#мюсюлмани
Link
0 notes
Text
Перлите на Босфора - величествени имения и дворци
Нещо ми подсказва, че този пост няма нужда от някакво завладяващо въведение. Всички знаем Босфора, всички сме чували за него. Турция е на практика ей там и сигурно е една от първите чужди държави, които българите посещават. Е, поне беше моята първа чуждестранна страна, когато бях дете.
География на Босфора
Преди да започна фотографската разходка из Босфора не мога да не се отдам на малко географски данни. Това е проток, свързващ Черно море с Мраморно море. Заедно със събрат си протока Дарданелите разделят Турция на две части - на Тракия и на Антатолия и я позиционират между два континента. По неговите два бряга изцяло се разполагат квартали на най-големия и космополитен град в Турция Истанбул, сред които Йеникьой и Ортакьой. Протокът е дълъг 31 км, което предвид факта, че по цялото му протежение се разполагат град Истабул и неговите околности, ни говори доста за размерите на самият бивш Цариград.
История на Босфора
Няма да навлизам в подробности за историята на Константинопол и да го хваля, че е динственият град бил столица на три велики империи. Ще спомена няколко интересни исторически факта. Започвам с персийският шахиншах ("цар на царете") Дарий I, живял между 522г-486г. пр. Хр., който прекосява мост над Босфора, направен от свързани лодки! След много години през 480г. пр. Хр. друг персийски владетел Ксеркс I пресякъл Дарданелите с подобен "лодков" мост. Сега се пренасяме във времето на Ренесанса, тоест 15 и 16в., за да сравним две събития, променили хода на световната история. Едното е първото заминаване на Христофор Колумб до Америка през 1492г., а второто е... завладяването на Константинопол през 1453г. Излиза, че превземането на Константинопол от Османската империя е толкова значимо за края на епохата на Средновековието и последвалото преминаване към Ренесанса, че се равнява по значение на всеизвестното колумбово заминаване за Америка.
Разходка по Босфора
Сега ще ви отведа на словесна обиколка из Босфора, придружена от фотографии, които заснех, докато се полюшквах на борда на туристическото корабче. Качихме се на него близо до палата Долмабахче и потеглихме на север, посока мост Босфор. Долмабахче е една от разкошните сгради край Босфорския проток и понеже бе първата сграда в редицата, ще започна с нея.
Долмабахче е внушителен и пищен дворец, разположен точно на брега на Босфора в район Бешикташ. Поръчан е от 31-вия султан на Османската империя Абдул Меджид I и е строен между 1843г. и 1856г., за да се превърне в следващата резиденция на султанското семейство. Преди това то е обиватало друг пищен и не по-малко известен дворец Топкапъ, разположен близо до големите джамии Ая София и Синята джамия. Долмабахче съчетава архитектурните стилове барок, рококо, неокласика и традиционна османска архитектура и със своето двукрилно оформление на корпуса наподобява доста западноевропейските дворци и палати.
Дворецът Белербей се разполага непосредствено след Долмабахче. Той е поръчан от султан Абдул Азис и строен между 1861г. и 1865г. Тази също така внушителна на вид, но не толкова по размери, сграда е в стил необарок и се е ползвала за лятна резиденция за гости. И Белербей и Долмабахче може да видите на снимките долу.
Освен тези султански сараи край брега се разполагат множество други османски и свъременни богаташки имения и вили, наречени ялълар (yalılar), които наброяват 360, от които 150 са запазени в изначалния си вид. Интересно е да се отбележи, че през османския период именията са имали цветово означение, което е показвало що за човек притежава имота. В цвят охра са били вилите на държавниците, в светли цветове били имоти на мюсюлмани, а в сиво на всички немюсюлмани. Едно време по частите на Истанбул край Босфора, които днес се падат в европейския континент, живеели предимно членове на султанския двор, везири, велики везири и членове на съвета. А на анатолийския бряг на Босфора живеели религиозни лица и учени, които не били мюсюлмани.
0 notes
Text
17-ият ФЕСТИВАЛ НА ТЕРЛИКА „ГОСТУВА“ ПРИ АЛИАНИТЕ В СЕЛО БРОШ /25-09-22/ & The 17th Terlik Fest visiting the Muslim-Kizilbash of the village Brosh /September, 25, 2022/
След големия традиционен мевлид в събота /24 септември/ в с. Брош, на събора в неделя /25 септември/, който започва в 10:00 ч., Фестивалът на Терлика ще отбележи 17-тото си издание, като гостува със 70 изпълнители от читалищата „Родопски фар 1938“ и „Юмер Лютфи 1993“ /Кърджали/, читалище „Изгрев 1952“ /с. Енчец/, читалище „Иван Вазов 1967“ /Рани лист/, с местни изпълнители и с 80 плетачки на терлици от Кърджали и селата.
