Все гледам да взема правилното решение. Най-рационалното, лишено от емоционалността ми, която цял живот ме преебава и все ме забива в ситуации на осма глуха. И винаги, когато смятам, че съм го взела, се заравям още по-дълбоко. Понякога просто искам от себе си да избягам, да облека душата на друг човек, някоя по-лека, по-проста. Но ей го на, нямаме правото на това. Губя се, потъвам, изривам се, изтупвам се добре, все едно никога не съм била там. Не знам защо пиша всичко това, имам нужда да хвърля думите си в пространството и просто да се изпарят без разрухата от тях да попилее още някого.

Вярвате ли в предопределеното? И аз вярвам, може би към ден днешен отказвам това да ми бъде мироглед. Всичко ни води ня някъде, понякога решаваме да хванем волана в ръцете си и да сменим курса на движение. Понякога за по-добро. Понякога мислим, че е такова. Понякога само мислим, че е за по-добро, но хвърляме кал по гърбовете ни, докато бягаме, докато тичаме, докато бягаме от него и се крием, но то ни открива отново. И отново се скриваме от мислите си, но те винаги знаят как да ни открият, защото са в нас. И където и да отидеш, те идват. Те са в нас. Няма игра. Не е криеница.

Щрак.

И отново сме в капана на собствените си мисли. Ще се скрия отново, ще избягам, ще ги поръся със сол и ще ги изгоря.

Щрак.

Осъзнаваш, че това не е възможно и че не е възможно да убиеш демоните, защото чудовището не е под леглото, не е в дрешника. Постелял си му мил, уютен дом.. в теб.

Живееш в сърцето ми. От колко - може би 5 години вече? Неуместно е да си давам сметка за това, да изчислям от колко дни си в живота ми, сиреч в сърцето ми - изминали са точно 1825 дена. Чувствам ги като повече. Като един милиард, макар да не знам дали изобщо аз съм живяла толкова.

Настанил си се твърде удобно сред моите хаотични мисли, обвинения, гняв, сдържани сълзи и самотност. Обикаляш из оправданията които измислям за теб.

Но как да те изгоня, когато ми плащаш наем от усмивки и нежни действия, но само толкова, колкото да ми платиш престоя си за месеца?!

Не мога да те изгоня, а ми казват, че дори трябва да те убия. Те не разбират - убия ли теб, убивам и сърцето си.

Писма до моя любим

Не знам какъв проблем откривам във всеки един от тях.. може би единствения ми проблем е, че не са теб. Толкова време измина, а аз продължавам да те търся във всеки един от тях. И така и не успях да те намеря.

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

" Когато срещнеш правилния човек в неправилния момент"

Някога вярвах наивно, че несподелената любов е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на човека отсреща цялата любов, на която си способен, и да видиш как той отдава своята на някой друг? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на друг и той да ги чете, мислейки си за своята любов?

Дълго време разсъждавах именно по този начин. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия миг се почувствахме като стари приятели, които не са се виждали от години и сега наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

Накрая си казахме " чао", и нашият първи разговор се превърна и в последен. Поне на живо. Пишехме си често, но живеехме далеч един от друг. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в емоционално отношение. Ето защо накрая решихме просто да прекратим взаимоотношенията си и всеки да поеме по своя собствен път, преди да е станало твърде късно, преди да сме се наранили още повече.

Днес вече знам, че най-болезненият вид любов не е несподелената, а тази с правилния човек в неправилния момент. Онази, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза, и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Може би да, може би не. Никой не знае.

Невинаги ни провървява с правилния човек - това е жестоката истина. Можем единствено да намерим утеха във факта, че някога сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.

Може би ако ви е писано, ще се срещнете отново. Или това е просто един урок, който ти подсказва, че правилните хора не са измислица. Те реално съществуват. Един ден, ако отново усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, вече ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реално от всичко останало.

- Ахмед Тарик

[]} Log-date: 01/11/xxxx {[]

Най-новата концепция за протеза току-що навлезе в експерименталните етапи на своето производство, като тества хидравличните охлаждащи системи в усъвършенстваните корпуси заедно с различните калибрации на ставите и чувствителността на движение. Тестовете се оказаха особено отнемащи време, но случайни по обхват, след като конфискувах ръката на Gheaba за ремонт, реших да я използвам за тестване на UPZ-57.8 с обещание или за подобрена ръка, ако тестовете се окажат успешни, или за нова ръка, ако тестовете се окажат безплоден. В момента той използва Zbqry-75.07W, известен още като „Fgvpx oht“, което е името, за което Gheaba изглежда по-ентусиазиран.

