид онази част от академичната биография на Георги Каприев, която го прави не само наш колега, но и наш приятел. А тя е най-продължителната.
Олег Георгиев
Това, на което искам да обърна внимание тук е свързано именно със спецификата на академичното битие на Георги Каприев. Биографичният разказ в книгата визира не само индивидуалната му история, но и колективната му принадлежност към конкретна общност, формирала до голяма степен рамката на собствения му индивидуален портрет. Механизмите на самоидентификация в пределите на такава общност са допълнени и насочвани от интереса към изясняване на смисъла на „аз съм“ във връзка със конкретна академична група. В този смисъл е разбираемо, че интересът на Митко Новков и Георги Каприев често се измества от вниманието относно това „кой съм аз“ към новите изисквания за професионална принадлежност, т.е. „кой съм аз като принадлежащ към общността на подобните на мен“, в случая - формиращата се група на медиевистите. В този смисъл една важна част от академичната биография на Каприев е свързана именно с тази група и изграждането на механизмите за съвместно действие на нейните членове.
Мария Статулова и Георги Каприев, приятели, израсли в един бургаски квартал
Преди няколко години Георги разказа как искал да си резервира самолетен билет от Кьолн до Истанбул за участие в някаква конференция и поискал от консулския отдел на Република Турция за Германия да му осигури един виза за Константинопол. Отговорът бил: „Закъснели сте с 600 години, господине“. Винаги съм си мислел, че грешката на Георги не е била случайна, нито опит за „оригиналничене“: тя е сякаш спонтанен израз на отколешната мечта на едно обикновено момче от Пиргос да стигне до бляскавата столица от своето младежко въображение. Днес заниманията му с византийска философия, теология и култура – бих се учудил, ако това не беше станало! – помогнаха мечтанието му по „Константинопол“ да стане реалност и чрез тях той осъществява това пътуване натам с всеки свой текст.
Затова без съмнение, представяната днес книга, която разказва историите на това пътуване ще е по вкуса на широк кръг читатели: тя е поразителна с това, че покрива широк спектър от теми, разказва истории, допълнени със снимков материал, описва срещи и събития, гледа ни с очите на онова множество от контакти, с които животът с свързал Георги, описва неутолимата му жажда за социални връзки, демонстриращи неукротимата му активност, свидетелство е за широкото му творческо поле за изява.
"Снимката на корицата е от 1973 г., хлапето е сестра ми, Елена, сега Иванова. Снимката спечели национална награда в категория черно-бяла до 18 години през 1975" - фотограф юношата Георги Каприев
Това, на което искам да обърна внимание тази вечер обаче, не е по повод кариерата му на византинист, преподавател по средновековна западноевропейска философия или е свързано с най-старата любов на Каприев – театралната сцена. В този смисъл казаното не ще бъде и обичайната рецензия, нито пък произтича от сговор с авторите просто да похваля книгата, ей така, „по приятелски“. Ако беше това, нямаше изобщо да се захващам с подобно начинание. Пък и нито Митко Новков, достатъчно известно име в българската журналистика, нито Георги Каприев, утвърден у нас и по света автор имат нужда от подобна нескопосана реклама.
Желанието ми да кажа следващите думи дойде по-скоро от едно – породено от прочетеното в книгата, но без само по себе си да е централно в нея – наблюдение, за предмета на което вече е ставало дума неведнъж. Това е умението на Георги да бъде едновременно усърден изследовател и учен със самостоятелно творческо мислене, и заедно с това отворен към съвместна екипна работа с всички от групата ентусиасти, занимаващи се с философска медиевистика.
Георги Каприев чете стихове от Христо Фотев
За мен това наблюдение е изключително важно, защото е всеизвестна истина е, че в българската философска действителност липсва един основен за останалите философски традиции феномен: в нея няма спонтанно обособила се и утвърдила се във времето философска школа. И това не е следствие от сравнително кратката ни философска история. Нито е свидетелство за интелектуалното безсилие на занимаващите с тази дисциплина. Проблемът е по-скоро типичен за характера и светогледната интуиция на българския учен човек. Става дума за една от най-важните особености, но и рожби на българската интелектуална култура: фигурата на интелектуалеца-самотник. Историята показва, че интуициите му на самотник винаги са побеждавали желанието му да бъде част от общността на една възможна „школа“. Този персонаж, в крайна сметка, винаги е поставял собствените си постижения над съвместното дело и то не от егоизъм (макар да го има и това), а защото старата българска „мъдрост“ казва: „орташката – било то кобила, баница или работа - и кучетата не я ядат“, т.е. когато се съберат няколко души (ортаци) да свършат работа за общо благо, всеки се стреми да вложи колкото се може по-малко работа и средства, за да не се „мине“ повече от останалите и затова резултатът от общата работа е ялов. Разбира се, творчеството е самотна дейност, изискваща почти пълно себеотдаване и невероятна концентрация – с други думи – съзнателен избор на самота. Затова и творецът просто няма как да не бъде самотен. Но в българската ситуация, принципно презиращият орташката работа интелектуалец-самотник, в своето индивидуално извисяване най-често гравитира до позицията на „мъдрец“, компетентен по всички въпроси, до „мислител от вселенски мащаб“. По този повод Каприев казва: (Но) „Който реши, че културата започва с него той е свършен човек, а такива около нас са много“ (с.208).