Празникът на Терлика е организиран за първи път на 1 септември 2006 г. и по време на всичките си издания става неизменна част от Националния културен календар и от културната карта на Кърджали, символ на нишката, която свързва поколения и етноси в „плетка“ от партньорства на международни творци и изпълнители с местните общности. Като уникален местен феномен на междукултурното сътрудничество празникът е бил представян на форуми в Барселона /2008/, на „Festival della creatività” /2009/ във Флоренция, по време на инициатива на Община Палермо /2011/, в Института за чуждестранни студенти в Гент /2018/, в консулствата в Чикаго и Доха /2019/, а оттогава до днес в програмата са се включвали гостуващи в Арт къщата в Дъждовница творци от 33 страни от целия свят, вкл. от Палестина, Израел, Канада, САЩ, Япония, Бразилия и пр.
Верен на принципа си „Следвай нишката и стани част от плетката“ Терликът в последните години успя да пренесе празничния си дух, като гостува в Кърджали /2020/, в Енчец /2021/, а сега ще празнува заедно с гости от 8 села и от града паметта на алианския светец и лечител Данлъ Али Баба, на който от стари времена е посветен съборът в Брош. Данлъ е погребан тук през 1212 г. Гробът е дълъг 3 метра и широк 1,5 м. Вече над 900 години на това сакрално място стават чудеса, повечето от които са описани във вехти тефтери, предават се от поколение на поколение и се пазят като зениците на окото. Според стародавни поверия, тленните останки на покойника закрилят не само Източните Родопи, но и България.
В Брош съжителстват мюсюлмани алевити /казълбаши/ и сунити. Алевитското /къзълбашко/ наследство само по себе си представлява уникален синтез между древни езически вярвания, примесени с елементи от старата тракийска култура, както и с компоненти и символика от християнството и исляма. Този културен синтез вероятно обяснява защо и до днес на традиционните празници на казълбашите в област Кърджали няколко пъти годишно се стичат хиляди християни и мюсюлмани от цялата страна. Тук е жива традицията на алевитите, свързана с техните култови центрове, гробници (тюрбета, текета), като този на светеца и лечител Данлъ Али Баба. Според Картата на мюсюлманските култови паметници �� Източните Родопи, можем да се срещнем с тези традиции също в селата Горна крепост, Бащино, Звезделина, Биволяне, както и в селата Болярци, Равен, Брош, Татул, Зорница, Татково, Чифлик, Широко поле, защото това е регионът с най-голяма концентрация на алевитски общности в България.
0 notes
Text
Пряко предаване: Лигаи олии Тоҷикистон
Едно от преимуществото на модерния футбол е, че можеш да наблюдаваш футбол пряко по тв от места за които не си мислил, че съществуват. Така изборът ми за тази седмица за гледане на футбол от странно място попадна върху Таджикистан.
Таджикистан бе авант пост на бившия СССР в Средна Азия. Граничи с Киргизстан на Север, Узбекистан на Запад, Китай на Изток и Афганистан на Юг. Теренът е планински, като планинската система Памир обгръща над 93 процента от страната. Климатът е суров. Студена зима и горещо сухо лято.
Исторически таджиките са били част от много империи. Последната бе Съветската. От 1991-та насам имат независима страна, но до 1999-та гражданската война между светско настроените граждани и силно навлизащите ислямски течения поставя на кантар бъдещето на страната. В крайна сметка секуляристите побеждават и последните 20 години страната е управлявана с железен юмрук от президента Емомали Рахмон.
Таджиките са мюсюлмани по религия, перси по етнос като използват няколко ирански диалекта, но и все още руски като официален език. Най-добре развитият им град е столицата Душанбе. Град разположен на 800 метра надморска височина в долината Хисар. Население около милион. Цялото население на страната е около 7 милиона.
Икономически Таджикистан е една от слабо развитите държави в света, но имат условията за добро бъдещо развитие. Енергетиката е тяхната сила, тъй като в района се намират множество водни ресурси. Всъщност в топ 10 на световните водните запаси. Износът е базиран върху алуминий, олово, цинк и някои редки метали. Също така продукция на леката промишленост като памучен и копринен текстил. И някои суровини като зеленчуци, тютюн, памук и коприна.
Футболът в страната започва ударно да се развива в съветско време. През 30-те години в именовата за тогавашното си време столица Сталинабад, разбирай днешно Душанбе започват да се обосовяват първите футболни клубове Динамо и Спартак. Мачовете привличат многобройна публика. През 1937 се провежда първия шампионат на Таджикска СССР, като шампион е Динамо. Още шест пъти Динамо печели титлата, а интересното е, че един път става шампион на страната и след независимоста.
Най-силният отбор на Таджикистан носи името на планината Памир. Основан е през 1950 под името Болшевик. В началото на 60-те години се включва в състава на четвъртото ниво на СССР, което е едно ниво над шампионата на тогавашната Таджикистанска СССР. Декада по-късно вече е член на втория ешалон на СССР, като на няколко пъти е близо до промоция във Висшата лига. Това се случва през 1988, когато клубът печели Първа лига. Следват три сезона във висшата лига. Всичко приключва когато СССР се разпада през 1991. Това е единствения отбор от бившата автономна република достигнал до такова високо ниво.
