#падащи листа | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 7 months

Text

Ярки филми на 37-то издание на Кинопанорама, но ще ни липсва Владимир Трифонов

За 37-и път отново през ноември фестивалът Киномания, организиран от НДК и Фондация „Имам идея” привлича с прекрасна програма, селекционирали Владимир Трифонов и Хермина Азарян. Но Владо, както го наричахме приятелите отлетя внезапно от нашия свят на 3 октомври твърде млад и в силата си…

Прекрасно е, че плакатът за Киномания, 2023 на Борис Десподов, аниматор, художник и режисьор е с обич и почит към Владимир Трифонов, който обичаше и познаваше киното, смисъл на живота му да ни свързва него. Любовна история с познание и отдаденост не дадени всекиму.

От 16 ноември до 3 декември ще можем да се насладим на филмите от селекцията на 37-ото издание на Киномания. Вече са в продажба билетите, както за зала 1 на НДК и кино „Люмиер“, така и за партньорските кина „Одеон“, Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, кино „Влайкова“ и зала „Славейков“. Отвъд пределите на столицата фестивалните панорами ще се прожектират в „Лъки Дом на киното“ в Пловдив и във Фестивален и конгресен център (ФКЦ)– Варна.

Ели Скорчева в "Уроците на Блага"

По традиция сред акцентите в програмата са редица национални премиери на най-доброто от изминалата година в световното кино, както и вечни класики, с които Киномания отдава почит на големите майстори на седмото изкуство. Фестивалът се открива с филма „Уроците на Блага“на режисьора Стефан Командарев на 16 ноември в зала 1 на НДК. След двете статуетки „Кристален глобус“ от Карлови Вари и редица международни отличия, най-новият филм на Стефан Командарев „Уроците на Блага“ триумфира и у нас. Фестивалът „Златна роза“, най-големият форум за българско кино, отличи филма със седем награди.

Обявяването на Голямата награда на Festa del Cinema di Roma за филма "Уроците на Блага"на Стефан Командарев

„Уроците на Блага“ беше награден в категориите за най-добър пълнометражен филм, главна женска роля на Ели Скорчева, сценарий, операторско майсторство, като получи също наградата на публиката, наградата на Съюза на българските филмови дейци и диплом за специални постижения за актьора Герасим Георгиев - Геро. Филмът на Стефан Командарев е включен в селекцията за Европейските филмови награди за 2023 г., редом с 40-те най-знакови европейски заглавия на годината, сред които наградените в Кан „Анатомия на едно падане“, „Страсти в кухнята“, „Зона на интерес" и „Падащи листа", наградените във Венеция „Аз, капитан“ и „Зелена граница“ и други.

Стефан Командарев и Ели Скорчева по време на снимките на "Уроците на Блага"

А междувременно „Уроците на Блага“ е с над 15 награди от различни фестивали. В тези дни бе представянето му на 18-ия кинофестивал в Рим, в чиято конкурсна програма намери своето заслужено място. И докато писахме този текст стана ясно, че „Уроците на Блага“ получи Голямата награда на журито на Festa del Cinema di Roma! Възхитително, голяма радост за всички нас, които сме щастливи от успеха на талантливи хора! Филмът е и българското предложение за наградите Оскар за чуждоезичен филм. Да му пожелаем успех и да сме щастливи, че Стефан Командарев прави смислено и проникновено кино за нас и света, в който живеем.

На 18 ноември от 19:00 ч. фестивалът се завръща в зала 1, за да срещне публиката с „Жан дю Бари: Фаворитката на краля“. Дългоочакваният филм на Майуен с участието на Джони Деп беше в центъра на откриващата гала на кинофестивала в Кан. Филмът разказва за срещата между френския крал Луи XV и млада жена от работническата класа, надхвърлила очакванията на заобикалящите я сплетничещи благодродници. Освен Деп, който за първи път играе на френски език, в ролите на Жана Воберние и персонажите от двора на краля се превъплъщават самата Майуен и именити френски актьори като Бенжамен Лаверн, Мелвил Пупо, П��ер Ришар и Паскал Грегори.

"Чист късмет", режисьор Уди Алън

Само ден по-късно, на 19 ноември в зала 1 отново ще звучи френска реч, този път в „Чист късмет“, 50-ият филм на Уди Алън като режисьор. След “Всеки казва „Обичам те“ и „Полунощ в Париж“ Алън се връща във френската столица, за да заснеме история за ролята на късмета и случайността. „Чист късмет“ е разказ за Фани и Жан, наглед идеална семейна двойка, чийто живот поема в неочаквана посока, след като Фани среща бивш съученик. Следва изневяра и предумишлено престъпление.

Следващият фестивален уикенд в програмата на Киномания е свързан с имената на други двама от най-значимите съвременни режисьори – Люк Бесон и Ридли Скот.

Хоакин Финикс като Наполеон във филма на Ридли Скот

На 25 ноември в зала 1 публиката ще се потопи в забележителния „Наполеон“ на Ридли Скот. Нетипичен биографичен филм, в който Хоакин Финикс и Ема Кърби се вживяват в сложните отношения между Наполеон и императрица Жозефина, а Ридли Скот предлага своя прочит на бързото, безмилостно изкачване към властта на една от най-разпознаваемите личности от световната история. Отбелязват организаторите.

На 26 ноември, отново от 19:00 ч. Киномания ще представи „Догман“, определян като най-добрия филм на Люк Бесон от години насам. Кейлъб Ландри Джоунс влиза в ролята на млад мъж, белязан от тираничния си баща, който обаче намира спасение в любовта на армията от кучета, за които се грижи. Фантастичен, неистов филм с грандиозни визуални ефекти, бързи екшън сцени и изключително въздействаща музика.

Кейлъб Ландри Джоунс в "Догман", режисьор Люк Бесон

В салоните публиката ще се срещне с любими актьори – Майкъл Кейн като „Великият беглец”, режисиран от Оливър Паркър; Итън Хоук и Педро Паскал в „Странен начин на живот” под режисурата на Педро Алмодовар; Майкъл Фасбендер като треньор на футболния отбор на Американска Самоа в „Гол за победа” на Тайка Уайтити.