Видните бургазлии: Мария Статулова, Георги Каприев и Митко Новков
Взимайки повод от цитата на Каприев ще кажа, че констатацията за интелектуалеца-самотник не е опит за социално-психологически портрет, нито желание да разсъждавам върху българските „бит и душевност“, а е по-скоро плод на едно все по-отчетливо оформящо се с годините натрапчиво усещане. Казвам „натрапчиво“, защото през тези години дълго се питах на какво точно се дължи нежеланието за съвместно дело на всички, които дават своя принос към науката, културата или образованието. Не, че сред тях няма достойни за уважение изследователи, които представят тези области пред света като и там, и у нас се ползват с авторитет. Нито пък пропускам, че те редовно участват в съвместни проекти или в общи изследвания, в които колективното действие е изразител на много добри и съществени резултати в съответните отрасли на знанието. Говоря за неизбежното, сякаш, наличие на онова „друго“ – съображение или опасение, което не позволява, въпреки изтъкнатите достойнства на българската наука, култура или образование, да се появи устойчив измерител за съвместните действия на всички във времето, наречен „школа“. Изглежда, че големият проблем всъщност е в споделянето на „славата“, в усещането за състезание на тема: „Кой е по-велик“?
От ляво на дясно: Олег Георгиев, Георги Димитров, Цочо Бояджиев
В случая с Георги Каприев ми се струва, че в него има баланс между тази творческа самота и желанието за екипно дело. Пък и той трудно би се вписал единствено в образа на интелектуалец-самотник, защото неговият психологически профил е на човек-живеещ-чрез-другите. В най-първично комуникативният смисъл на тази дума. (Впрочем, винаги съм си представял, че ако на Георги му се наложи да живее сам в необитаемо село той ще разпредели себе си навсякъде в пространството така, че ще обитава всички къщи едновременно и ще си ходи на гости.) Затова не самотното изследване, а съвместната работа с хора със сходни идеи и виждания винаги му е била по сърце. По тази причина разказаното от него в книгата за естеството на съвместната му дългогодишна работа с колеги в областта на философската медиевистика е може би един от добрите пример в обратната на самотничеството посока. Затова Георги Каприев, заедно с Цочо Бояджиев винаги са били сами по себе си изразители на идеята за съвместно действие, за „школа“. Но „школа“ в никакъв случай не означава обезличаване. Но думите на Каприев: “културата не е състезателна писта“. „Всички класации следват от външни координатни системи, докато ��динственият сериозен измерител е влиянието, оказвано във времето. Всеки има свой път… а „опитът да се „крадат“ чужди пътища води до жалко епигонство“ (с. 211).
Цочо Бояджиев
Мога да кажа, че това, което събра група хора за съвместно дело по философска медиевистика преди близо 40 години бяха точно тези две неща: неизчерпаемата енергия на Георги Каприев и ролята на лидер, на Цочо Бояджиев. Именно енергичността на първия и способността на втория да привлича около себе си последователи направи възможна тази школа. Макар, напоследък, и за съжаление, започваме май да се превръщаме от изключение в потвърждение на правилото за невъзможността от продължително съществуване на школа в България.
Въпреки тази притеснителна констатация все пак има едно нещо, което си заслужава да се отбележи и заради което тази книгата трябва да бъде прочетена. И тук нямам предвид единствено достойнствата на самите разговори между Митко Новков и Георги Каприев. Като всяка “хроника на времето“ тези разговори представят образите на една ясно артикулирана персонална, но и колегиална история за нещо, което само по себе си беше изградено от нулата. Защото „История на Средновековната философия“ беше според същността си немислим феномен за идеологическата партийна милиция преди 1989 г. и никой, с изключение на проф. Ради Радев не е подхващал нещо в тази област (тук говоря единствено за Средновековната Западноевропейска философия).
Георги Каприев
Както и че това изискваше много труд: „Хората виждат крайния резултат и на фона на ведрите ни физиономии, решават, че става с щракане на пръсти. Ама не става с щракане на пръсти, а с миньорски труд, с изпотяване по няколко пъти на ден“ (с.197). Разбира се, че всяко едно дело изисква труд, но освен това и много отдаденост на това, което правиш и което не прекъсва с годините. А и малко „екипна лудост“, която често остава непонятна за околните и им изглежда като дейност по, цитирам, „създаването на балон“, който остава сякаш затворен и недостъпен – и следователно безсмислен като усилие - за страничния наблюдател.
Преди някое време проф. Райчо Пожарлиев изрази подобно опасение в един свой текст: той каза, че от такова важно за Европейската история произведение на Жан-Жак Русо като „За обществения договор или принципи на политическото право“ били продадени едва 50-тина бройки, няколко години след излизането му. Лично аз не виждам нищо страшно в това, че този текст не е превърнат – ако продължим с метафорите – в знаме, под което да маршируват някакви „маси“. Защото добре помним нашата близка история, в която една „философия“, а всъщност партийна идеология, беше превърната в знаме, под което да маршируват милиони. Помним и резултатите от това – насилие, терор и накрая провал. Затова си мисля, че „балонът“ на философската медиевистика в България, който създадоха Георги Каприев и Цочо Бояджиев няма нужда от масовизация – той и така се откроява на българския, а и на Европейския небосклон. Дай Боже, още такива балони в българската философия, а ако с тях се обозначава школа, още по-добре.
Олег Георгиев
И два важни цитата от казаното на премиерата на „От Пиргос до Константинопол“.