След незвисимостта развитието на играта следва развитието на политическите нюанси в страната. Всичко свързано със соц миналото вече е табу. Руснаците масово напускат страната. Така Памир изпада в миманса като дори е обединен с ЦСКА, който е клуб на армията под новото име ЦСКА-Памир. На хоризонта излиза нов клуб лидер. Неговото име е Истиклол, който в последните десет години печели осем пъти титлата и е най-титулования клуб в страната.
Сезонът в първенството на Таджикистан е пролет-есен. Десет клуба играят три срещи по между си, като накрая печели про президентския Истиклол. Настоящият сезон бе прекъснат през април, но в средата на юни бе подновен. В неделя най-интересен мач от тиража бе между ЦСКА-Памир и Хатлон от град Бохтар. Домакините не започнаха кампанията добре, като във временното класиране са предпоследни, докато гостите са трети.
Хатлон е основен клуб за Таджикистан. Под имената Пахтакор и Вакш, Хатлон печели три титли след независимостта, а преди това още три в съветската ера на страната. Дори участва в четвъртия ешалон на СССР, но не повтаря успехите на Памир. Хатлон е от град Бохтар, бивш Курган-Тюбе. Сто хиляден град намиращ се на 100 км южно от столицата.
Мачът се игра на стадион ЦСКА. Това е малък столичен стадион. Има само една централна трибуна. Стадионът смесва в себе си съветското минало и съвремнното средно-азиатско настояще. Преди тук са тренирали мъжете на Памир, а младежите на са играли официалните си срещи.
Публиката е малко. Явно и там съществува отлив на привърженици на футбола. В съветско време Памир е пълнил големия национален стадион “Памир” (екс Фрунзе) с 30 000 зрители. Днес тези времена са само спомени от старите ленти.
Домакините играха с резервните си сини екипи, докато за гостите останаха титулярните им жълти. Няма никаква заигравка около екипите. Цветовата гама е семпла без никакви модерни хрумки. Само ЦСКА-Памир има реклама по фланелките си. Тя е на бетинг компания. Явно дори и там буукмейкърите са намерили добра почва на развитие на бизнеса си.
Чужденците в Таджикистан не са много популярни, като федерацията е наложила квота до шест в отбор. Домакините имат украински треньор и няколко украински играчи, докато гостите нямаха нито един в редиците си. Има няколко отбора, които залагат на ганайски играчи, като според мен мениджърски игри стоят в появата им там.
Всъщност Памир във времето на СССР бе новатор като това бе първия и единствения отбор, който картотекира чужденци в първенството на СССР. В края на 80-те, местните лидери на автономната република сключват интересен договор за взаимопомощ със Замбия. Като част от него в Душанбе се оказват трима национали на Замбия, които записват мачове във Висшата лига на СССР. Това са единствените чужденци играли в това първенство.
Футболните достойнства на таджикския клуб футбол са двойствени. Така както срещата е разделена на две полувремена, така и играчите показаха две различни лица. Първото полувреме бе по-живо и по-дейно. Второто бе бавно, често прекъсвано от контузии. Играчите използваха късия пас по земя като комуникация по между си. Имаше наченки на индивидуална игра и самостоятелно водена на топката, но при срещата с първия противников играч тя бързо бе подавана напред без перспектива оставена на волята на съдбата.
Срещата започна добре за гостите, които поеха инициативата и бързо вкара гол от добра контра. Впоследствие обаче домакините светкавично обърнаха нещата в своя полза. Удар в гредата от далечно разстояние бе първия сигнал за идващия обрат. До края на почивката ЦСКА-Памир вкара два гола.
youtube
След почивката футбол не се игра. На всеки една минута действие следваха пет минути губене в лежане, симулации или контузии. Ритъмът на игра спадна под санитарното за гледаемост ниво. Само няколко смислехи футболни момента осмислиха втората част, но крайното 2:1 за домакините се запази до последния съдийски сигнал.
Таджикските играчи са сравнително равни на ръст и телосложение, което обуславя по-техничната натура на футбола им. Силовите моменти не са предпочитаните в местния футбол. Пресата не е любим прийом. Играчите притежават нелоша индивидуална техника, но предпочитат да водят топката само в свободните пространства, а при възникнала преса бързо да подават ниско по тревата до най-близко стоящия съотборник.