Катрин Деньов и Жерар Депардийо в "Последното метро", 1980, режисьор Франсоя Трюфо

Със специални прожекции фестивалът отбелязва и годишнините на Катрин Деньов, Робърт де Ниро, Жерар Депардийо и Джеръми Айрънс.

И следва личен коментар. София е град на киното, одобрен от ЮНЕСКО и ние като зрители сме особено щастливи заради прекрасните фестивали Киномания, София филм фест, CineLibri, Master of Art и други. Важно е да се подчертае, че зад това се крие изключителен труд, познание, любов към киното и изкуството в цялост, както и към нас зрителите. И един парадокс в български контекст – хората, които стоят зад тези фестивали са приятели, помагат си и са пример за смисъл и умението да се радваш на успехите на другия. И затова, извън творческите усилия, са и успешни. Споменаваме го, защото у нас изглежда почти невъзможно. Нямаме да даваме примери, те са известни и не от днес. После не се чудете защо нямаме Нобел за литература, за научни постижения е друга история.

Владимир Трифонов (1973-2023)

Но да се върнем към началото на този текст. Очаква ни силна и вълнуваща Киномания, 2023. Ех, Владо, ще си там Горе, ще гледаш и ще се радваш заедно с нас. Позволи ни да си го представим, а и енергията ти няма как да изчезне. Закон на физиката! ≈

Текст: „ въпреки.com”

Снимки: архив на Киномания и фестивала "Златна роза"

#Киномания #Владимир Трифонов #Стефан Командарев #Зелма Алмалех

0 notes

naeyomy · 9 months

Text

Само бих ти напомнила... Обичай ме по-нежно от нощта, която слиза тихо от небето Когато ме докосваш, обещай, че цялата ще ставам топъл трепет. От устните ми си открадвай шепнешком, мълчания, заключени в целувка. В очите ми събуждай онзи стон, от който думите сами замлъкват. Обичай ме по-нежно от нощта, защото тежките любови ме раняват… Ако не можеш – нека съм сама. Луната и до днес сама изгрява…

caribiana

Чувства в Ноември..

Когато падат мъгли и не се виждаме. И не се чуваме. И не се чувстваме както преди. Чуваме се,но не се разбираме. Ти не ме чуваш точно. Без многоточие. Без запетай. Само кратки думи по между ни. Да,добре,както кажеш,както искаш. Не,не искам!! Не и по този начин. Не така. Това не е моето. И ти не си мой!

Винаги ме е било страх когато се настани студа между двама. Трайно настаняване. Без топлинка. Без огънче. Без светлина. Без оня поглед. Само студ. Кучешки студ. Минус двадесет. И минус тебе

Какво като си тук?!

Преживях го. И ме е страх пак да не го преживея. Защото не знам дали ще мога отново да продължа. Не ми харесва. С човекът,с който си делял хляб, обич,радост и сълзи просто да няма какво да си кажеш. Просто да ти е все тая. Просто да ти е безразлично къде е,с кого е,какво ли прави днес.. Няма значение,все тая. Как може да ти е все тая за човек,който е бил с теб когато си бил на дъното и на върха? Който те познав от А до Я? Който ти е спал от дясната страна? На който си дал цялата си възможна любов? По дяволите.

Станали сме плоски.

Не мога да приема и не искам,и не очаквам чувства в Ноември,във вечна есен,в падащи листа. И да ги помня красиви. А после гнили.

Всичко,което не се поддържа се губи. Блясък,смисъл,очарование.

Антики не ми трябват. Трябва ми Сега!

Иси

Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен, в тайните димящи на плътта ми, да заглъхне всеки стон и звук, да издъхне всяка лоша мисъл. В хладните улуци да остане само тънка паяжина мъдрост, спираща въздишките отчаяни… През септември отнеси ме с вятъра, отведи ме с полета на птиците, там където винаги ни има, там, където…. През октомври също… Наметни ме с нежно обожание, и гали нозете изтощени, газили в следобедите късни локвите на летни акварели… Нахрани ме с резенчета слънце- късно и тръпчиво като дюля… И не казвай, че ни беше хубаво, с мен бъди сега и през ноември… Само с поглед повали ме в шумата, женските ми страхове разкъсай, и притискай устни в сладостта ми. По пулсиращите слепоочия се плъзвай, по извивката изящна на гръбнака… Полегни, избягал и от себе си в шарената сянка на бедрата ми… Пропълзи ме с пръсти като паяче, и ме просълзи от умиление… Да усетя в сънените шепи, мекотата обла, топлинката, аромата фин на диви кестени, от сланите лепкави спасени, от очите чужди да ме пазят… Пусти пейки…Глухи часове… Но не тръгвай…с мене презимувай… Целуни ме в рижите треви, захапи ме по вратлето, по брадичката, засмучи къпините свенливи, вдишай ме дълбоко и изпий, като медно вино…като истина. И се стичай ласкаво по кожата, съживи ме, разведри, попей ми като тих дъждец по керемидите… Искам залезно да се стъмниш дълбоко в мен, за да зазори в душата ми…

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА

Аз така и не мога да те забравя. Научих се да живея с болката от липсата ти. Спря ми кръвопреливането, което ми даваше всичко, от което имам нуждата, за да светя. Даваше ми птиците слънцето, усмивката, ритъма на сърцето ми. Има татуировки, които остават завинаги. Не по кожата, а в душата. Такава каквато си ти. А ти колко пъти се храни с други след мен. И пак си оставаш гладен. ……Татуировката на душата ми……

Калидара

Ние, малките хора, които не носим Версаче и към края на месеца жълти стотинки броим, даже гладни, не бихме продали честта си обаче и не ни дава мира, щом волно-неволно сгрешим. Ние, малките хора, за чуждата болка радари, хляб и вино да имаме, щедро със брат ги делим. От приятел предателство дълго, дълбоко ни пари, но намираме сили дори и това да простим. Ние, малките хора, не търсим червени килими, нито славата гоним - до пладне се вдига - мъгла. Стигат хлябът, солта и дървата за огрев назиме, топла дума и с грижа и обич застлани легла.

