ДЕЖАВЮ

В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил.

Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там.

А хората...  Ах, хората! Не се сещам как по-добре да ги опиша с едно изречение, освен да цитирам бай Захари Стоянов и неговите "Записки по българските въстания", в които нарича панагюрци "охолни и непритеснявани хора".

Оставаш с натрапчивото усещане, че всичко в Холандия е в името на онзи - "малкият човек". Да му е удобно и комфортно на него, защото там отдавна са разбрали, че най-голямото богатство на една страна това са нейните хора.

Мислиш си "Защо и в България не е така?", а един жесток глас ти отговоря с умерена доза цинизъм в себе си "Защото в България живеят българи!".

"Докога, по дяволите, ще ми излизаш с това обяснение?" питаш ядосан, но гласът мълчи. Май и на него вече му е писнало.

Вчера, години по-късно, крачим с жена ми към Главната за вечерна разходка.

- Какво става тук? - пита тя нетърпеливо, виждайки колко много хора са плъзнали като безброй кръвни телца по вените на града.

- Нищо - отговарям. - Пловдив е жив. Тук постоянно се случва нещо. Знаеш как е.

Поемаме към Капана. Има някакъв фест. Пълно е с млади и модерни хора, които културно се забавляват. Кюфте да хвърлиш, няма къде да падне.

Шарено. Цветно. Забавно. Интересно. На различните улици звучи джаз, соул, рок. Зона, забранена за чалга и простотия. Артинсталации, графити по стените на сградите. Кафенета в ретро стил, бирарии, ресторанти.

Изведнъж ме връхлита дежавю, което със силен шут по задника ме връща в Амстердам. Чувствам се щастлив и се чувам как възкликвам "Толкова много млади хора на едно място! Има надежда! България ще я бъде!".

Жена ми се усмихва и ми прошепва:

-  Знаеш ли, аз пък имам усещане.

- Какво е? - питам разсеяно, докато се възхищавам на картините на един от уличните художници. Седнал на тротоара с бира в ръка, той се усмихва и вдига тост в знак за поздрав към навалицата.

Младо семейство с деца си прави селфи за спомен пред нас, а някакво усмихнато момиче ми предлага флаер, който ме кани на изложба.

Неусетно започва да вали, което само прави нещата още по-магични.

Валечка също е под наркозата на Капана, но довършва мисълта си:

- Имам усещане за Пловдив.

Настръхвам и стискам още по-силно ръката й. Целувам я с цялата нежност, на която съм способен. Дъждовните капки бавно падат върху нас като любовни заклинания, които нашепва красивото пловдивско небе.

После поглеждаме в очите си. Точно в този момент думите са излишни, защото ние отдавна сме се научили да общуваме със сърцата и душите си. Поемаме си въздух и като двама дълбоководолази и отново се потапяме в магията на Капана - нашият малък Амстердам.

Творческа среща с Илия Михайлов 24.04.18 г. Зала "Движение" стана домакин на творческата среща между ученици от СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик и писателя - блогър и техен учител Илия Михайлов. Той представи пред тях своята дебютна книга "Побързай" �� поговори за ползата от четенето и умението да изразяваме мислите и чувствата си в писмено слово. Срещата бе част от училищните инициативи във връзка с Регионалната седмица на четенето.