Цочо Бояджиев
Проф. Цочо Бояджиев: "Без Жоро Каприев не би съществувала т.нар. българска школа по философска медиевистика, защото може да се прочете и в самата книга, че той установи толкова много контакти със световноизвестни личности, че вписа нашите усилия в контекста на световната медиевистика".
Георги Димитров
Проф. Георги Димитров: "Тази вечер искам да говоря най-вече за книгата на проф. Георги Каприев, защото тя е повод за празник. Аз смятам, че тази книга, макар външно да е оформена като разговор с Митко Новков, е изключително сполучлив роман, написан от автора Каприев".
В публикацията започнахме с откъс от послеслова на Георги Каприев, а ще я завършим с с няколко изречения от Краткия предислов обяснение на Митко Новков: „За това кой е Георги Каприев в българската и в световната култура най-доброто обяснение, струва ми се, дава моят син Владимир. Когато го попитали негови връстници защо храни такова уважение към професора философ и медиевист, той отговорил: „Вие нали всички познавате Христо Стоичков?“ – „Да, разбира се, кой не го знае, него цялата земя го знае!“ – „Е, каквото е Христо Стоичков във футбола, това е Георги Каприев във философията. И него цялата земя го знае…“
Митко Новков
Жоро със сигурност ще се опита да се противопостави на сравнението, веднага ще допълни: „Да, ама ние, хората от моя занаят, сме има-няма 900 човека, къде ще се меря…“ Вярно е, обаче е вярно и друго: хората от неговия занаят задават смисъла и мисълта на света, карат го да бърчи чело и да напряга сивите си клетки, не само запалянковски да крещи и да разпищолва емоции. Само че в днешното време, първите десетилетия на ХХІ век, май точно мисленето е в дефицит за сметка на емоциите и крясъците. И точно тази е причината, накарала ме да захвана тези девет разговори с него и да ги изкараме двамата докрай въпреки не винаги благоприятните условия или пък балансираното присъствие на мотивационни крепкости. Защото винаги, винаги има смисъл да се говори за смисъла…“. ≈
Мария Статулова и Георги Каприев
„въпреки.com”
Снимки: Стефан Марков
#Георги Каприев#Митко Новков#Олег Георгиев#Цочо Бояджиев#Мария Статулова#Георги Димитров#Критичен поглед
0 notes
Text
Танцуващият Пиеро отново ни посреща на Кукления фестивал в Стара Загора
„ Кукленият театър за възрастни започва да размива границите, да слива границите на всички видове сценични изкуства. Кукленото изкуство е най-синтетичното, то съдържа в себе си всички други сценични изкуства. И вече не можеш да кажеш – този спектакъл сега не е куклен или какви са тези изразни средства, не са типични за куклата”. Каза преди години Дарин Петков, директор на Държавен куклен театър Стара Загора и на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро”.
Тези негови думи за „въпреки.com” са по време на 9-то издание на фестивала, а ето сега ще се радваме на 12-то, въпреки сложната ситуация поради мерките за предпазване от заразата с Covid-19. А Дарин Петков споделя пред медиите: „Въпреки Ковида имаме 11 спектакъла, 6 извън конкурса, между които е нашето представление на Веселка Кунчева и екипа ѝ „Прегряване“, но ние не се състезаваме, защото сме селекционери на фестивала. Традиционно извън конкурсната програма има над 30 събития. Изложбата плакати от колекция от фонда на Международното трианале на сценичния плакат, София вече е изложена в Арт зоната ул. „Сава Силов“ от театъра до църквата. "Театърът, това съм аз" и "Плакати за фестивали" гостуват на "Пиеро" 2021. Целта на акцията е да върне плаката в неговата най-престижна галерия – улицата. Плакатите са дело на български и световни автори. Разположени от двете страни на улицата, те я превръщат във внушителна галерия на открито и доразвиват идеята на домакините за формиране на специфично арт пространство - зона, където артисти, публика и минувачи общуват с различни сценични и визуални изкуства. Ще се открие сценографска изложба в къщата на арх. Димов на Клаудия Орос от Унгария, там ще бъде представена и книга на проф. Катя Илкова за обучението на куклен театър. Уъркшоп по графичен дизайн ще се проведе в Старозагорската библиотека „Захари Княжевски“, в нейната зала е и традиционната анимационна кинопанорама, основно българска анимация.
Дарин Петков, снимка: Стефан Джамбазов
Има много събития около състезателната програма. За жалост навън няма да има събития, както организирахме и градът заживяваше с фестивалната атмосфера, но такива са условията сега. Всички културни институти на Стара Загора работят за фестивала „Пиеро“ и са наши партньори – освен нашата сцена, сцената Държавната опера, сцената на драматичен театър „Гео Милев“, за първи път чудесната зала на Културния център в града ще има спектакли и събития. В нашата лятна градина предстои детско представление за неделната сутрин за детската публика. Не искаме децата да спират да идват при нас, а събитията в регионалната библиотека и всички други правят фестивала да бъде полезен за общността, както за града и неговите граждани“. Отбелязва директорът на Кукления театър, главен организатор на Международния куклен фестивал „Пиеро“.