У нас известен е Умарбаев, играч на Локо Пд. За съжаление в тази среща играч със сходни параметри не успях да срещна. Едно от най-добрите качества на иначе сходните трудно отличими един от друг като класа играчи бе умението им да стрелят точно от игра от средно и далечно положение. Като минус бих отчел слабата им физическа подготовка. След почивката играчите окапаха като зрели круши и трудно се придвижваха. Все пак не бива да се забравя, че там е сухо лято и температурата бе над 30 градуса.
youtube
Ако искате да се докоснете до футбола от тази страна можете да го направите на mycujoo tv. Дали бих гледал пак мач от там? Веднага не, но след време бих обърнал внимание на Истиклол в някой завързан мач. Положителните моменти бяха ударите от далеч, негативното физическата немощ в играта след почивката. Въпреки това, научих интересни неща за футбола в страната и прибавих още една дестинация в колекцията си.
1 note
·
View note
Text
Мюсюлмани / Muslims
Забулена, а с обеца на носа? 🤷
With burka but nose piercing? 🙄
- asked by G. Neichev
5 notes
·
View notes
Video
"Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Такава психоза на нас не ни е необходима, тя е добре дошла. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Който желае да се изселва, може даже с музика, с тържества да се изпращат при заминаването им."
(via Голямата екскурзия 1989 година - епизод на ИСТОРИЯ.BG (2017) ЪѪѢ - Клета Майка България)
#голямата екскурзия#възродителен процес#клета майка българия#българия#БКП#престъплението комунизъм#комунизъм#ДС#турско малцинство#срамен процес#национализъм#мюсюлмани#тодор живков
0 notes
Text
"Клането в Буча": Холивудска гавра за целите на Империята на блатото
“Клането в Буча”: Холивудска гавра за целите на Империята на блатото
В понеделник, 4 април, либерално-демократичната преса гъмжeше от заглавия за „руските касапи“ в украинския град Буча. Ситуацията се сравняваше с новата Сребреница от близкото минало на Югославия (тогава 7 000-8 000 възрастни мъже от босненските мюсюлмани бяха убити), вкупом призоваваха за свикване на международен трибунал.
Но вече е ясно, че случилото се в Буча е провокация от украинска страна…
View On WordPress
0 notes
Text
В какво вярва този, който не вярва в нищо
Вяра, дума която днес не означава нищо повече от стремежа на хората да се впишат в обществото, да не бъдат изолирани. Все пак много по-лесно е да бъдеш част от общността, когато уж вярваш в общите принципи, когато изповядваш общата религия. В този ред на мисли следва, че вярата е по-скоро манипулативен механизъм, отколкото чувство. Но кой е този, който не вярва в нищо?
Този, който не вярва в нищо, е човекът, за когото религията е преминала през призмата на политическите убеждения, онзи, за когото вярата се е превърнала в оръжие. Този човек вярва в силата на страха и смъртта, вярва в империализма. Този човек изповядва „религията на тероризма“
Вярата е най-мощното оръжие, което човекът познава. То е достъпно за всеки, без да е необходимо специално обучение, то е вечно, защото не ръждясва с времето. Това „оръжие“ е съвременната технология, чрез която функционира тероризмът. Как обаче човекът става част от терористична организация?
Вербуването е дълъг и сложен процес, който изисква дребна финансова инвестиция (според информация, разпространена в публичното пространство, става въпрос за около 600 долара и по-малко) и умението да манипулираш чрез религиозни или социални теми.
Условно могат да бъдат разграничени две целеви групи.
Първата – това са силно религиозни семейства, необразовани, бедни и често живеещи в предградията или в бедни региони. Там вербуването започва с уж приятелска финансова помощ (няколко долара). Нищожната сума обаче създава „приятелство“, а то е свързано с разговори за религия и политика. Вербуващият обаче е манипулатор. Той успява да вплете в религиозните текстове политическа идеология. Именно това преплитане може да бъде определено „вяра-оръжие“. Щом това оръжие е „задействано“, вербуваният („жертвата“) е готов да извърши всичко, в името на своя Бог. Готов е да пожертва себе си, готов е да убие, защото тези жертви са нищожни на фона на основната цел, изграждането на Халифат. Именно този механизъм е основен за набирането на членове в екстремистките организации.
Често пъти вербуваният се присъединява в терористичната организация заедно с цялото си семейство, коeто е привлечено от финансовите бонуси, „осмислянето“ на живота си и не на последно място, фактът, че по този начин то се присъединява към дадена общност, тоест, вече не е изолирано. Екстремистките групи са практически неразрушими поради това, че са изградени от родови и приятелски връзки. В групировката те виждат не само съратници, но и приятели, обединени около общия идеал.