21

Автобусът бавно зави по колелото на кръговото движение и спря на спирката. Шофьорът - намръщен червендалест шишко, отвори вратата, намести по-удобно шкембето си пред волана и ме погледна така сякаш ми казваше "Айде бе, к'во ме зяпаш? Качвай се! От мен да мине". Побързах да се вмъкна, докато той бършеше потта си с една розова хавлиена кърпа и не беше размислил, за да потегли без мен. Качих се и се настаних удобно до прозореца. Предвкусвах петнайсетина минути по широките пловдивски булеварди на път към вкъщи. Има няколко автобусни линии в Пловдив, които с жена ми наричаме "круизни". Пресичат почти целия град. Лъкатушат между тесни улички в тихия уют на махали и квартали, където имаш чувството, че ако се протегнеш, ще докоснеш проснатото да съхне пране по терасите. А после някак изневиделица изскачат на най-натоварените булеварди, сливайки се с общата лудост на шумния градския трафик. Обичам тази смяна на места, ритъм и емоции. С удоволствие зяпам лицата на хората по спирките. Чета в очите им нетърпението им, очакването, бързането. Тази вечна надпревара с времето. А автобус 21 е идеалното място за такъв тип социално воайор��тво. (Боже! Как звучи само!) Пред мен пътуваше възрастна дама, която ухаеше приятно на някаква странна комбинация от прах за пране и познат парфюм. Побелялата й като сняг дълга коса беше прибрана небрежно в стара сламена шапка с периферия. С една ръка се държеше за дръжката на седалката, а с другата подпираше карирана пазарска количка с колелца. Малката ни спътническа автобусна общност се допълваше от един младеж с къси панталони и потник. Той обаче беше забучил нос в телефона си и явно ни показваше, че никак не се интересува от нас. Колко неуважителни могат да бъдат понякога младите! На следващата спирка броят на пътуващите братя и сестри се увеличи. Сред успешно присъединилите се беше и един човек на неопределена възраст. Брадясал и облечен в някакъв стар и мръсен син анцунг. Подпетил изтъркани стари сандали. Около него бързо замириса на лошо и някои от новодошлите го изгледаха с едва скрито отвращение. Човекът стискаше в ръка ожулена патерица и малко найлоново пликче, през което се виждаше едно срамежливо кюфте. - Пак ли ти бе? - чух изведнъж ядосания шофьор. - Нямаш пари за билет, а се качваш! К'во да те правя сега? - довърши мисълта си той с тон на катаджия, гледайки страшно в огледалото. - Ама аз само за една спирка. - виновно измуча човекът с патерицата, който изглеждаше още по-жалък в създалата се суматоха. Чуха се дори гласове на гняв и справедливост, които подканваха към линч и изхвърлянето му през вратата в движение. - Чакайте! - каза изведнъж възрастната дама пред мен. Извади от чантата си малко шарено портмоне на мъниста и подаде един лев на кондукторката. - Ето! Това е за неговия билет! Някаква гореща вълна на срам, неудобство и още нещо заля всички наоколо. Когато вълната отмина, престраших се да наруша тишината, обърнах се към жената и я попитах: - Защо го направихте? Тя се усмихна неловко, а после почти прошепна срамежливо: - Обещах си всеки ден да правя по една малка добрина. А и вчера взех пенсията. После ми разказа накратко живота си, самотата си и как била тръгнала за Четвъртък пазара да си търси хубави тиквички. - Благодаря Ви, че ни дадохте пример! - казах аз на възрастната дама, която вече беше готова за слизане. Тя се усмихна скромно и отговори: - Трябва да бързаме! Животът е просто един миг. После с достойнство слезе през отворената врата и дърпайки бавно карираната пазарска количка се отправи към Четвъртък пазара.