Гордее се, че въпреки рестрикциите заради Ковида, са успели да създадат тази програма, която е много интересна. Уточнява, че чуждестранните участници са по-малко, но това са обстоятелствата в цял свят. Залите ще бъдат на 50% заети, отдавна е така, а те продължават с грижа към публиката, в залите има ултравиолетови лампи, които прочистват въздуха, когато няма представление. „Взимаме всички мерки, за да може да проведем нашето уникално събитие, което се случва единствено и само в Стара Загора – на никое друго място в България и в Европа. Хората да могат се докоснат до живо изкуство“. Подчертава Дарин Петков в очакване на прекрасното събитие.
Плакатът "Театърът това съм аз", снимка: архив на фестивала
Връщаме се към разговора с него преди години, когато той аргументира създаването на този уникален по рода си фестивал. „Да, куклата е важна, предметът, ние основно работим с мъртвата материя, там е нашата сила. Но кукленото изкуство за възрастни постепенно ще се превърне в един, според мен, универсален театрален език. Просто границите ще започнат да се размиват. Това е естествено развитие. Не можеш да го спреш – не, не, това ще бъде само куклен театър. Младите творчески екипи имат друг начин на мислене. Те са по-сетивни за това, което става в държавата, в света, в който живеем”. Според него на доста хора в България като им кажеш куклен театър си представят Педя човек – Лакът брада, с когото са израсли от телевизионния екран. И че това изкуство е основно за деца. „Слава Богу, че имаме и много богат детски репертоар, разбира се. Това е нашата социална същност, държавата затова е създала театъра, за да може да създава детски продукти. Но виждате, че продуктите, които са за възрастни са много провокативни. При тях много често в търсенето на нова изразност, на нови изразни средства, на решения на отделните сценични проблеми, се получават открития на нови изразни средства, които да се използват и в детския театър, и в други пиеси, във всички видове сценични изкуства. И затова е много полезно да продължаваме да правим това, защото то помага за развитието на самото ни изкуство”, казва Дарин Петков. Фестивалът е започнал през 2000 - та година без да знаят как се прави фестивал. Първоначално направили следващата година отново второто издание, но решили след него да бъде на две години. Причината е, че в България няма достатъчно такива спектакли. За разлика от Европа, където има много малки трупи, които правят такова изкуство и с това се хранят. В България през 2000-та година Старозагорският куклен театър дори почти е нямал продукция за възрастни. За разлика от сега. Звучи актуално и днес и, наистина, у нас има великолепни спектакли в куклените театри за възрастни, не рядко и по- интересни от някои представления в драматичните ни театри.
Той самият е завършил куклено актьорско майсторство при покойния проф. Атанас Илков, но вече повече от 20 години се занимава с мениджърска дейност. „Българското куклено изкуство винаги е създавало спектакли за възрастни. Но имаше един период на прекъсване в началото на 90-те години на миналия век, когато всяка година се съкращаваха бройки. А такива спектакли са организационно и финансови по-тежки от спектаклите за деца. Ние обаче разбрахме, че това е празна ниша и започнахме да развиваме този жанр в нашето куклено изкуство.
"Прегряване", режисьор Веселка Кунчева, снимка: архив на фестивала
Започнахме реално от 2000 – та година. Не че преди това в Старозагорския куклен театър е нямало спектакли – имало е, но ние започнахме активно от тогава. И всяка година създаваме най-малко по един нов такъв спектакъл. И вече си имаме и отгледана публика. Естествено, не всички спектакли са били успешни, но се изисква постоянство, да продължаваш да го правиш, да не се отказваш. Кукленото изкуство дава по-голямо разнообразие в актьорското обучение. Освен че умееш да работиш с неживата материя, успяваш да работиш и с психофизиката. И този, който умее има добро развитие”, казва Дарин Петков. И заговаряме отново за фестивала и трупите, които идват. „Има много голямо разнообразие на т. нар. мобилни трупи в Европа, трупи, които спечелват някакви грантове за финансиране на отделен проект и след това започват да го поддържат като ходят по фестивали, по турнета. Ако е добър спектакълът той може да ги храни дълго време. Такива трупи имат голям пазар – играят на фестивали, на празници в различни градове. Тук при нас пазарът е все още труден. В нашите куклени среди има много частни трупи вече. Но за мен това е истината – културен институт наречен куклен театър. Защото частната трупа може да направи един чудесен спектакъл, но нейната визия е какво да прави после с този спектакъл, колко години той ще може да я издържа. Докато визията на един културен институт е как да развива самото изкуство. Да се грижи за това е по-ценно. Ако ни няма нас, представете си всички да станем улични артисти”, каза тогава директорът на Старозагорския куклен театър.
Програмата, снимка: архив на фестивала
За четвърти път „Пиеро“ бе отличен от Европейската фестивална асоциация с EFFE label 2020-2021 за своята значимост в семейството на европейските фестивали, но и защото за пореден път се прояви като форум на професионални предизвикателства, като място за срещи и споделяне на идеи и намерения, като възможност и пространство за изява на различни творчески енергии към зрителите. Фестивалът се открива на 24 септември с „Ученикът на смъртта“, текст по полска народна приказка на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен. Зрителите ще видят, както спектакли на театри, които са утвърдени и развиват репертоар за възрастни (ДКТ Пловдив с „Бомбето“, постановка Катя Петрова по текстове на Йордан Радичков, ДКТ Варна с „Косачи“, реж. Боян Иванов по разкази на Елин Пелин, ДКТ Видин с „Въздух“, реализация Магдалена Митева), така и представления на частни арт формации. Театър Одиво от Банска Бистрица, Словакия, ще покаже спектакъла Ignis Fatuus. "Оперета Алцхаймер" ще се играе от театър MalaStrana Compagnie, Франция. По традиция, абсолвенти от специалност АКТ ще вземат участие във фестивала с дипломното си представление "Снежната Кралица". Ще може да се види и музикалният спектакъл "Непознатата звезда Курт Вайл" на Малко театро - Будапеща, Унгария, Фрьоч трио ще забавлява гостите в къщата на арх. Димов. А непосредствено преди награждаването ще се състои концерт на Милица Гладнишка под музикалния съпровод на Васил Спасов.