Цветанка Ангелова

Аз не съм от онези жени. Няма да плета мрежи,за да уловя сърцето ти,когато тъгува. Няма да докосвам ръката ти,само за да те прелъстя. Нито ще говоря много,за да заглуша желанието си да помълча и да те усетя. Не ме интересува колко имаш,как те определят и какво можеш да ми дадеш. Щом сърцето те е избрало,значи можеш да ме разтърсиш. Да си всичко. И ако ме познаваш ще знаеш,че имам предвид точно една дума,точно едно чувство-любов. Друго не ме интересува. Животът на онези,които се пререждат нагарча. Стъпките са точно толкова,колкото трябва,за да докоснеш. Емоцията не може да бъде имитирана. А душите отдавна говорят на един език.

Силвия Желева

"Само вярата ни, че това е само сън, ни събужда отново и отново в този свят! "

Слушай. Чуваш ли музиката? Аз я чувам навсякъде. Носена от вятъра, във въздуха, в светлината. Навсякъде около нас е. Всичко, което трябва да направиш е да се откриеш. Трябва само да се вслушаш.

Днес ми е такова… … едно ми е сълзливо. … едно ми е безсилно. … едно ми е самотно. … и не искам другите да знаят. … и думите не стигат. … и ми липсваш до болка. … и искам да ти кажа. … и искам да съм сама. … и не съвсем. Объркана съм… Страх ме е… Нищо не разбирам… А може би не искам… Или пък не мога… Знам единствено, че не съм себе си… не съм на себе си…

Ти си това почти неуловимо усещане за сигурност, което ме пази да не полудея.. Ти ми подаде ръка, когато бях паднала. Ти плака с мен, когато ме болеше, а после усмивката ти ми показа светлината. Обичам те и няма да спра да те обичам! Защото ти си аз и аз съм ти. А ти си с мен. Завинаги.

Там където…

Не стъпвай там където съм те скрила…

Ти си толкова дълбоко! В тъмното с мисли те докосвам, а на ръцете ми им е студено. Смисълът е в очите, в топлината… За тях стократно съм платила.

Не стъпвай там където съм те скрила… Ако не можеш да го видиш, направи се, че не го познаваш. Погледни небето, подмини го.

Сърцето може тихо да обича, може и без думи много да разкаже ….

Irina Gabrovska

Only when we feel sincere … do we cancel all the rules … Само когато се чувстваме искрени... анулираме ли всички правила...

Все някога ще се родя във време, което ме усеща като своя. Товарът от плещите ми ще снеме, изгубената памет във пороя. И няма да приличам на дъга, виновно разпиляла цветовете си, като пътека в слънчева сълза, подмината от вас с недоумение. И няма да съм есенно мълчание, извикано единствено във стихове, ни да разделям вечерта и хляба си с тъгата , и с преглътнатите истини. Все някога ще се родя в началото, преди да стане шепа прах надеждата, преди да заприличат на предателство компромисите с болката и грешките. Все някога ще се родя по-силна, по-мъдра, като утро след тревоги. Все някога… Но днес съм уязвима и натежала от горчиви спомени. И се върти светът, и ми се вие свят от смяната на полюси в човека… Все някога ще се родя със осми цвят, неуловим за чужда безсърдечност.

Бистра Малинова

Тя вече няма нищо за забравяне. Не помни обичи, не помни и тъги. Тя няма денонощия, а само залези. И не признава думите. А ги мълчи. Във гардероба и е пълно с приказки. Не ги сънува. Просто ги живее. Светът в очите и полека се разлиства. Светът от векове е влюбен в нея.

А тя сама пресича звездопадите. (И мислите ти тайничко пресича.) Прилича малко на една Шехерезада, дошла да те научи на обичане; дошла от древно предсказание, да сбъдне твоите най-нежни нужди… И ти заспиваш, стоплен, в скута и, и ти не искаш никога да се събуждаш…

А после, след безброй безвремия, навярно ще я помниш. Много тихо. Като сънуване. Като докосване. Като доверие. Като усещане, заключено във стихове.

Caribiana

Обещай ми усещане за наближаващо щастие, и простор за крилете ми, и роман за душата, и завивки от пух, и закуска във Тифани, и среднощно мечтаене, и море необхватно, и разходки по плажа, и звезди във очите ми, и сонети през август, и вълшебства през зимата, и камина, и вино, и любов като в приказка, и поляни с глухарчета, и прегръдки без спиране… и писма до поискване, и билети за някъде, и отдаване истинско, и букети от макове, и целувки разтапящи, и очакване трепетно, и моменти на сбъдване, и емоции шеметни. …и обичане. Само теб и сърцето ти… друго нищо не искам.

Freya

Докосни ме. Нищо , че боля. Все още са ми топли дланите. И очите ми блестят. И съм хубава отвътре цялата… Докосни ме. Нищо , че шептя. Гласът ми се изгуби от несбъдване. От викове дълбоко в себе си. И от неистини преглътнати. Докосни ме. Нищо , че горча. Все още помня вкуса на целувките… Все още мога да летя… Все още… Истински ли си ?…

Endless

„Аз съм от онези момичета, които приемат комплименти трудно и се изчервяват като деца. Които трудно приемат реалността в суров вид, винаги я разкрасяват с приказки и мечти. От онези момичета съм, които вярват в любовта, онази истинската. От момичетата съм, които мислят много за живота и допускат до себе си малко хора, но хора с истински чиста душа. Които не са перфектни и избухват без причина, а сутрин понякога мрънкат, когато светът им е крив. Аз съм от онези момичета, които обичат да разкрасяват живота и знаят, че най-важно от всичко е да си добър. Аз съм от онези момичета… истинските.“

Елизабет Гилбърт

Разлистú ми сърцето със пръсти разнежени, изпиши всички страници с обич. Аз съм твоя (не знаеш ли?) от хиляди вечности. Да съм нечия друга - не мога. И не смея да питам закъснелите птици теб дали са те виждали някъде… Аз мълча и те топля - сълза под ресниците. И умея … Умея да чакам. Ти целувай мечтите ми с устни-безплътия. Остави ми по тях отпечатъци. Аз за тебе превръщам нощта си в безсъние. И във дом за надежди - душата си…

сaribiana

Мълчи ми се, но не като на теб и не защото се отказвам да разбирам. Изгубеното е назад, а аз напред. Не търся смисъл – той самичък ме намира.