МЕЖДУЧАСИЕ

Тихо е. Още един горещ следобед, скоро след като изпратихме поредната учебна година в историята. Зад гърба ни остават малките ни радости и страхове, надеждите и разочарованията ни през дългата кампания. Всички вече сме доста уморени. Колегите са по кабинетите си. Всеки нещо дописва, изчислява, проверява преди да се спусне по пързалката на своето лято. В обедната почивка вече говорим за море, планина и цени на нощувки. Правим планове и предвкусваме блажени мигове, които ще споделим с любимия човек и семейството си. Сигурен съм, че без плановете си хората щяха да приличат на часовници без стрелки. Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните блокове се чува бормашина. Поредният летен ремонт навярно. Какво би било едно българско лято без планиранното още през февруари домашно преустройство? Толкова много паркет чака да бъде поставен. Толкова много дограма трябва да бъде сменена. Толкова много тапети се налага да бъдат налепени. Какво ли не правим, за да убедим себе си, че живеем добре?! Само едно полупразно пластмасово шише ми прави компания на чина, който съм извадил в коридора. Минералната вода в него отдавна вече има вкус и вид на чай. Дали да не си взема още едно кафе? Чувам гласа на Лилянка. Тръгнала е някъде по празните стаи. Слаломира между шкафове, катедри, чинове и учебници. Хукнала да изпълнява поредната си задача. Гледам втренчено дневника на класа. Вече няколко пъти го проверих. Днес трябва да го предам преди да изляза в отпуска. Изведнъж го вземам в ръка и тръгвам по празния коридор. Вторник е все пак, а аз цял срок бях дежурен на този ден. Дали съм полудял? Не зная. Може би! А може би това е просто рефлекс към моето училищно ежедневие. Понякога то ми се струва ужасно скучно, монотонно и еднообразно - като стар съветски научнопопулярен филм. Но отдавна съм осъзнал, че го обичам, защото това е животът ми. Човек трябва да знае къде е мястото му. А то е там, където той се чувства полезен и сигурен в себе си и в това, което прави. Сещам се за Симеон Радев и неговите думи "Дадох ли нещо на България?". Дадох ли нещо на "Брегов"? Справих ли се и тази учебна година? Можех ли още по-добре да си свърша работата, да бъда от полза? Усещам зелените твърди корици на дневника, докато правя своята импровизирана обиколка. Колко много човешки имена, адреси и съдби са събрани в тези сто и няколко страници! Колко много дни, часове и мигове, които всеки от нас е дал от себе си в името на най-важното - нашите бреговски деца! Именно те са душата на училището. Те са ритъма, с който тупти неговото сърце. Разбрал съм го отдавна, но през лятото това се усеща най-добре. Затварям очи и сякаш чувам глъчката от едно училищно междучасие. Някои се гонят по коридорите. Други решават нещо много важно помежду си, облегнати на стената. Трети преговарят нещо на глас и едва се усмихват, виждайки ме през отворената врата. Изведнъж чувам нов откос на бормашината от съседния блок. Сепвам се и тръгвам надолу към учителската стая. Преди да вляза, просто ей така по навик, поглеждам към табелата в коридора. На нея отдавна свети "МЕЖДУЧАСИЕ".

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН

Шофьорът изпи и последната глътка блудкаво кафе. Погледна картонената чашка с надпис "Espresso", за да се увери, че е празна. Поразклати я с въртеливо движение на ръката, сякаш навиваше волана, и я запрати пренебрежително в коша. Посегна към джоба на ризата си, откъдето издайнически се подаваше кутия цигари. Понечи да запали, но видя часовника си, намръщи се и се отказа. Постоя още малко пред автобуса, като машинално приглаждаше с ръка измачканата си вратовръзка. Приличаше на участник в състезание за най-дълга брада, който нежно гали своята, отгледана с толкова любов и търпение. Празният автобус миришеше на застоял въздух и уморени хора. Шофьорът бавно се настани на мястото си и увеличи звука ва радиото. На фона на най-новите летни хитове от време на време се долавяше рекламния възглас: "Радио "Цици" (така де - "Радио "Сити"). За пореден път осъзнах колко съм старомоден по отношение на музиката и благодарих на брат ми за това. Никога няма да забравя онази зимна вечер на далечната вече 1984 г., когато той донесе от някъде малък касетофон Sharp. Извади една 90-минутна аудио касета TDK и аз за пръв път чух AC/DC, което се достатъчно, за да се влюбя в тях завинаги. Странно е как всяко поколение носи със себе си своята музика, своите мечти и надежди, своите страхове, които бавно се превръщат в спомени. Сгушен на своята седалка, се опитвах да чувам в слушалките си собствената си плейлиста, заредена в телефона ми. Наслаждавах се на посланията на класическия рок и правех планове за новия ден - първият за новата учебна година. Двете червени плюшени зарчета, окачени под автобусния часовник, важно се поклащаха в такт, като Махалото на Фуко. Забелязах в огледалото над шофьора, че той гледа логото на моето училище на тениската ми и казва нещо. Свалих слушалките си и шофьорът повтори въпроса си: - Даскал ли си? Веднага разбрах, че му е скучно и иска да си говори с някого. За мое съжаление само аз бях на разположение. - Даскал ли си, казвам? - повтори отново той - Опитвам се - отговорих отегчено аз с надеждата да прогоня нахалната конска муха на неговото любопитство. - Как така се опитваш? Мислех как да му обясня, че според мен човек първо трябва да разбере колко много не знае за една работа, колко много трябва да я учи, преди глупаво да си въобразява, че я върши добре. Дори отв��рих уста, за да му го кажа, но в този момент на плахото септемврийско утро нежно погали лицето ми като пръсти на кадифена ръкавица. Секунди по-късно шофьорът - философ изстреля поредното си предизвикателство към мен: - Ех, лесна е твойта! - въздъхна огорчено той. А после така напсува притежателя на някакъв червен опел, който го изпревари, че усетих как двете ми уши се изчервиха от срам, като благородни девици от пансион. - Увеличиха ви заплатите. Работите по половин ден. Имате два месеца отпуска. Нямате норма да гоните! Вие сте построили социализма бе! Кой като вас?! Докато слушах тази поредна шофьорска провокация, неволно се усмихнах. Осъзнах, че ако това се беше случило преди години, щях разпалено да се впусна в режим на обяснение. Щях да му кажа, че аз съм учител не само от понеделник до петък, че аз и колегите ми живеем с проблемите и радостите на децата ни. Щях да му обясня, че резултатите от учителския труд няма как да покриват някакви норми тук и сега, защото те се виждат след години. Щях да му изкрещя, че няма представа колко трудно и красиво е да запалиш любопитството и свещения стремеж към знания у младите хора от XXI в. Няма съкратен вариант на упътване за това, който да изтеглиш в pdf формат и да го стартираш с един клик. Щях да му кажа, че от мен и от другите "даскали" се очаква да бъдем партньори с родителите в т.нар. "образователно-възпитателен процес", но много често нашите "партньори" от години са "бели роби" в Гърция, Испания, Англия и къде ли още не. Жертват себе си в името на децата си, които ние, в клас, се опитваме да направим добри и образовани хора. Щях да...Щях, но не казах нищо. Продължих да мълча. Усетих как Чувството ми за справедливост се задъхва от поредния си астматичен пристъп, а Търпението ми стои смело до него и се опитва да го успокои. Беше време за слизане. Изведнъж си казах "По дяволите, мъжки! Защо не му отвърна? Защо се държа като Махатма Ганди?!". Автобусът спря и шофьора отвори врати. Погледна ме и вяло ми каза: - А, да - честит първи учебен ден! - Благодаря - отговорих аз - Довиждане! Слязох. Сложих си слушалките. Зазвуча музиката на "Нова генерация" и гласа на Митко Воев: "Корабът ще си пътува в морето от неща...". Пред баничарницата на спирката вече имаше опашка от гладни и сънени мъже в работни гащеризони. Едно такси направи забранена маневра и бавно изчезна в далечината.