Имаше известно мърморене сред персонала за изненадващо събиране за Търнън, тъй като той липсваше около деня на създаването си или рождения ден, както работниците започнаха да го наричат, трябва да кажа, че има размах. Както и да е, аз дадох зелена светлина, за да позволя подобно събитие да се случи, дори предоставих едно от моите скорошни печива като торта и им позволих да грабнат седмичните оферти от pubpba'f. Поставих Vpba и Envaoba да отговарят за празненствата, те ме накараха да обещая, че ще се отбия при тях, но и ще запазя поверителността.

Виждал съм и някои странни навици да се появяват при Gheaba, откакто започна работа след рехабилитацията си, главно само да се гърчи и чеше. Това може да са бележки за вирус, така че ще го отбележа. Разбрах, че той отново отива в пекарната на Свитък. О, браво. Ще трябва да го премахна възможно най-скоро, не съм глупак, когато става въпрос за този малък изрод.

Последната насрочена среща с цилиндри даде повече контекст на тези безскрупулни фигури, които бяха забелязани из града; вярваме, че те може да са членове на много по-голяма коалиция под носа на кралицата, може би дори преврат. Нямаме твърде много информация за тях, само записи от камери, счетоводни книги и изчезнали лица. Забелязахме монохромна основа на двата основни индивида, единият е бял, а другият черен, може би с рудиментарна ръка, тъй като е проблясвала на камерите многократно. Ако на бял свят излязат повече знания, тогава ще ги документирам като това, което имам тук долу.

"Пуснете хора, които не са готови да ви обичат.

Това е най-трудното нещо, което ще трябва да направите в живота си и също така ще бъде най-важното.

Спрете да водите тежки разговори с хора, които не искат да се променят.

Спрете да се представяте на хора, които нямат интерес от вашето присъствие.

Знам, че инстинктът ви е да дадете всичко от себе си, за да бъдете оценени от тези около вас, но това е импулс, който отнема вашето време, енергия, психическо и физическо здраве.

Когато започнеш да се бориш за живот с радост, интерес и ангажираност, не всеки ще е готов да те последва на това място. Това не означава, че трябва да променяте това, което сте, а означава, че трябва да се освободите от хора, които не са готови да ви придружат.

Ако сте изключени, обидени, забравени или игнорирани от хората, на които посвещавате времето си, не правите услугата да продължавате да им предлагате енергията и живота си.

Истината е, че не си за всеки и не всеки е за теб.

Това прави срещите с хора, с които имате взаимно приятелство или любов, толкова специални. Ще разберете колко е ценно, защото сте преживели това, което с останалите не сте. Колкото повече време прекарвате в опити да накарате някого да ви обича, толкова повече време губите да се лишавате от възможността за връзка с някой друг.

На тази планета има милиарди хора и много от тях ще се срещнат с вас, тези, на вашето ниво интереси и отдаденост. Колкото повече се забърквате с хора, които ви използват като възглавница, опция за фон или терапевт за емоционалното им изцеление, толкова по-дълго се дистанцирате от общността, която желаете.

Може би ако спрете да се появявате, няма да ви потърсят.

Може би ако спрете да опитвате, връзката ще приключи.

Може би ако спрете да изпращате съобщения, телефонът ви ще остане тъмен със седмици.

Това не означава, че сте съсипали връзката, а означава, че единственото нещо, което я е поддържало, е енергията, която само вие сте дали, за да я задържите.

Това не е любов, а привързаност.

Това е да искаш да дадеш шанс на тези, които не го заслужават!

Най-ценното нещо, което имате в живота си, е вашето време и енергия, тъй като и двете са ограничени.

Това, на което посвещавате време и енергия, ще определи вашето съществуване.

Когато осъзнаете това, започвате да разбирате защо сте толкова неспокойни да прекарвате време с хора, в дейности, места или ситуации, които не ви подхождат.