Не искам да съм белег от лъжа или очакване заключено в килия. Сънувам и наяве свобода. Завързана, съвсем не съм щастлива.

Мълчи ми се. Мечтая тишина, в която да разтворя същността си без страхове от загуби, вина и самота. Вселената сляла с вятъра дъха си.

Мълчи ми се. Не искам да боли. Хвърчило е душата ми. Полита! Не ме е имало в живота ти почти, а ще ме има ли? Мълчи! Недей ме пита!

Innocence

Не виждаш ли? Тя още вярва в чудеса. Сънува феи. (А и те сънуват нея.) Живее сам-сама във своя свят. А в другия, Големия, не смее… Разказва приказки на тъжните звезди. И чува как цветята си говорят. Понякога е гълъб. И лети над смешно малките сърдити хора. Не виждаш ли…тя има сетива, различни от на другите човеци. И с тях улавя цялата тъга и всичките усмивки на планетата. Така различна е, че ще боли ако объркаш нещо и се влюбиш. Но пък…момиче-приказка е. А нали на приказките краят им е хубав…

caribiana

Прегърнах те и вече споделих приятелите, думите си, всичко… Осъмвал си във нощния ми стих, пиян до смърт, но не и необичан. Разсякох на половини есента и заживях във скучната половина. На теб оставих късните цветя – ще ти потрябват утре за картина. И път ти споделих – не е до мен. До мене прави пътища не стигат. На себе си да идваш всеки ден и сам да се разлистваш като книга, която още дълго ще четеш и ще разбираш… и ще се обикваш. Да, любовта те кара да растеш, но с любовта, любими, не се свиква. Сега не искай да ти споделя това, което след любов остава. По-страшна от самата самота е само споделената такава. Навреме нека да се разделим. С най-честните си кожи, още потни. Със няколко раздели по-добри. И с няколко живота по-самотни.

Камелия Кондова

Подслон за нас, които не отлитаме…

Ти си отиде. Също като лятото. Внезапно ми се стори. Изведнъж. Сега ще свиквам със студа и самотата. И ще приличам сигурно на дъжд. Ще те затрупвам с тихи листопади. Ще крия всички спомени в мъгла. И бавно ще забравям…Много бавно. Тъй както се забравя любовта. Ще се опитвам да не мисля за гласа ти. /На сън не мога…искам, но не мога…/ Ще спра да се надявам да се върнеш. Ще спра да чакам да ми стане топло. Ще спра да ти измислям оправдания. Ще спра до капчица дъжда в очите си. Ще си направя къща от мълчание. И малки къщички. За птиците…

Caribiana

Скрий ме

Да разбия сърцето ти? Мога. Да обичам до лудост ли? Да! Да съм твоята скрита тревога - да си мойта желана съдба.

Да съм изворът, който извира и събира в очите ти страст. Да съм глътка от твоята бира с теб на бара в среднощния час.

Да съм чужда и твоя, и ничия, да разбия и други сърца, да съм аз и да бъда различна, да съм майка на твойте деца.

И във името твое се вричам, и заспивам, и ставам в зори с лудостта, че до болка обичам и че моята лудост си Ти.

И ме искай такава, каквато съм - разпиляна, изгубена, твоя. Мога само Любов да ти дам, просто скрий ме в прегръдката своя.

Надежда Маринова

Очите ми са пълни със мечти- с това съм жива! Сърцето ми е пълно със любов- с това съм жива! И разумът ми лута се сред хаоса без страх. С това съм жива и … това съм аз… Душата ми нетленна и красива… Нов свят в света, нов хаос във безкрая, Нова звезда в галактика без име, Още една врата в подножието на Рая. Това съм аз: Приятно ми е да се запознаем!

Анастасия Терзиева

Изпращам ти една идея нежност, и две прегръдки, скрили топлина. Квартет щурци, свирукащи небрежно, и много, адски много тишина… По вятъра ги пращам. Не затваряй прозореца си нощем и за миг. Дори и уморено да догаря от прежни грижи – лунния светлик… Изпращам ти с въздушната си поща парче надежда за прекрасен ден. И сънища в самотните ти нощи, в които да сънуваш само мен… И още нещо трябва да добавя – закрила и късмет в незнаен час: Изпращам ти любов, за да те пази, тъй както бих опазила те аз

Мира Дойчинова - irini

"Една дама… Никога не се извинява, че иска това, което заслужава. Животът ви може да бъде толкова голям, колкото са стандартите ви. Никога не се опитва да задържи и не манипулира този, който не иска да бъде до нея. Вместо това го оставя да си тръгне с достойнство. Никога не позволява някой да я кара да се чувства виновна, защото е казала "не". Животът ви е ограничен от собствените ви граници. Никога не позволява връзката ѝ да я определя. Първо решете кои сте и тогава позволете на любовта да добави нещо към личността, която сте. Никога не забравя, че да си тръгне от нещо нездраво, е смелост, дори и да страда, докато излиза през вратата. Никога не моли някого за каквото и да било. Това важи за любов, внимание, време и уважение. Никога не принизява себе си, за да накара другите да се чувстват комфортно. Никой не печели, ако се правите на нищожни. Никога не приема по-малко от това, което знае, че заслужава – в кариерата, в любовта, в живота. Никога не позволява на някого, който ограничава темпото ѝ в живота, да се превърне в блокада по пътя ѝ. Никога не се нуждае от някого или нещо толкова отчаяно, че да изгуби себе си и достойнството си."

"Играя на една игра.....че не ми липсваш.....засега губя...." "I'm playing a game.....that I don't miss you.....for now I lose..."