Другата целева група е пълна противоположност на първата. Това са образовани европейци, които по някакъв начин се чувстват изолирани или самотни. Такъв е и случаят с „Булките на Джихада“. Една от тях е Варвара Караулова – 19-годишна отличничка, която обаче се поддава на манипулацията. Тя не е примамена с пари, а напротив – с чувства. Вербува я мъж, с когото първоначално са „приятели“. Интересно е, че тя спира да общува с околните, но за сметка на това, ежедневно комуникира с него. След три години започва интимната им връзка. Той я убеждава, че мъжът, част от ИД, се грижи за жената, че я защитава, че семейството е най-важното в ислямския свят. Тя се влюбва в представата за този свят. Двамата започват да говорят за брак и той ѝ изпраща самолетен билет и ѝ обещава, че ще я чака в Сирия. Пътуването на Варвара е осуетено и тя, макар и в затвора в момента, е в безопасност. Много момичета обаче нямат нейния късмет. След пристигането им в Сирия пред тях има две възможности: ако са по-красиви стават секс робини, а ако не, се занимават с домашни задължения.
Част от втората целева група, са и млади мюсюлмани, които живеят в европейските държави, но поради религията си, са изолирани. Те поемат по пътя към Джихад, с идеята, че ще се социализират.
Общото между двете, иначе много различни групи, е че хората са манипулирани чрез вярата им – едните чрез религията, а другите – чрез стремежа им да се социализират, чрез чувствата. Хората, жертва на тази манипулация, вярват, че извършват свещени жертви в името на Халифата, в името на Бога.
Можем ли обаче да спрем тероризма? Отговорът е кратък. Не, невъзможно е. Първо, поради това, че организациите са изградени чрез неразривните родови и приятелски връзки, и второ – поради това, че все още няма общо определение на понятието „тероризъм“. А как можеш да се бориш срещу нещо, което не познаваш?
„Терористът за едни, е национален герой за други.“
В това кратко изречение, се откриват ясно трудностите, пред които са изправени контратерористичните групи и предимствата на терористичните. Членовете на една екстремистка организация възприемат себе си като герои, хора, които се борят за общото благо, но не и като престъпници или убийци. Тези хора искрено вярват на религиозните лъжи, преминали през призмата на модерния империализъм, и именно това ги прави толкова силни.
Тероризмът „не цели много жертви, а много хора, които да гледат“ и следователно да се страхуват. Това всяване на страх става много по-лесно чрез медиите, благодарение на които информацията се разпространява за секунди, а „гледащите“ са много и навсякъде. Ето защо информационните канали действат в полза на терористичните организации, които ги използват и за пропаганда, и за вербуване.
Понятието „вяра“ е криворазбрано, то вече не е сила, която крепи човека, а опасно оръжие на манипулацията. Човекът, жертва на това „оръжие“ не вярва в нищо, освен в правотата на антихуманните си деяния. „Религията на тероризма“ е вярата на Двадесет и първи век, модерната вяра, за която кръст е черното знаме, храм – териториите на „свещена битка“, а духовен водач – вербуващият.
#есе#журналистика#журналистическо есе#бг текст#текс#думи#бг думи#мисли#бг мисли#бг пост#бг блог#среднощни мисли#вяра#религия#тероризъм#фжмк#софийски университет#су#авторско
3 notes
·
View notes
Text
Георги Симеонов – JJ с призив за толерантност, съпричастност и вяра
Георги Симеонов – JJ с призив за толерантност, съпричастност и вяра
В международния Ден на Толерантността заедно с приятелите си мюсюлмани Мустафа Мелиги и Осама Али JJ записава нова версия на песента „Господ е един за всички” (God is One for All) на английски и арабски език.
Видеото и песента бързо се превръщат в символ на религиозната толерантност. Посланието, което музикантите изпращат до…
View On WordPress
0 notes
Text
МОЕТО ИМЕ Е СЪДБА, КАЖИ МИ ТВОЕТО: 200 от най-разпространените турски женски и мъжки имена, 17-29.12.2021 & MY NAME IS DESTINY, TELL ME YOURS: 200 of the most common Turkish personal names, December 17-29.2021
Хиляди песни са посветени на името, което носим. Името е онази тайна енергия, която ни съпровожда през целия живот. То е връзка с нашите предци, то е символният знак на фамилните ни истории, то е и връзката ни с историята на света, с легендарни сюжети и религиозни вярвания. Неслучайно в превод от един език на друг хиляди лични имена означават „съдба“, „слуга на Бог“, „достоен за похвала“, „баща/майка на много народи“, „принц“, „победител“, „блестящ, лъчист, красив“, „орел“, „независим“, „величествен“, „защитник“, „бъди славен“, „дарен от Бог“, „звездоносец“ и пр. Името е нашата идентичност, но и своеобразен знак на нашата съдба.
Изложбата „200 от най-разпространените турски женски и мъжки имена“, която се открива в Арт галерия КРЪГ на 17 декември /петък/ и ще продължи до 29 декември /сряда/, е посветена на 32 години от възстановяването на турско-мюсюлманските имена у нас, когато на 29 декември 1989 г. след решение на извънреден пленум на ЦК на БКП е прието решение за връщане имената на българските мюсюлмани. Това е финалът на насилственото преименуване на „български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население” – по време на съдбовния за България епизод, наречен „Възродителен процес“, започнал с разпореждане от тогавашната партийна върхушка на 10 декември 1984 г. Първо са сменени личните имена в Кърджалийски и Хасковски окръг.