МКТФ "Пиеро" е с конкурсен характер. Тази година председател на журито е режисьорката Веселка Кунчева. В експертната комисия са още сценографката Мариета Голомехова, руската режисьорка Анна Иванова, композиторът Петър Цанков и театроведът, литератор и журналист Митко Новков, директор на Програма „Христо Ботев“ на БНР.
Веселка Кунчева, снимка: Стефан Джамбазов
Те ще имат нелеката задача да присъдят отличия в осем категории - за музика, сценография, мъжка и женска роля, режисура, експериментални форми, на младата критика и Гран при за най-добър спектакъл на 29 септември. Освен това ще се връчи и Награда за цялостен принос и популяризиране на кукленото изкуство за възрастни.
„Танцуващият Пиеро, вечно влюбеният мечтател, поетичният образ с нежна душа, е един от обобщаващите символи на световното театрално изкуство. Дълго време нашият Пиеро е посрещал зрителите в пространството пред входа на театъра, заедно с мраморната чешма под него. През 2000 г., когато се роди идеята за нашия фестивал, Пиеро сам дойде при нас. открихме го с помощта на неговия автор, незабравимия колега и приятел, добрият дух на театъра, прекрасния скулптор Емил Иванов. От тогава, голямата статуя на Пиеро, посреща зрителите във фоайето, а малката пластика, която Емил създаде и ни подари, се превърна в символ на фестивала.“ Емоционално споделят от екипа на театъра мотивите си да го има фестивалът.
Голямата награда, снимка: Стефан Джамбазов
А ние цитираме театроведката Светла Бенева, която по повод на предишни издания на фестивала за „въпреки.com“ написа: „Международният куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро” като форум, който расте като замисъл и мащаб и се превръща в привлекателно пространство за среща на амбициозни творци, с умения и смелост да провокират познатото, с надежда, че изкуството сближава човеците, още повече – с подадена доброжелателно ръка.“
Повече информация за фестивала може да намерите на неговия сайт https://pierrot-bg.com/
Текст: „въпреки.com”
Снимки: Архив на фестивала и Стефан Джамбазов
0 notes
Text
Обявиха петимата финалисти за Европейска литературна награда „Димитър Димов“
Двама български и трима чуждестранни европейски писатели ще се състезават за Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ тази година. Венцислав Божинов, Джамал Уариаши, Дубравка Угрешич, Момчил Николов и Франсоа-Анри Дезераблса петимата финалисти във второто издание на конкурса, а победителят сред тях ще бъде излъчен по-късно през 2020 година, съобщиха организаторите.
„Белези“ (изд. „Рива“) на българина Венцислав Божинов, „Глад“ (изд. „Колибри“) на холандеца Джамал Уариаши, „Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл и „Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов са петте романи финалисти във второто издание на престижния конкурс Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“. Експертното жури на наградата избра петте произведения финалисти за 2020 г. между общо 37 романа – 24 български и 13 чуждестранни европейски, номинирани от 21 български издателства. Журито е в състав Теодора Димова (председател); Мари Врина - Николов, проф. д-р по български език и литература и по теория на литературния превод в INALCO, Париж; поетът, литературовед и драматург проф. Пламен Дойнов; критикът, есеист и публицист Митко Новков и Свилен Спасов – един от инициаторите и учредител на фестивала ВарнаЛит. Името на победителя измежду петимата финалисти ще стане известно по-късно през 2020 година. Победителят ще получи парична награда в размер на 10 000 лева (5000 евро), грамота и специално изработена статуетка.
Писателката Теодора Димова, дъщеря на Димитър Димов, при връчването на наградата на името на баща й в Художествената галерия във Варна - снимка Ивайло Начев - архив на събитието
Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ има за цел да отличава романи с висока художествена стойност от български и чуждестранни автори от ��онтинента Европа, издадени на български език в рамките на предходната календарна година – в случая 2019 г. Това е и първата награда, за която се състезават едновременно родни и чуждестранни автори, издадени на български. Наградата е учредена през 2018 г. под патронажа на кмета на Община Варна Иван Портних. През 2019 г., в навечерието на 110-тата годишнина от рождението на своя патрон, бе обявен и първият носител на Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“: французинът Жером Ферари с романа „Проповед за падането на Рим“ (изд. „Факел Експрес“), отличен с престижната френска литературна награда „Гонкур“ през 2012 г.
Жером Ферари с наградата - снимка Ивайло Начев - архив на събитието
Относно мотивацията за избора си на победител миналата година, журито сподели, че се е спряло на Жером Ферари заради умелото художествено пресъздаване на изпитанията пред европейската идентичност и убедителното изобразяване на обременената от своята история Европа. Освен Ферари, за първата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ се състезаваха още руснакът Дмитрий Глуховски с „Текст“ (изд. „Сиела“), българинът Добромир Байчев с „Глиненият цар“ (изд. Конкурс за непубликуван български роман „Развитие“), литовецът Саулюс Шалтянис с романа „Дневникът на еврейската принцеса“ (изд. „Наука и изкуство“) и британката Тайе Селаси с романа „Отивам си е възвратен глагол“ (изд. „Жанет 45“).