Предопределено е

Не чукай на дърво. Ще ти се случа. Обречена съм ти от цели сто живота. По теб ще тръгна като тънък ручей и ще се гмурна във сърцето ти. Дълбоко. Ще станеш целият водовъртежен. Така съм влюбена, че просто си безсилен. А аз се чувствам до полуда нежна, когато тихичко по тебе се разливам. Не можеш да ме спреш да те обичам. Заключих миналото си и хвърлих ключа. Сега съм твоето объркано момиче. Не чукай на дърво. Ще ти се случа!…

сaribiana

Подари ми тази тишина… Сбогувай се със мен. Защото аз разбрах, че ми е време да си тръгна. Сбогувай се наум. Мълчи на глас. Не искам думите ти. С тях е трудно. Не си ме спомняй. Никога. Недей. Била съм някоя, която те обича. А днес съм нищо. Нищичко. Въобще и диря няма от това момиче. Боли ли те? Не казвай, че боли. И двамата разбираме, че лъжеш. След всичко, по-добре да замълчим. Да бъде тихо. Вместо тъжно.

Caribiana

Бездомно ми е….И съм страшно ничия…Изгубена, като монета сред треви…. Разплакана… От тихо непрегръщане… С угаснали от необичане звезди…На тебе кой ти каза, че ми липсваш ? Или сърцето ти само разбра ?�� И твоят глас нахлу през телефона, прорязвайки тъгата на нощта…Прегърна ме със думи…Стана шепотно.. Луната на усмивка заприлича…Сега заспивам, свита на кълбце и стоплена от твоето " Обичам те !"…

caribiana

(не) навреме Когато свършат всичките сълзи и секне болката от всичките ти думи, когато осъзнаеш, че мълчим над синкавата бездна помежду ни, когато видиш колко съм далече и колко си безсилен да ме стигнеш, когато в глухи, безпощадни вечери жадуваш за предишната ми близост, тогава ще ме видиш (за последно) изящно тиха, нежна и красива - каквато си ме имал, непрогледнал.

И същата, когато си отивам.

caribiana

Нямаме какво повече да си кажем… А скрихме толкова чувства. Затръшнахме толкова врати. Отрязахме толкова връзки. Нещо от това спря ли ни да гледаме назад през рамо?

В късните нощи се събуждат ранните ти спомени. Обръщаш ли им гръб, запушваш ли устите им да не шепнат едно име, което цял живот ще забравяш? Пари ли нещо вътре в теб, там където едно присъствие е зейнала яма? Дългите години кратки ли ти се виждат? Всеки път лежи в ръцете ти. Къде вървиш?

Няма пропаст, която времето лекува. И няма неизречени думи, които си отиват.

Колко дълго продължава бягството, щом нямаш сили да отидеш по-далеч от себе си? И колко краткост стига да намериш истина? Въртиш се в кръг, в който " напред " значи назад. Колко назад можеш да си позволиш да се върнеш?

Няма смисъл, който угасва. Няма надежда, която умира. Няма грешка, която не се прощава. И няма обич, която се свършва. Свършва се само животът.

" Нямаме какво повече да си кажем. " А по всеки възможен начин ли се обичахме? Показахме ли си? А доказахме ли си?

Валентина Йоргова

P. S. Нещо ново, просто защото само си дойде.

"Мога да обичам. Теб. За принципа не знам. Мога да ти дам. Себе си. За света не гарантирам. Мога да те поведа по облак. За цялото небе не отговарям.

Не ми стига 'Да'. Не ми стига прегръдка. Усмивка от въглен. Целувка от лава. Поглед – коприна. Стигаш ми ти. Без многоточия и пози. Без преиграване и страх. Такъв какъвто си… и колкото обичаш.

Не принципа, а мен."

Дишай дълбоко! Аз съм някакъв мъничък спомен - петминутен, случаен и кратък. Даже до днес не съм ти говорила. Да, обаче, сега ми е скучно от чакане. За това ще премина набързо през тебе, ще подскоча по няколко опнати мисли, ще си взема парченце от твоето време. А пък ти ще решиш, че съм само измислица. Че не помниш смеха ми, че съм нещо сънувано… дежа вю, може би, или нещо такова. И не си ме докосвал, не си ме целувал. Ще махнеш с ръка и…изчезнах. Готово. Аз отново ще стана мъничък спомен, между другите, дето са страшно значими. Но и двамата с тебе прекрасно го знаем - само аз го умея това сърцебиене…

caribiana

Да си знае…

Не вярвам, че го има, но все пак бих искала да го предупредя отрано, че много ми е трудна любовта… И много мъничко ми е останала. И ако някой ден реши да я поиска, ще трябва да премине през това - хиляда нощи и хиляда приказки. Дори по план - хиляда и една. Тогава чак ще дам да ме целуне. Ако все още чака, де…нали. Защото всички бързат. Много бързат. И той ако реши - да си върви… На мен ми писна. Само бързоходци! И ни един не се реши да спре. Минават през живота ми с подскоци и бързат за …не зная за къде. А любовта (във моите представи) не идва и не си отива за минути. Когато Е, тя идва…и остава. (Наивна съм. Добре. И глупава.) Та тъй…Не вярвам, че те има, но въпреки това, да си готов - ще трябва да ме чакаш търпеливо, ако поискаш мене. И любов.

caribiana

Пълна съм с целувки ,които никога не пожела… А така ми се целуваше… Пълна съм с нежност ,която никога не допусна… А така ми се докосваше… Пълна съм с ласки ,които никога не прие .. А така ми се милваше… Пълна съм със страст ,която никога не взе… А така ми се изгаряше… Пълна съм с живот , който никога не видя… От страх … А така ти се обичаше…

Alexa

Автобиография

Аз съм само една устата принцеса. Непочтително още вярвам в приказки. Около мен няма и помен от рицар. На линеен метър бърборя глупости. Възможности: актуален талант за писане. С две думи: жаба объркала гьола. Винаги права! Дори в случаите, когато греша! Ям, обичам и моля! Своенравна според когото и да било. От биологичен вид: "луда". Сутрин шия пера преди път и съм щастлива, че съществувам.

Маргало

Ще ме намериш между срички на думи, трудни за преглъщане. Едно изричане равнява се на щастие, да ти се случа по здрачаване. Или по утрин, в която си оставил в теб да се разкъса всеки предразсъдък. Раздели Л-Ю-Б-О-В на малки части, да чуеш пулса ми по буквите…

Даниела Дамянова

Аз все още вярвам в Рая. Но не го търся. - Раят не е място. Това е мигът, в който усещаш, че си част от нещо истинско. Михрибан Ибрахим

Понякога просто се нуждаеш от прегръдка и някой, който казва: "Аз съм тук…тук съм, защото ти си важна за мен…."