Ще започнете да осъзнавате, че най-важното нещо, което можете да направите за себе си и всички около вас, е да защитавате енергията си по-яростно от всичко друго.

Направете живота си безопасно убежище, където допускате само хора ′′ съвместими ′′ с вас.

Вие не сте отговорни за спасяването на никого.

Не сте отговорени за убеждаването им да се подобрят.

Не е твоя работа да съществуваш за хората и да им даваш живота си!

Защото ако се чувствате зле, ако се чувствате задължени, вие ще бъдете в основата на всичките си проблеми поради вашата упоритост, страхувайки се, че те няма да ви върнат услугата, която сте дарили.

Единственото ти задължение е да осъзнаеш, че си господар на съдбата си и да приемеш любовта, която смяташ, че заслужаваш.

Решете, че заслужавате истинско приятелство, отдаденост и пълна любов със здрави и проспериращи хора.

Направете го и изчакайте, за да видите как всичко започва да се променя."

- Brianna Wiest

20/05/2024Вером Рава курва не погибе с неверницима, примивши уходе с миром, и изведавши их другијем путем. Јеврејима 11:31 Рава је живела у Јерихону. Као проститутка је била зрела за суд. И управо у тој безбожној средини је процветала њена вера, која се односила на веру у долазећи суд на њену земљу и на њен град, тако што је потпуно стала на страну израелског народа. Одакле код ње ово сазнање? За Библију није знала, а није чула ни једну проповед. Оно што је једино чула и знала, то је било оно шта је Бог Израелов урадио са другим народима. Управо је ово испунило њено срце са страхом од долазећег суда, који је нарастао у страх Божији. Та Рава је била веома необична жена! Знала је јако мало - а ипак је веровала. Како је данас? Да ли људи дозвољавају да буду упозорени? Нажалост, јако мало или скоро никако! Кад је Петар на дан Духова проповедао, обратило се три хиљаде душа; данас, је потребно да се чују три хаиљаде проповеди да би се обратила искрено једна душа! Теби је много лакше, него Рави, јер ти живиш у другачијој средини, него што је она живела. Око тебе живе многи верни људи који читају Библију и који проповедају Јеванђеље о Божијој милости. Можда и сам имаш своју Библију, из које можеш сазнати који је план Божији за човека. Зато се пази, да на суду против тебе не устане Рава и осуди твоју тврдоглаву неверу! Што више слушаш Божију реч са тим више расте твоја одговорност према Богу и према људима. И овај календарски листић те може довести ближе или даље од Бога, већ према томе да ли овим речима верујеш или не верујеш!

Какво бих могъл да напиша? Като човек, който няма какво да прави на този свят, какво мога да кажа? За какво си струва да пиша в този покварен и празен мозък? Защо не? Въпреки че всичко около мен беше статично и безцветно, нима вътре в мен не бушуваше буря, конфликт, трагедия? Тази мания, която ме заобикаля, е по съвсем нов начин, във всеки час от деня, във всеки момент от деня; Не се ли появява той пред мен в по-отвратителен и кървав вид, когато наближи времето за екзекуцията? Защо да не се опитам да си обясня всичко, което е насилствено и безсмислено, което чувствам в тази среда на изоставяне? Несъмнено имам много да разказвам и колкото и кратък да е животът ми, ще има нещо ценно в тревогите, страховете и болките, които ще го изпълват от сега до последната ми минута, което ще износи писалката ми и ще изпразни мастилница. Всъщност начинът да намаля болката, причинена от тези тревоги, би бил да ги изследвам и изразяването им би ме разсеяло. И тогава може би нещата, които пиша, няма да бъдат безполезни. Ако имам сили да продължа да пиша, докато стане "физически" невъзможно да продължа да пиша, този дневник на моята болка, в който записвам всяко мъчение час по час, минута по минута; Няма ли тази история за моите чувства, която несъмнено никога няма да свърши, но ще остане възможно най-пълна, да носи в себе си голям и дълбок смисъл? Няма ли да има повече от един урок в този запис на агонизиращи мисли, в непрекъснато нарастващата болка, в умствената аутопсия на осъден на смърт затворник, за тези, които вземат съдебното решение? Нещата, които съм написал, могат да им помогнат да бъдат по-справедливи, когато друг път хвърлят мислеща глава, човешка глава, на това, което наричат ​​везните на справедливостта. Може би те, тези бедни хора, не са се замисляли за тежкото емоционално натрупване, изпълнено с мъки, породено от смъртна присъда. Да��и тези хора никога не се сещат за идеята, че човекът, когото решават да елиминират, има ум, ум, който държи на живота, душа, която не е готова за смърт? Не. За тях това е просто триъгълно острие, което пада право надолу, и те несъмнено смятат, че нито преди, нито след времето има някакво значение за един затворник. Тези документи ще ги спасят от тази грешка. Може би, ако бъдат публикувани един ден, това ще накара съвестта им да се погрижи за душевните болки, защото те дори не знаят, че съществуват. Всъщност те са щастливи, защото могат да убиват, без да причиняват болка на тялото. Точно това целят. Но физическата болка е нищо в сравнение с духовната! Отвращение и жалост, така се правят законите! Ще дойде един ден и може би тези спомени, тези последни изповеди на един нещастен човек ще допринесат малко за тях… Оказва се, че след като умра, вятърът няма да разнесе тези изцапани с кал хартии из двора или няма да се намокрят и изгният от дъжда, където са били залепени за счупеното стъкло на прозореца на един пазач.