СРЕДНОЩНО

Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари - сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо избяга. Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас. Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини". "Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня". Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история. Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.

Балет

Лъчите на нахалното юнско слънце упорито се опитваха да преминат през моята импровизирана отбранителна линия - прането на жена ми, което съхнеше мъченически на терасата. Няколко тениски, чаршафи и гащи, излезли току-що от пералнята и ухаещи на прах за пране, ми осигуряваха прохладна защита, жертвайки себе си. Последната преграда пред африканските температури навън се състоеше от две пердетата. Долепени едно зад друго, те приличаха на двама интербригадисти от Гражданската война в Испания. Оставаше само едно от тях да извика "No pasaran!".

Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.

Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.

Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!

Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.

Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.

Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."

"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".

Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.

Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.

"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".

Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.

Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!

Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.

Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.

- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.

- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.

Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:

- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.

Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.

Лодка от борови кори

Помниш ли онези дни, в които рисувахме слънцето само с жълт молив - някъде в горния ляв или десен ъгъл на белия лист? Че къде другаде, ако не там, е мястото на едно детско слънце?! Как улавяхме лъчите му с ръце. Въртяхме се заедно в кръг, смеехме се и не спирахме да бъдем щастливи, защото просто не знаехме,че е възможно. Лъжата, страха и лицемерието стояха наблизо и завистливо ни зяпаха, но ние все още не ги познавахме. Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност. Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис "Ну, погоди" и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас. Не знаехме какво означава "вчера", защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно "сега", а "утре"-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали. Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.