Нощта не е страшна, ако знаеш, че не си сам в тъмното…

Понякога искам да обхвана с ръце празнотата, която ми завеща. Да си представя че си тук до мен. Навън да вали, а сърцето да спре да боли…. Силвия Асенова

"По-добра съм от идеята ти за мен. Заради недостатъците ми. Тях не можеш да си представиш. Но те ме правят това, което съм. Реалност…. "

Съм! Аз не мога така. И изобщо не искам да вървя по пътеки, от други оставяни. Моя път си чертая. Моя път си строя. Моя път с мои думи сама си проправям. Аз не мога така…да бъда безлична. Да крада чужди шепоти и да дишам от тях. И загърбила себе си, на друг да приличам. С чужди тухли не става…Не става мой свят. Аз не търся себе си в чужди душевности. Вдъхновение черпя …всъщност, то черпи мене. Аз не мога да бъда лист под индигото. Имам собствено Слънце. И се пиша с червено!

сaribiana

Преброи ми летата от нула до трийсет. Прекоси ми моретата, нямат посоки. Нарисувай ми чайките с чувство за пристан. Набери ми лимони от много високо. Разкажи на светулките някаква приказка. Разкажи я на глас, да си идат щастливи. Издълбай ме от пясък, каквато съм – истинска, и горчива, и мокра, и жълта и жива. Измисли ми летата след трийсет нататък. С малко думи…почти абсолютно мълчание. Да са дълги напук на живота ми кратък. Да са къси напук на едното страдание. После пак ги преброй, не от нула до трийсет, а от трийсет нагоре, но в права посока. Ако нямаха чайките усет за пристан, те не биха ��етели така, на високо. И накрая ��лъкни…в името на лимоните. Спри сега да броиш, нито нещо да правиш. Ако някога пак си разкажем сезоните, пропусни ми летат преди да намразиш. Аз тогава ще мога и твоя и истинска да удавя моретата в близкото блато, да покажа на чайките – аз съм им пристана и красивата приказка в кукуво лято.

Николина Милева

Стига ми… Откакто тръгна, думите ми спряха… Дали ги взе със тебе, или просто се сгушиха в сърцето ми онемяха - такива малки, тъжни, боси… Откакто тръгна, тръгна си Небето. И Вятърът си тръгна. И Луната. И стана празна цялата планета. Останахме сами със Тишината. Откакто тръгна, станах много тъжна. Не плача много. /Бях ти обещала!/ Но знаеш ли, не мога да те лъжа - от както тръгна, аз съм оглушала за песните на птиците, за хората, за думите на Лятото върху вълните. Не ми се слушат. И не искам да говоря. Сама ми е добре. И те обичам…

caribiana

Обичам онова безмълвие, с което мога да те осъзная. Неоткритата утеха в думите е само още едно признание, че само паузата им стига в ума ти да потъна и открия пространството, в което дишам. А времето говори ми на "ние". Там те намирам и се сливаме, разменяме се в собствената същност, огледалата криви се разбиват и в себе си накрая се завръщаме. Очаквам те в това безмълвие, с което те познавам и обичам, което ме стопява. А звукът му на моето мълчание прилича.

Надежда Тошкова

Оцелях, но голямата част от сърцето ми днес я няма и трудно живея с остатъка. Уж съм същата – и понякога даже просветвам, но е огънят друг и светлината ми. Осъзнах, че така ще е чак до след края и тогава ще мога пак да те търся. Дотогава всеки ден ще те пиша – по малко, докато още те помнят пръстите. Обещах на душата си да се усмихвам – По усмивките щели сме да се познаем. Аз пък мислех, че ще си помним очите… Все едно. Тръгвам сега.

Не забравяй.

Надя Костова

Изхвърлям старателно всички отпадъци от някаква смешна и грозна любов . ( " Любов " ли се казва дългото чакане на някой , пропускащ те винаги в своя живот ? ) Сега съм сама . Тъй както бях с него . Боли ме така , както с него боля . Но май имам повече . Поне имам себе си . На себе си само принадлежа . Това беше всичко . Ти сам го направи . Аз мога да дишам дори без сърце . На негово място , в гърдите , от ляво , са НИКОГА вече и НИКОГА с теб .

Caribiana

Знам, че не мога да съм твойто момиче. Аз просто случайно минах насам. Ти знаеш, че мога до смърт да обичам, но на тебе не мога прашинка да дам. И не че не палиш в очите ми клади, и в съня ми не бродиш всяка нощ до зори, и не кипва кръвта ми, когато ме галиш, и жадна за още плътта ми гори… И не че не искам до теб да се сгуша и твоето рамо да ми бъде олтар, за теб да съм дъжд след жестоката суша, за мен да си огън, и сила, и дар. Ти знаеш, че мога до смърт да обичам, но за друго душата ти диво крещи. Затова и не мога да съм твойто момиче. Аз минах случайно. А ти ми прости!

Златина Великова

Защото правиш времето да спира. Защото правиш ми сълзи от смях. Защото правиш вечерите сини. Защото правиш от дъжда - дъга. Защото приказките ти умеят да са живи. Защото с теб е хубаво да се мълчи. Защото в тебе себе си намирам. Защото ти си просто…ти… Бих искала да мога да оставя до теб, в нощта, докато спиш, един мъничък, бял подарък. Един мъничък кратък стих. Без много думи. Без излишности. Със много нежна тишина… целувам те със плахи устни и просто ти благодаря…

сaribiana

Питаш ли ме? От какво е моя страх? и защо по пълнолуние съня ми бяга защо избирах все да не обичам в грях защото втора няма как да бъда… Питаш ли ме? Преди тебе как живях? и как се вдигах от колене на земята мачкаха ме като плевел…. оцелях добрите хора шамаросва ги съдбата… Питаш ли ме? Колко и каква ми е цената? и данък плащам ли на завистта етикет "Не се продава" на душата съм сложила отдавана на входната врата… Питаш ли ме:? Защо сама до днес стоях? и колко искаха да съм до тях жената аз чаках теб…..пред другите мълчах за тази среща знаех, за нея каза ми съдбата. Питаш ли ме? Защо живея още? макар според живота да съм спряла на ръба живея денем….. сама умирам само нощем когато в моето легло е празнина…. Питаш ли ме? Дали сърцето ми е цяло? всеки спомен, белег е, а раните са много в една частица времето е спряло ако можеш влез и излекувай го до здраво…. Питаш ли ме? След всичко пак ли ще обичам? ще вярвам ли на истини съблечени до голо ще мога…..но на нея няма да приличам а ти на него….нека почнем отначало……

Анелия Дойчева

0 notes

vasetovp · 2 years

Text

Ех, октомври!