,, Седяхме прегърнати, той запали цигара и ме попита:

-Ако можеше да промениш нещо в миналото какво щеше да бъде то?

Първата ми мисъл беше, че може би бих променила много неща, че бих предотвратила някои грешки и неприятности в живота ми, че щях да заобиколя някои хора и ситуации, които са ме огорчили, наранили и променили. След това се замислих, че ако бях направила всичко различно, може би сега нямаше да водим този диалог и нямаше срещу мен да седи човека, с който думите в разговора ни просто се сливат и погледите говорят на един и същи език, човека, на който знам, че мога да се доверя, да съблека дрехите и душата си, да ме види и да ме обича каквато съм, че и двамата сме минали по определен и точен начин за да стигнем един до друг, да се открием в тълпата, че и двамата сме извървяли предначертания път, за да бъдем точно тук и сега. Да съединяваме потоци от химия и да пулсираме в еднаква чистота, да бъдем свободни в присъствието си, да бъдем любов.

Вярвам, че всичко се случва с причина, а моята е тук в едни топли прегръдки.

Накрая отговорих:

-Нищо, абсолютно нищо не искам да променям, защото те срещнах.

А ти какво щеше да промениш, ако можеше?

Той ме погледна с усмивката, за която умирах и каза:

-Да те бях срещнал по-рано, само това."

- Любомира Димов

За госпожа Димитрова /учител тип "Дъмбълдор" по химия/

Другари, Оралната хирургия ме изцежда отвътре. И по-точно: Лицево-челюстната хирургия ме изцежда отвътре. Уча за държавен. В тези моменти се чудя какво ли прави госпожата ми по химия от гимназията. Може би има някаква заслуга да запиша Дентална медицина при положение, че до преди нея си исках "като порасна да стана" учителка по биология /естествено, отново вдъхновена от учител - госпожата по биология/.

Госпожа Димитров по химия е една много нормална всъщност жена. Не успяваше да въдвори особено ред в стаята, но как обясняваше! Не съм сигурна до каква степен съучениците ми я слушаха и до колко им беше направило впечатление, но така може да ти отговори на въпросите, че осъзнаваш колко всъщност лесен са били както въпросът, така и отговорът. Лесен и логичен, трябвало е само малко да помислиш. Но не си мислете, че това те кара да се чувстваш глупав, даже напротив! Задаваш въпрос, който ти се струва супер зверски сложен и тя, мила и добра, старателна и усмихната, ти отговаря с прости думи по няколко пъти така, че да го разбереш. Търпение. Талант. Учител.

Всъщност ето в каква последователност се случиха заветните събития, които доведоха до сегашното ми страдание:

1. Приеха ме /по първо желание, извинете/ и записах в езикова гимназия.

2. В девети клас започнахме да изучаваме и останалите предмети като химия и биология и други /в езиковите осми клас преминава в изучаване на о, чудо! - чуждия език/.

3. Много си харесвах госпожата по биология - строг, но справедлив човек. Първо обяснява, а след това си иска обясненията обратно - с изпитване! В моя свят по-добър метод за научаване не съществува. И исках да стана като нея! Точка!