В памет на тези драматични събития сега ще видим серия висящи в пространството на галерията 3-метрови инсталации с написани на ръка от десет млади доброволци 200 от най-разпространените в света турско-мюсюлмански имена, в оригинал и с произношението им на бълг. ез.
1 note
·
View note
Photo
Български мюсюлмани, 1932 г.
Снимка: https://www.nationalgeographic.com
0 notes
Text
0 notes
Photo
🌷 Честит Гергьовден! 🌷 На 6 май Българската православна църква чества деня на Свети Георги Победоносец - един от най-почитаните светци у нас, още от покръстването на българите преди 11 века. Свети Георги е от малкото светци, който е славен както от християни, така и от мюсюлмани. 6 май се чества и като Ден на храбростта и празник на Българската армия. Гергьовден е един от най-празнуваните именни дни в България, отбелязван от над 180 000 души. Сред тях са Георги и Гергана, Гинка, Ганка и Ганчо, Галя, Галин и Галина, както и всички техни производни. (at Sofia, Bulgaria) https://www.instagram.com/p/B_2MXA1gRQz/?igshid=1slovqgtbzepf
0 notes
Text
Страх от смъртта
Тази седмица беше много трудна за мен. Трябваше да се справя с вътрешното вълнение, да узная, че обещанието на Аллах е истина и да разбера как да го приложа в живота си!
В неделя двегодишният син на много близък приятел беше убит в странен инцидент.
Винаги съм знаел, че искам да отгледам добър мюсюлманин, който ИншАллах, ще се бори в Името на Аллах.
Също така знам, че искам да съм от тези жени, които са горди, че имат син или съпруг, които са Шехиди.
Сега, когато това се случи, всичко, за което мога да мисля е страхът от загубата на сина ми - който дори не е роден.
Това ме накара да разбера огромния подвиг на тези жени, които са дали своите обичани деца в Името на Аллах.
Тези жени отглеждаха, учеха и играеха с техните деца.
Те обичаха тези момчета, но те не бяха просто търпеливи със смъртта на синовете си, но дори щастливи от новината за Шехида.
Това ме накара да се замисля дали и аз някой ден ще бъда такава.
Мисля за жени, които прекарват живота си, внимателно подготвяйки синовете си да бъдат добри Мюсюлмани.
Заради това реших да направя този час за смъртта.
Всички знаем, че някои ден ще умрем.
Не само от преживяното, но и от думите на Аллах и Неговия Пратеник (С.А.С.), който ни учи за истинското значение на това знание.
Всяка душа ще вкуси смъртта и вашите награди напълно ще ви се изплатят в Деня на възкресението.Който бъде отдалечен от Огъня и бъде въведен в Рая, той ще сполучи. А земният живот е само измамна наслада.
(3:185)
Аллах ни предупреждава да се грижим за следващия живот повече, отколкото за този, който е само „измамна наслада”.
За съжаление ние сме привързани към този живот и натрупване на богатство(което включва нашите семейства и нашите деца) и ние забраваме за главната цел.
Аллах ни предупреждава:
Увлича ви преумножаването,додето легнете в гробовете.Ала не!Ще узнаете. (102:1-3)
Мисля за безбройните хадиси, които сам прочела как хората казват на нашия обичан Пророк(С.А.С.):
„Моите родители се пожертваха За Теб”.
Те не казват тези думи просто така.
Моята реакция е да се страхувам при такива думи, защото могат да станат истина.
Но за тези сподвижници това беше лесно, Аллах да ги възнагради, заради силната им вяра в Аллах и Неговия Пратеник(С.А.С.).Аллах ни е показал пътя към истинското служене и Дженнета.Това е пътя на Пророците,
И завеща това Ибрахим на синовете си,[а също] и Якуб: “О, мои синове,Аллах избра вашата религия - умирайте само отдадени!”
( 2:132)
Това е доказано от Пророка Мухаммед (с.а.с).Това е пътят описан в Куран и Керим.
..... А които от вас отстъпят от религията си и умрат неверници, на такива пропадат делата и в земния живот, и в отвъдния, и те са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно. (2:217)
Хората, които раздават своите имоти по пътя на Аллах, приличат на зърно, родило седем класа, а във всеки клас - по сто зърна. Аллах умножава комуто пожелае. Аллах е всеобхватен, всезнаещ. (2:261)
Очаква се да приемем смъртта като спасение от този затвор.
Очаква се да се надяваме и да се молим за Шехида или за Дженнета, затова когато видим смъртта, ние няма да се страхуваме нито да се натъжим от нея.
Може да ни липсват тези преди нас, но не трябва да се обезверяваме от смъртта на някой близък до нас. Ако те са мюсюлмани, знаем, че Дженнета ще бъде техен и наш, и ще се срещнем отново Иншаллах.