Най-нежният, най-скромният, най-моят месец. Свит в единия ъгъл на годината, на пръв поглед почти незабележим, ти си истинско съкровище за онези, които умеят да търсят и виждат красотата, дори и там където на пръв поглед я няма.

Да, може би не си най-красивият или най-чаканият, но щом грейне усмивка на лицето ти, мисълта за всички останали се стопява и изчезва, защото бързо разбираме, че единствен ти знаеш как да сгрееш сърцата ни, да ни научиш да наблюдаваме златните ти залези, парковете, постлани с пъстър килим от падащи листа, душите си, търсещи покой и уют, да се заслушваме - в шума на клоните, в полета на птиците и един в друг, дори когато мълчим.

Ти си една меланхолична усмивка в предусещане на първия повей на северняка. И пак си красив сам по себе си. Ти си мама, която ми даде живот. Ти си домът, в който винаги ще ме чакат един топъл пуловер, чаша ароматен чай от шипки и печена тиква, подсладена с обич.

Тихо, нежно, изящно и красиво - така идваш, така си и отиваш. Без драми и колизии, по най-естествения и непринуден начин. Едва след това човек си дава сметка, колко прекрасен всъщност си бил и колко много топлина и любов има в сърцето ти.

Затова, любими мой октомври, (който толкова много приличаш на мен) няма как да не те обичам. Просто няма как.

1 note · View note

designis4lovers · 6 years

Text

сега вечерите растат тихо записвам тяхното движение от един сезон в друг

записвам и сънувам.

#падащи листа #вангел #бележки #bulgarian

15 notes · View notes

in-the-mood-for-tears · 5 years

Text

What doesn't kill you makes you wish you were dead. What doesn't destroy you, leaves you broken instead.

#bring me the horizon #bmth #drown #that's the spirit #звуците на падащи листа #Spotify

7 notes · View notes

words-and-roses · 6 years

Text

ЕСЕННА ТЪГА

Колко време още има

докато те видя

докато те прегърна

докато те целуна топло

докато се разплача горещо

в ръцете ти

докато стане лято

в мен

въпреки сълзите, падащи

като листа през октомври

- Д. А.

#мое творчество #чувства #поезия #цитати #бг цитати #емоции #българско #любов #тъга #обич #той #есен #лято #сълзи #октомври #желание #българска любов #българска поезия

47 notes · View notes

1timelessnorth · 6 years

Text

From summer to autumn

autumn painted outside with pastel colors the world is a combination from falling leaves and sun rays in the end of september ocher will be your hands in the beginning of october yellow will be your thighs in the beginning of november your lips will whisper my wonderful name and we will know that winter is coming white and beautiful like a snowy Himalayan peak but now we have the breath of summer and we make the next step to the warm day tomorrow

От лято към есен

есента отвън рисува с пастелни цетове светът е комбинация от падащи листа и слънчеви лъчи в края на септември охра ще са твоите ръце в началото на октомври жълти ще са твоите бедра в началото на ноември устните ти ще шептят моето чудесно име и ние ще знаем че идва зима бяла и красива като снежен Хималайски връх но сега сме с дъх на лято и ето правим следващата стъпка към утрешния топъл ден

#poetry #love

2 notes · View notes

kochchemiebg · 3 years

Video

Есента е сезон, който подлага на екстремни изпитания всички екстериорни повърхности на автомобила! Дъжд, кал, падащи и гниещи листа - всичко това влияе изключително негативно на незащитените лак, пластмаси, стъкла и др. Така, освен красивия си външен вид, автомобилът губи и себестойност! А той е инвестиция - в повечето случаи солидна! Защитете инвестицията си! Осигурете на автомобила си бъдеще с първокласните продукти на Koch Chemie! Препарати сертифицирани и препоръчани от Mercedes-Benz, BMW, VW и AUDI в Германия! Вижте продуктите на адрес: https://fakir.bg/store/ #KochChemieBulgaria (at Koch-Chemie България) https://www.instagram.com/p/CUy-Fd7IMf7/?utm_medium=tumblr

#kochchemiebulgaria

0 notes

lalalainfinity · 7 years

Text

ЕСЕН

Навън няма топлота, навън не се крие и срама. Навън има само падащи листа, придружени от глухота. Есен е настъпила, току виж, и земята покри се със защита от стъпките бездомни преди кога беше открита. Цветни са целувките преддъждовни. Крехки са милувките тъжовни. Земята плаче за вода, а листата шумолят в протест против дъжда. Суетно е есенното време – вятър ечи, врабец стене. Красота е – няма спор, попитай есенния хор: как дърветата ще плачат, докато листата се влачат. Сбогуват се мирно миналите любовници, но е редно да са поклонници (на времето есенно).

1 note · View note

vprki · 5 years

Text

Критичен поглед: „Наистина” опитва да съвмести актьорската игра с танца и магията

Спектакълът „Наистина” на италианската компания DispensaBarzotti, сякаш работи с границите на реалността. Изследва линията между това, което може да се види, опише и обясни и онова, което наричаме илюзия и магия. Лишено от думи, представлението се опитва да съвмести актьорската игра с танца и магията. Това пише за „въпреки. com” поетът и философ Валентин Славеев.