Не зная какво ще се случи с Боян Петров. Ако трябва да съм честен, с всеки изминал ден надеждата ми, че това момче ще се върне при нас, изстива като чай. Чета безбройните коментари на хора, които кой знае защо са си присвоили правото да бъдат морални съдници на себеподобните си. Раздават наляво и надясно виртуална справедливост – той си бил виновен сам, това бил негов избор, защо държавата трябвало да плаща за това, нямало ли други по-належащи нужди и т.н. И сигурен съм, много от тях са същите тези хора, които преди години споделяха снимките на Боян Петров от разните покорени от него върхове, биеха се в гърдите и се пишеха „горд българин“.  Обвиняват жената, с която живее, че открила сметка за събиране на пари за хеликоптери и спасителен екип?! Защо?! Не биха ли направили същото на нейно място?!

Замислят ли се тези „борци за правда“, че ако нямаше хора като Боян, човечеството нямаше да направи своите стъпки напред в развитието си, защото в дъното на всеки успех стои една малка лудост – лудостта на онзи, който е повярвал и e тръгвал пръв, искайки да види какво всъщност има извън пещерата. Винаги някой е тръгвал пръв. Винаги някой е вярвал пръв. Винаги някой пръв е плащал цената, за да могат тези след него да го последват.

Попитали веднъж един алпинист: „Защо искаш да изкачиш този опасен връх?“. Той се усмихнал скромно и отговорил: „Защото го има!“.

Моля се за теб, мило момче, всяка сутрин! Но какъвто и да е изходът от всичко това, аз ти благодаря, че имаше смелост да бъдеш пръв!

12

Изкъпаното от снощния дъжд майско утро вече се разхождаше по улиците на големия град. Най-ранобудните слънчеви лъчи нежно се отразяваха в мръсните прозорци на гарата. Играеха си палаво на слънчеви зайчета и после уморени падаха пречупени от другата страна – в празната все още чакалня. Миришеше на липа от съседната градинка и на топли закуски от баничарницата, на чиято врата гордо висеше надписът…

View On WordPress

ПОСОКИ

– Има време. – каза сякаш на себе си незрящият човек. – Има още цели 15 минути. – после се подпря на белия си бастун и се наслади на останалата част от цигарата си. Беше около четиридесетте, с прошарена коса, грижливо сресана назад. Обут в черни панталони и облечен в старомодно кожено яке, поизтъркано на лактите. Слънчевите му очила бяха леко наклонени на носа му, като че ли всеки момент щяха да…

View On WordPress

РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

“Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш” Еклесиаст 11:1 Четиримата старци са застанали по средата на моста, надвесили надолу през перилата побелелите си глави, загледани в пенливите бързеи на реката, която днес тече някак по-енергично. Зад гърбовете им, сякаш надигайки се на пръсти, покровителствено се извисява планината. Вятърът услужливо гони, като овчарско куче,…

View On WordPress

ПЕТ ДУМИ

Пролетта отново е тук. Усещаме я с всичките си сетива. Вдишваме я. Чуваме как нежно разтребва душите ни – като старателна домакиня в предвеликденско почистване. Обира паяжините на старите ни тревоги с парцала на щедрите си обещания за ново начало и по-добри времена. Странно е как всяка година успява да накара хората да й повярват. Може би, защото тя самата е уверена в своята пречистваща сила и…

View On WordPress

ТРИ ЖЕНИ И ЕДНА КОТКА

ТРИ ЖЕНИ И ЕДНА КОТКА

Окъпан от лъчите на пролетното слънце и потънал в зеленина, градският парк е по-гостоприемен от всякога. Като че ли и на него му писна от социалните лишения и се е затъжил за хората, колкото и поразии да му причиняват понякога. Готов е да им прости и счупените люлки, и обелките от слънчоглед навсякъде, и празните картонени чашки от изпито кафе, които се търкалят пред празните кошчета за боклук.…

View On WordPress

В памет на Боян Петров (1973 - 2018)!

Последно "Сбогом!" и от мен, мило момче! Благодаря ти, че имаше смелостта да останеш себе си докрай, преследвайки мечтата си!

ИМПЕРАТОРИ

Липсваха ми – древните гърци от петите класове, с които през последните няколко седмици общувахме само през “Тиймс”, пътешествайки из раздел “Древна Елада”. Разхождахме се из агората на полисите. Качвахме се на Акропола. Криехме се в Троянския кон. Посетихме оракула в Делфи. Участвахме в олимпиадата от 776 г. пр. Хр. Но днес – ето ни тук, отново сме в училище. Те тичат по коридорите като…

View On WordPress