Неверниците се страхуват от смъртта. Аллах казва:
Или са като[застигнати от] дъждовен облак на небето -в него има тъмнини и гръм,и мълния. Запушват с пръсти ушите си от гръмотевиците,с уплах пред смъртта.Аллах обгражда неверниците. (2:19).
И евреите се молят да я избегнат, желаейки живот:
Наистина ще откриеш,че те са най-ненаситните за живот хора,[дори] повече от съдружаващите.Всеки от тях желае да би векувал хиляда години.Ала няма той да се отдалечи от мъчението,дори да векува.Аллах съзира техните дела.
(2:96).
Аз лично съм видяла страхът, който неверниците изпитват от смъртта.
Група студенти, които имах отидоха да се оплачат, че ги плаша като ги карам да напишат есе за смъртта.
Бяха толкова изплашени, че дори не можеха да размишляват или пишат за това. Аллах да ги напъти.
Аллах и неговия Пророк(С.А.С.) са ни заповядали да мислим за смъртта. Чрез тези разсъждения можем да разберем истинския смисъл за живота,да служим на Аллах, за да ни възнагради с Дженнет.
Мюсюлманина трябва да разбере,че смъртта е просто вход от този живот към следващия, по–добър живот.
Ние ще бъдем подложени на изпит.
Може да страдаме малко, но знаем, че като вярваме и живеем според повелите на Аллах, ще видим Дженнета и ще сме там завинаги.
Това е обещанието на Аллах.
Муад бин Ябал разказва: Пророкът(С.А.С.) каза:„О Муад! Знаеш ли за Аллах кое е най–дпбро за неговите рабби? Аз казах, „ Аллах и Неговия Пратеник знаят най–добре”.
Пророкът каза:”Да служим само на Него и да не съдружаваме никой с Него(Аллах).
А знаеш ли тяхното право какво е?” Аз отговорих:„ Аллах и Неговия Пратеник знаят най–добре”.
Пророкът каза:„Да не бъдат наказвани(ако правят това)”.
Сахих Бухари:Книга 93, Номер 470.
Ние не можем да се страхуваме от смъртта.
Трябва да сме от тези, готови да се борят в Името на Аллах.
Трябва да сме от тези, които се стремят да спечелят задоволството на Аллах и да направят неговата дума най–велика, а не да се страхуваме, че смъртта може да бъде последствие от тази вяра.
Разказано от Абу Саид Ал –Кудри:
Някой попита ,”О Пратенико на Аллах!Кой е най–добрия сред хората?”
Пратеникът на Аллах отговори „Вярващият, който служи на Аллах с живота и имуществото си...”
Сахих Бухари: Книга 52,Номер 45.
Ние трябва да разберем, че сме родени и ще умрем и значимостта на това се състои в нашата Вяра и в това как ще живеем и как ще умрем.
„Как отричате Аллах-бяхте мъртви, Той ви съживи! После ще ви умъртви, после ще ви съживи, после при Него ще бъдете върнати.” (2:28)
Няма да размишляваме върху това дали смъртта може да е различна, от което Аллах е предопределил, нито дали можем да приемем, че ще живеем дълъг живот. Може да умрем много стари, може да умрем и утре. Това е от невидимото и следователно трябва да се подготвим за смърта.
156.О,вярващи,не бъдете като онези,които не вярваха и казваха на своите братя,когато странстваха по земята или бяха завоеватели: “Ако бяха при нас, нямаше да умрат и нямаше да ги убият.”,за да огорчи Аллах сърцата им. Аллах съживява и умъртвява.Аллах съзира вашите дела. (3.156)
”Кажи: “Аллах ви съживява, после ви умъртвява, после ще ви събере в Деня на възкресението,за който няма съмнение.Ала повечето хора не знаят.” (45:26).
”И оставяме в утробите когото пожелаем за определен срок,после ви изваждаме като деца,после[ви препитаваме], за да стигнете своята зрелост.И някой от вас умира,а някой от вас бива доведен до най-окаяната възраст, и тогава не знае нищо, след като е знаел.”(22:5)
“И никой не знае какво ще придобие утре,и никой не знае къде ще умре.Аллах е всезнаещ, сведущ.”(31:34)
Разказано от Абдуллах:
Пратеникът на Аллах, казва „(що се отнася до вашето сътворяване), всек от вас се събира в утробата на неговата майка първите 40 дни, след това става на съсирек за още 40 дни, и след това парче сурово месо за още 40 дни. След това Аллах праща меляйке да напише 4 неща:
Той пише неговите деяния, времето на смъртта му, средствата за препитание, и дали ще е окаян или ощастливен (в религията).
Ибн Умер разказва:
Пратеникът на Аллах (с.а.с)каза: Ключовете към невидимото знание са 5, които никои освен Аллах не знае...
Никой не знае какво ще се случи утре; никой не знае какво има в утробата; никой не знае какво ще придобие утре; никой не знае каде ще умре; и никой не знае кога ще вали.”