4. Химията в девети клас...Беше ужас, нищо не разбирах.

5. В десети клас вече имахме нова госпожа по химия - една от най-добрите учителки по химия, познати на човечеството. И така, видиш ли ти, започнах да я "разцъквам" и химията. Благодарение на г-жа Димитрова.

6. Някъде по това време се наложи ортодонтско лечение за сестра ми, а след това и за мен /е, не може едната да има, а другата не!/

7. Една мисъл като следствие от споменатите събитията по това време - "Хмм, разбирам биологията /отдавна/, разбирам химия /вече/...А как ги местят тези зъби, без да падат??!!?!?!?!?!? Наистина интересно."

8. Още една мисъл след това - "Хммм, след като разбирам химия и биология, мога да вляза в медицинския! А след като ми е интересно онова там за зъбите, може даже Дентална медицина! Пък и зъболекарите пари вадят!!!"

9. Частни уроци по химия и биология с цел подготовка за приемните изпити.

10. Бум! - Две пълни 6-тици /извинете/ и максимален бал /извинете/ за прием Държавна поръчка - звездата на деня - аз - записах Дентална медицина.

Ох.

Е, надявам се да е щастлива учителката ми по химия, де! Отнасяла е по някое друго "защо се появи в живота ми и ме научи??" - все пак ако не беше тя, нямаше да се мъча така сега. Но пък от друга страна /по-голямата/ - добре, че беше тя.

Хайде, продължавам с ученето.

Цунки

ХоХо

Усещам промяната. В гърдите, в душата, в ума си. Дали погледът ми стана по-ясен или част от чистотата ми, си отиде завинаги и не спазих обещанието си към Принца?Пораснах. Изгубих ги май тия светещи от трепет очи. Когато чета за любов, някак не ме докосва вече. Досадно ми е. Не, не съм наранена. Може би просто илюзията за любовта, падна като прокъсана, театрална завеса. И сега виждам ясно, трепети не ми пречат. Не розовее погледът.

Като човек, правил всякакви лудости от любов, сега разбирам, че е малко надценена. Бог ми е свидетел, че цял живот правех всичко от любов. Мислех, че това е единствената логична причина да съществувам. Бях изтъкана от любов. Сега не го чувствам. Чета любовните ви слова и поезия, и чак устните ми залепват от лепкава сладост. Не се припознавам. Намирам го за глупаво. Досадата извърта очите ми и не позволява да се вгледам в любовните ви трепети. Обичам много хора, искам те да са добре. Завивам често мъжки, голи рамене. Не съм лишена от обич, напротив. Всеки път ми налива вода в нова, току-що измита чаша, дори когато е сърдит. Знае, че винаги я оглеждам за едва доловими прахови частици и ако видя нещо, няма да пия от нея. В това виждам любовта. Просто е и обикновено. Няма заря, нито дори бенгалски огън. Но е истинско и неромантизирано. Чета толкова много романтизирани катастрофи. По-банални и лигави дори от Тетрадката. Страшно тъп филм. И от една страна се чувствам благодарна, че сега не гоня хвърчила по дюните. Но ми я няма чистотата. Детския поглед, влюбен до полуда, запален, цял и сам изгорял на пепел в чуждите очи. Заспивам просто така, няма сюжети. Няма истории в ума ми.

Изчела съм толкова много поезия, но сега ми е така превзета. Така префърцунена, издигаща на несъществуващ пиедестал любов, измислена и сътворена в ума на единия. Най-силната любов, винаги се крие в ума на единия. Най-често, нямаща общо с реалността. Радвайте се на трепетите, затворете очите си и се пазете като от Горгоната. Защото, отворите ли очи, никога няма да погледнете със същия влюбен, детски поглед.

Чудя се дали е безвъзвратно загубено. Дали ще го изпитам отново. Като за първи път, вълнуващо, лигаво и захаросано…

без устните ми да залепват от досада.