Жером Ферари и Мари Врина - Николов - снимка Ивайло Начев - архив на събитието
А ето и кратки анотации за петте номинирани книги и бележки за техните автори:
„Белези“ (изд. „Рива“) от Венцислав Божинов: Романът „Белези“ е третата поред книга на Венцислав Божинов след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).
„Да изгубиш любовта, наранява.
Да изгубиш смисъла, наранява.
Да изгубиш себе си, наранява.
Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си;
да се родиш повторно.
Но остават белезите.
Героят на романа „Белези“ преминава през тежко изпитание. Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.
Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.
Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ? оставя непоносима болка.
Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.
Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напред – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието”.
„Глад“ (изд. „Колибри“) на Джамал Уариаши, Нидерландия: Джамал Уариаши (1978) е роден в Амстердам. Детството му преминава – по собствените му думи – „съвсем тривиално в типично мултикулти семейство“. Майка му е нидерландка, а баща му е с марокански произход. Уариаши учи в една от добрите амстердамски гимназии, от която е изключен в 11-и клас. Между 2000 и 2008 г. следва психология в Амстердамския университет. Известно време работи като (онлайн) терапевт. Днес е писател на пълен работен ден. През май 2016 г. в Нидерландия излизат почти 600-те страници на романа „Глад“. За него една години по-късно Джамал Уариаши получава Наградата за литература на Европейския съюз. Книгата е преведена на десет езика, а филмовите права са продадени на „НЛ Филм“.
„Александър Ласло, един от двамата главни герои в романа „Глад“, добива известност с дейността си за хуманитарна организация, която работи в лагерите на глада в Етиопия. Повратният момент идва с решението му да осинови няколко сирачета от лагерите и да ги отгледа в Нидерландия. Филантропът изпада в немилост, когато едно от осиновените му деца го обвинява в сексуални посегателства. Осъден е на десет години затвор. В опит да спаси честта си след излизането си на свобода Александър Ласло моли Орели Линдебом – негова партньорка до момента на арестуването му, а понастоящем телевизионна журналистка и майка на двегодишно момиченце – да му помогне да напише книга, в която да разкаже живота си и да изложи радикалните си и непопулярни идеи. Предложението му ще има драматични последствия”, пише в анотацията.
„Може да се запитате: искам ли наистина да чета книга, в която се защитава педофилията? Но когато резултатът е голяма литература, по-добре не се доверявайте на критик, който се задоволява само да съди”. (Де Стандаард)
„Огромна книга. Един от най-смелите и изненадващи романи от последните години”. (Алгемеен Дагблат)
Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа” на Европейската комисия.
Дубравка Угрешич - снимка Стефан Джамбазов
„Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич: „От минните полета на Балканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон… От потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, та чак до българска народна песен… Наслагват се пластове география, история, литература, традиции и култура. Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Реално и въображаемо преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. Това мощно разножанрово повествование удивява с невероятната ерудиция на авторката, с умението й остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет, с бликащата оригиналност на асоциациите и хрумванията. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места”.
Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
„Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл: Франсоа-Анри Дезерабл, роден през 1987-а в Амиен, се прочува още с дебютния си сборник новели за Френската революция „Покажи главата ми на народа“ (2012) и с първия си роман „Еварист“ (2015) - и двата отличени неколкократно.
Третата му книга „Някой си господин Пекелни“ (2017) влиза в списъците на всички големи френски литературни награди, стига до финалната селекция за „Гонкур“ и получава Голямата литературна награда на град Сент Етиен за 2017 г. Още същата година започва издаването ѝ на чужди езици, немски, руски, полски, английски и пр.
„Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция”, пише в резюме за книгата.
За предишния си роман “Последната територия” Момчил Николов спечели наградите на НДФ “13 века България” и на литературен клуб “Перото” при НДК - снимка Стефан Джамбазов
„Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов: „Момчил Николов се завръща с най-лудия роман за свободата, който сте чели – едно неспирно приключение от края на Народна Република България и началото на Прехода, което обхваща цялото земно кълбо!”, пише в резюмето за книгата. А самият автор отбелязва: „Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”.Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена. Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.” /Рецензия за книгата можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.
И така, очакваме по-добрите времена, когато ще може да бъде връчена за втори път Европейската литературна награда „Димитър Димов”. ≈
Текст: „въпреки.com”
Снимки: Стефан Джамбазов и архив
0 notes
Text
Пламен Дойнов: Няма по-лошо от литература, в която писателите не се четат взаимно
„Давам си сметка, че дори да се дистанцирам от думата юбилей, юбилеят трудно се дистанцира от мен в този случай. Просто защото имам литературно – историческо съзнание за десетки юбилеи, които са се провеждали от края на 19 век до наши дни. Абсолютно към всеки юбилей, може би само към юбилея на проф. Неделчев преди две години нямам забележки. Включително и към юбилея през 1920 година на патриарха на българската литература /Иван Вазов – б.а./”. Това каза поетът, драматург, литературен историк и преподавател доц. Пламен Дойнов.