„Наистина“ е магическо театрално представление без думи на компания DispensaBarzotti (Италия), съвместен проект между Културна асоциация Carrozzerie N.O.T (Рим, Италия) и Театрална работилница „��фумато“. Режисьор е Алесандра Вентрела, сценографията е на Роко Манфреди, с участието на Франческо Наполи и Роко Манфреди. Проектът е финансиран от Програма „Култура” на Столична община. Това не е първото гостуване на DispensaBarzotti в театрална работилница „Сфумато“. Те участват и в „Малък сезон 2018“ с представлението „Виктор“. Резултатът, до който публиката имаше удоволствието да се докосне сега, бе показан на голямата сцена на театрална работилница „Сфумато”. Престоят на компанията по творческата им резиденция в театралната работилница е само етап от работата по развитието на спектакъла. Представеният фрагмент нареди едно до друго понятия като реалност, истина, сън, илюзия, магия и възприятие.

Можем да разглеждаме представлението от една страна като процес, заради неговата незавършеност, но и не само. То е процес, който сякаш няма да престане, когато спектакълът стане цял и завършен. Той остава усещане за нещо, което постоянно се променя. Сякаш борави с инструмент, който видоизменя реалността и представата на зрителя за нея. В самото начало на представлението, танцьорът Франческо Наполи някак ни въвежда в нов свят. Той разграничава познатата ни реалност от тази, в която сякаш ще ни въведе. Можем да гледаме на нея, като реалността на героя му, като реалността, която сънищата ни представят, като на въображаемо, мисловно пространство или пък като на нещо, което добавя още смисли към реалността, в която живеем.

Сънят, въображаемото и реалността са вплетени в нещо, в което компанията, наричайки го „Наистина“, въвлича зрителя в една представа. Ако наблюдателят се съгласи да се движи по границите на тази представа, сякаш няма да има нужда от отговори. „Наистина“ ще бъде наистина и нищо по-малко или повече от това. Защото усещането, което оставят DispensaBarzotti е за нещо действително. Човешкото съзнание въвлича в сънищата си реалността, която познава. То може да добави спомени или неща, които не са се случвали никога и са само плод на въображението. Може да изменя реалността така, както може и да говори след това за своите преживявания в състоянието си на сън. Кое обаче категоризира случката като не-„Наистина“?

От друга страна фокусът може да падне върху това, че представлението е в постоянен диалог със зрителя. Заради това, че на сцената биват представени илюзии и трикове, вниманието на зрителя е приковано в тяхното изпълнение. Зрителят е още по-внимателен за използването на светлината и музиката, заради спецификата на спектакъла да е без думи. Ако обаче наблюдаващият наистина се съгласи да се движи по границите на представата за цялостното възприемане на спектакъла, може да се усети, че представлението може би само щрихира, а не заявява категорично, че магията е на сцената и че има или няма общо с реалността. Работата със светлината е ключова за представения фрагмент. Тя създава усещането за сън, но и освен това, функционира и като инструмент за проверка на реалността на действията. Тогава зрителят забелязва и другото действащо лице на сцената – актьорът Роко Манфреди. Той е фигурата в тъмното и в светлото. Онзи, който от една страна технически осъществява триковете, но и същият, който се появява от нищото в едно от действията. Манфреди навлиза в пространството на героя, заявява присъствието си внезапно, като по същия начин и изчезва, засилвайки усещането за нещо, което никога не се е случило, макар и действително.

Чрез светлината сцената е разделена на няколко пространства. Така цялото случване сякаш е разделено на кратки епизоди. Всеки от тях, кореспондира с действителността, но изменяйки начина, по който я възприемаме. Така разходката в есенния сезон се превръща в танц с падащо листо. Работното бюро става сцена за магически трикове, а настолната лампа – прожектор на тази нова сцена. В спектакъла времето не тече. Сякаш няма нещо, което да го измерва или да посочва неговото протичане. Единствената подсказка са тези падащи листа, посочващи ни сезона. Есенният момент, обаче може да бъде гледан като основа, върху която се изгражда останалото действие. Танцът с листото, който се появява повече от веднъж, някак удържа цялото случване. Насочва мисълта към това, че въображението може да конструира всички останали съновни случки по време на една разходка.

В друга посока ни въвежда енигмата на главния персонаж. Неговата възраст не е ясна. Не е подсказана и ролята му като социално същество. Зрителят не знае нищо за него. Появата му е спонтанна. Той може да бъде зрял човек, който се намира в унес, сън или в делника си, но в същото време може да бъде и дете, което изследва реалността и границите й. Ако разглеждаме отделно магическото в представлението, може да се отбележи, че изграждането му има градация. Ако в началото то може да бъде разкрито, могат да се посочат участниците в него, тези, които го конструират и правят възможно, то в един момент достига своя пик. Танцьорът Франческо Наполи изпада в медитативен танц, който му позволява да задържи във въздуха нар, който се появява няколко пъти като символ в спектакъла. Към този плод можем да отнесем метафората за цялост, в която удържа всички свои малки парчета. DispensaBarzotti в един момент включват няколко нара в представлението, с което можем да продължим метафората, че целостта може да има свои разновидности или най-малкото – да е повече от една реалност.

„Наистина“ е част от нещо предстоящо. От една страна от бъдещия завършен спектакъл, а от друга – представлението е част от всичко, което се случва с човека. Изследванията на спектакъла са съпровождащи реалността. „Наистина“ е човекът, който се намира и във всекидневието си, и в съня си, и във въображението си със своите мечти. Човекът в спектакъла е търсещ, изследващ, но и учудващ се. Представеното на сцената на театрална работилница „Сфумато“ дава добра заявка за това, в което предстои да се превърне проектът. Това, с което българската публика се запозна е само част от спектакъла „Наистина“. Неговата премиера предстои да се случи през лятото на 2019 година.

А режисьорката проф. Маргарита Младенова, директор на ТР „Сфумато”, отбелязва за проекта: „Наистина“ е международен проект от „ново поколение“. През идеята да изследва магичното в реалността той обединява партньори - съмишленици в едно общо артистично пътуване през пространства, етапи на създаване и срещи с публики; отваря за достъп самия процес за съ-участие на много хора; вдига бариерата между „правим“ и „показваме“, отглежда спектакъла в непрекъснат открит диалог. „Наистина“ е среща от нов тип съзидателно съвместно живеене, което трае и настоява за продължение”. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Яна Лозева, архив на Сфумато

#Критичен поглед #Валентин Славеев #Сфумато #Наистина #театър

0 notes