Понякога искам просто да ме хванеш за ръка и да ме заведеш в друг свят.Розов.Свят с цветове ,свят с усмивки,свят с любов.Там където всички са добри .Искам да си там за да ми кажеш"всичко ще се оправи,аз съм тук и винаги ще бъда".И ако може това да е истина,ти винаги да си до мен и аз винаги до теб.Да излекуваш душата ми,да ми докажеш,че любов има.Просто да бъдеш до мен и да ми даваш сили.Не искам скъпи букети ,скъпи коли...искам скъпи отношения.Искам скъпа любов.Просто искам да те има. Ти да излекуваш моите рани,аз твоите.Ти да галиш моята душа,а аз твоята.Но къде си ?!?В Африка или Азия?Дали си испанец или живееш в Аржентина? Може би си руснак и още не знаеш дори ще съществувам и ще съм дозата любов в живота ти до последният ти дъх?Знаеш ли,че ще остареем заедно ?З��аеш ли,че ще се смеем заедно?! А знаеш ли,че щом станем едно заедно никога повече няма да плачеш? Как изглеждаш ,как се държиш?Рус ли си с какви очи си,какъв цвят кожа ?Съществуваш ли въобще или си само мечта в сърцето ми ?Мечта за бъдещето която никога няма да се сбъдне....

Обичам те дори да не те познавам още ,дори да не знам дали си истински.Обичам те моя безценна мечта. Ще те чакам вечно да се появиш....Надявам се скоро да се видим, не само в бляновете ми ...Ще чакам скоро да разроша косите ти и да облека суитчъра ти,да те погледна в очите и да се гушна беззащитна и чуплива в теб...

Преди..

може би боля толкова, когато си тръгна, просто защото точно ти ме научи да обичам. и понякога още те намирам, не в някой друг, ами в самата мен. намирам те в смеха си, и в сълзите ми също. намирам те в тъпите ми шеги, и в песните които слушам, които някак винаги са свързани с теб. намирам те навсякъде. защото ти направи човекът, който съм днес. също както унищожи човека, който бях.

преди теб. преди нас.

преди..

ЗДРАВЕЙ!

Нали се така се посрещахме. И по същия начин се изпращахме. Да знаеш, че всичко си пазя. Всъщност то пази мен.

Благодаря ти, че ме пазиш от далеч. Може би беше прав за думите; Извинявай, че за мен продължават да бледнеят. Но пък виж как добре си мълчим сега. Често си спомням как спорим за тях. Как аз ги отричам, а ти ги възхваляваш. Когато си чета писмата обаче; чувам думите през твоя глас И пак ме успокояват И пак имам нужда от тях. Намирам уют и спасение. Благодаря ти, че ми ги остави. Да знаеш само с колко празен шум от думи ме заляха в последно време. Още по-малко ги харесвам думите. Направо си ги нехаресвам. Помагат на хората да показват пред света колко са се разпиляли, а на мен все ми се пада тази чест да ги събирам. Нали знаеш - аз съм си подредена и истински ме ядосват. Не знам накрая (къде е края?) кое ще се окаже истина за важните неща и за това как се изразяват. Къде и как живеят? Но нали сме се разбрали - истина има. Аз продължавам да я търся, но да ти кажа… страшно ме изморява това събиране. Не съм добра с думите колкото теб. Но се надявам и ти да си имаш нещо, което да те пази - както аз пазя теб - докато ти пазиш мен. Хаха, объркващо, нали? И моля те, не забравяй, че чакам да прочета книгата посветена на майката и вдъхновяващите фотографи! Ловци на светли мигове!

Когато слушам Glenn Gould Пак сме заедно под звездите. Когато спирам, за да чета поезия Пак сме заедно под лампите.

А под лампите е най-тъмно.

ЗДРАВЕЙ!

“Знам ли, може би и добрите ти качества пречат също толкова, колкото и лошите. Тая пуста доброта, ама май не е доброта, май е нещо друго. Не може да те засягат хората точно тебе, а да си мълчат пред други и да не си позволяват да ги нараняват. Какво ли е толкова привлекателно в кроткия, възпитан човек, който винаги е любезен и позитивен, да привлича груби, незадържани и агресивни хора. И ето го тука момента, търпиш, за да не се скараш с някого, за да не обидиш някого, така както той те е обидил, защото знаеш колко е гадно, защото знаеш, че всичко това тежи, думите, действията, дори да мине време, дори да не си ги приел лично и навътре, те са там - казани, излекувани, неизлекувани, изречени.”