Така той отговори на въпрос на водещия - актьора Милен Миланов защо се дистанцира от думата юбилей на литературната вечер по повод своята 50-годишнина. И продължи: „В края на 40-те години /на миналия век – б.а./ в България има абсолютна юбилеомания, която е кошмарна. Тя е не толкова характерна сред писателите, макар и сред тях, колкото сред артисти, оперни певци и т.н. А има един юбилей за 50-те от 1985 година на председателя на Съюза на българските писатели /Любомир Левчев – б.а./, който винаги ме вцепенява. И поради тази причина, когато се каже юбилей, веднага си мисля за тези юбилеи, които, особено тези от 80-те години направо ме карат да се срамувам. Да се срамувам, когато чета текстовете за тях и от тях”, каза Пламен Дойнов и добави, че възприема вечерта си само за книги и за литература. И прочете свои стихотворения. Но това беше към финала на вечерта. А преди това други говориха за него и за книгите, които бяха издадени по повод неговата годишнина. Изданията са на Нов български университет и ИК „Несарт – Милен Миланов”. За „Поезия. Събрано и избрано“ словото беше на проф. Михаил Неделчев, за „Критика и есеистика. Избрано“ – на проф. Ивайло Знеполски, а на „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов“ – на съставителя Милен Миланов. А четирите гласа в книгата са на Антоанета Алипиева, Антония Велкова, Митко Новков и Михаил Неделчев.
„Поезия. Събрано и избрано“ събира изцяло три стихосбирки на Пламен Дойнов – „Балът на тираните” (2016), „София Берлин” (2012) и „Истински истории” (2000) и избира отделни стихотворения от поемите „Висящите градини на България” (1997), „Любовникът и Маестрото” (1993) и „Post Festum” (1992), както и няколко най-ранни стихотворения. Тя може да бъде четена и като първата лична антология на Пламен Дойнов - карта за индивидуален лирически свят, начертана върху ценностния хребет на годините от началото на XXI век. По думите на Михаил Неделчев: „Пламен Дойнов въведе в съвременната литературна култура цяла поредица от понятия и критически концепти, които ни дават ключове за по-доброто възприемане и разбиране на поезията му. От самата идея за авторския литературен театър, през формулите за парапародията, за пренаписването на традициите, или за новия автентизъм и лекото писане до възгледите му за нова политическа поезия”. По-късно Пламен Дойнов прочете на вечерта някои стихотворения от своята Нова политическа поезия. При това той отново доказа, че е не само провокативен и силен поет, но и прекрасен артист. Както се пошегува Милен Миланов след двете му четения в Театър „Българска армия” на Нова политическа поезия през 2016 и 2018 година, от различни театри са дошли предложения за негово назначение като актьор, още повече след поредицата бисове след края на четенията.
Проф. Михаил Неделчев представи „Поезия. Събрано и избрано“ от Пламен Дойнов
А иначе самият Пламен Дойнов така обяснява смисъла от тази Нова политическа поезия: „Новата политическа поезия става възможна след края на диктатура, в ситуация без политическа цензура. Тогава поезията не е принудена да избере страна, не е заставена да служи на каузата на свободата, а просто има шанс да практикува свободата си. Точно в този смисъл новата политическа поезия е ничия. Не независима, а ничия, непринадлежаща, изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода. Нещо като ничия земя – обитавана от граждани, които помнят. Най-големият страх на новата политическа поезия е да не бъде заподозряна, че е стара политическа поезия. Страх от динозаврите на партийността, от мокрите кърпички на социалния сантиментализъм, от юруша на народничеството. Страх от вдигнатия пръст на морализаторството и „нравствения максимализъм“, от назиданията на публицистиката и нищетата на фейлетонизма. Страх от заслоните на лесния хуманизъм, от салоните на „правилното“ езиково поведение. Страх от изкусителните шепоти на идеологии, които се представят просто като системи от ценности. Няма как тези страхове да бъдат преодолени. Единственото, което новата политическа поезия може да прави, е да се издига всеки ден над тях и да минава високо, високо по тънкото въже на вкуса”, пише Пламен Дойнов.
Пламен Дойнов чете свои стихове на Втората нощ - Нова политическа поезия в зала “Миракъл” на Театър “Българска армия”
А поетесата и преподавателка Амелия Личева, гл. редактор на „Литературен вестник” в свой текст за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ така определи поезията на Пламен Дойнов: „В български контекст сме свикнали да асоциираме политическата поезия с възхвала на вождове и идеологии. Но това е псевдополитика, а въпросната лирика е просто обслужваща и прагматична, доколкото целта й е да служи на своите автори в живота. Докато поезията на Пламен Дойнов е обърната срещу идеологиите, нейна цел е осмиването на раболепието пред вождовете, отхвърлянето на всяко насилие, включително и към отделно взетия човек. Тези акценти, заедно с убийствената ирония и самоирония, правят политическата поезия на Пламен Дойнов явление в съвременната българска поезия”. Михаил Неделчев пък отбеляза на вечерта, че това е и висока поезия и съвсем реалистична документалистика. Но очаква за в бъдеще и съвсем чиста интимна лирика от Пламен Дойнов.
Проф. Ивайло Знеполски отбеляза приноса на Пламен Дойнов за създаване история на литературата ни от времето на комунизма
Втората представена книга „Критика и есеистика. Избрано” е съставена от студии, фрагменти и есета, взети от публикуваните досега единадесет литературно-исторически и критически книги на Пламен Дойнов. Изданието представя ключови авторски идеи, концепции и търсения в полето на литературната история, критиката и есеистиката, прави ги по-достъпни и като общ обем, и като лаконично формулирани наблюдения и тези. Една критическа лична антология с избрани идеи, понятия, епохи, автори и произведения. Проф. Ивайло Знеполски отбеляза: „Без преувеличение може да кажем, че Пламен Дойнов спомогна за изграждането на цяла една дисциплина – история на литературата от времето на комунизма в България. Той допринесе за това тя да остане в историята, да не прекрачи в новото време, защото в представите на редица соцреалисти от онази епоха, литературата се привиждаше като нещо безвременно, вечно, естествено, преминаващо от една епоха в друга с вечните си стойности. Неговите изследвания работят за това тя със своите постулати да остане закотвена в епохата, която я е породила и която е възпявала по един или малко по-безсрамен, или малко по-срамежлив начин”.
Милен Миланов и Пламен Дойнов на литературната вечер
Колкото за „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов”, книгата заявява значимостта на едно лирическо и критическо присъствие в българската култура през последните тридесет години чрез думите на други четирима значими критици и изследователи - Антоанета Алипиева, Антония Велкова-Гайдаржиева, Митко Новков и Михаил Неделчев. Именно тези избрани гласове четат през годините текстовете на Пламен Дойнов, тълкуват ги и в съвременен, и в литературно-исторически контекст. Първият отзив тук е от 1997 година, а последният - от 2019 - достатъчно време, в което те постепенно проясняват същността на едно ярко творчество. Книгата съдържа и библиография на всички книги на Пламен Дойнов. Както каза съставителят на книгата Милен Миланов: „Това е книга, която представлява едновременно четири неща – памет за четенето на един автор, практики на тълкуването му, воля за разбиране и порив към общност. Все ценности, на които е отдадено цялото творчество на и присъствие на поета, критика и драматурга Пламен Дойнов”.
В залата имаше много приятели на Пламен Дойнов, които присъстваха съвсем не куртоазно, а напълно убедено в качествата на поета, драматург, преподавател и историк на литературата. Пламен искрено се зарадва и го сподели, че в един момент в залата са били всички – той, заедно с Георги Господинов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, една великолепна четворка, която тръгна преди години в „Литературен вестник” в началните години на демократичните промени. И може би всичко това даде повод на Пламен Дойнов да призове разломите, които ги има в литературната общност да бъдат позабравени. „Да стане така, че да можем ние да си говорим по-често и да се възпираме, когато на устните ни се появи дума на ненавист или на омраза. Или дума на завист, която непременно искаме да споделим. Много бих искал, не казвам да се обичаме, нека се мразим. Но да не говорим за това. Нека не изричаме думи на омраза, които не могат да се върнат. Просто да направим така, че тези пукнатини, които ги има между нас и в които изтича огромната енергия на съвременната българска литература, да бъдат запълвани. Да става така, че не големият проблем е, че не си говорим, а големият проблем е, че не се четем, когато се намразим. И за да можем да се четем, трябва да сме любопитни един към друг. Някой не е взел награда в съответния конкурс и страшно намразва този, който я е взел и журито, което му я е присъдило. Просто нямаме нужда от това. Имаме нужда, българската литература има нужда, да бъде четена от най-квалифицираните си читатели – писателите. Няма нищо по-лошо от една литература, в която писателите не се четат взаимно. Някой ще каже – нямаш право да забравяш. Аз не забравям, но имам право да не издигам на пиедестал омразата, а разбирането и добрите думи”, каза Пламен Дойнов.
И накрая на вечерта, ако се върнем пак на съпротивата на Пламен Дойнов срещу думата „юбилей”, той я изрази в едно свое стихотворение, с което отново ни демонстрира силата на Новата политическа поезия. Дотам, че го попитахме дали пък не е получил той за своя „юбилей” подобен орден, на което поетът отговори с иронична усмивка. А стихотворението е озаглавено „Докато получавам орден „Стара планина – първа степен”:
Мисля си за всички получили незаслужено
ордена – като мен,
хора с неясни черти и приноси, със суетни сърца,
легиони от черепи, строшени от бой, не от мислене,
специалисти по всичко и нищо, без лица,
безгръбначни чудовища с опашки увиснали,
костюмирани ангели или просто угодници,
посланици на смъртта и международни сводници,
низ от тайни и явни агенти,
ловки дарители, крадци на патенти,
преоблечени като журналисти агитатори,
поети, възпявали прости диктатори,
търговци на свещи и църковни камбани,
армия от петсантиметрови великани,
орденоносци – от тук до другия свят!
Ад. Ад. Ад.
И аз – какво сега – изтукан, стърча между тях,
целият – строен, звънтящ комплимент,
целият – срам,
целият – станал за смях,
аз, който можех да бъда не просто поет,
а Поета!
Едва промълвявам:
- Благодаря Ви, господин Президент,
но не биваше... За мен беше достатъчен
орден „Кирил и Методий“ – втора степен,
трета... ≈
Текст и снимки: Стефан Джамбазов
0 notes
Last Seen Blogs
corpsoir
a man without vagina is like an angel without wings
axlck1432
Axellé Vrārla
superpotterdirection
Sonder
mainemike
Mike in Maine
tomadashi
speed of love