Сахих Бухари: Книга 17, Номер 149.
Следва
0 notes
Text
Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи - репресиите в сръбско след 1912г.
Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи – репресиите в сръбско след 1912г.
Сръбските ръце са изцапани до лактите с кръвта на македонските българи – репресиите в сръбско след 1912г.
Македонските българи: Спорно е за сърбите – те избиха над 100 000 от македонските българи за 100 години, над 200 000 албанци, около 25 000 сърби-мюсюлмани в Босна и Херциговина, около 15 000 хървати и 1000 словенци в неистовия си мерак да запазят мини империя – Сърбославия, Титославия или…
View On WordPress
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Театърът като храм
„Театърът има благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната”. Това написа Шахид Надийм /на снимката/ от Пакистан, автор на Посланието по случай Световния ден на театъра тази година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година.
За да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. България отбелязва Световния ден на театъра с празника и церемонията по връчването на Национални награди „Икар”. За съжаление заради вируса COVID – 19 връчването на наградите ще бъде отложено, както отпадна и Софийският театрален салон тази година. Но Световният ден на театъра си е празник и Посланието по този случай беше публикувано на страницата на Съюза на българските артисти в превод от английски език на Асен Терзиев. А ето и текста на Шахид Надийм:
„За мен е голяма чест през 2020 година да бъда автор на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с чувство за най-голямо смирение, но и като вълнуваща мисъл факта, че пакистанският театър, както и самият Пакистан получават признание от Международния театрален институт – най-влиятелната и престижна световна институция на нашето време. Тази чест посвещавам и на паметта на Мадийха Гаухар /Мадийха Гаухар (1956 – 2018): театрална режисьорка, актриса, феминистка и основателка на театър „Аджока“. Притежава магистърска степен по Театър от Роял Холоуей Колидж, Лондон и е носител на Медал за отличие от Правителството на Пакистан и на Наградата на нидерландския принц Клаус – бележка на преводача/. Тя бе не само театрална икона и основател на Театър „Аджока“, но и моя спътница в живота, която почина преди две години. Екипът на „Аджока“ / Театър „Аджока“ е основан през 1984 година. Пенджабската думата „аджока“ означава „съвременен“. Репертоарът на театъра се състои от пиеси на теми за религиозната търпимост, мира, насилието между половете, човешките права – б. пр./ извървя дълъг и труден път от улицата до театралната сграда в най-буквален смисъл. Но, убеден съм, такъв е пътят на множество театрални трупи. Никога не е лесно и няма попътен вятър. Винаги е борба.
Аз идвам от една предимно мюсюлманска държава, преживяла няколко военни диктатури, ужасни нападения от религиозни екстремисти и три войни със съседна Индия, с която делим цели хилядолетия история и общо наследство. И днес продължаваме да живеем в страх от избухване на война с нашата съседка, и то не каква да е, а ядрена, тъй като и двете страни днес притежават ядрено оръжие.
Понякога шеговито казваме, че тежките времена са добри за театъра. Не липсват нито предизвикателства, пред които да се изправим, нито конфликти, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална трупа „Аджока“ върви по такова опънато въже вече повече от 36 години. И усещането бе наистина като стъпване по въже: в търсене на баланс между забавлението и образованието, между изследването и изучаването на миналото и подготовката за бъдещето, между творческата свобода и авантюристичните сблъсъци с властта, между социално-критичния и финансово-стабилен театър, между обръщането към масовата публика и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал трябва да бъде илюзионист, магьосник.
В Пакистан съществува ясно разделение между сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит дебат и нови идеи. Всъщност за консервативното управление изкуството и културата остават извън границите, заради техните „свещени игри“. Така територията на изпълнителските изкуства се превръща в нещо като бягане с препятствия. Артистите на първо време трябва да се докажат като добри мюсюлмани и покорни граждани, и едновременно с това да опитат да направят така, че музиката, танцът и театърът да бъдат допуснати в Исляма. Голям брой от верните мюсюлмани са неохотни да приемат изпълнителските изкуства, макар че танцът, музиката и театърът са неразривна част от всекидневието им. Така се оформи субкултура, която носеше потенциала да събере сакралното и профанното на една сцена.
Буле Шах
Началото на „Аджока“ бе дадено от група млади артисти през 80-те по време на военното управление. Те отправяха предизвикателства към диктатурата чрез своя смел в социално и политическо отношение театър на несъгласието. Те с изненада откриха че техните чувства, техният гняв, тяхното отчаяние бяха изразени от един поет суфист /Суфизъм: ислямската мистична традиция, която се стреми да открие истината за божествената любов посредством директно и лично общение с Бога, придобива популярност, защото проповядва универсално братство и се противопоставя на закостенелите, насилствено налагани доктрини на религиозните учения. Поезията на суфизма, представяна най-често с музикален съпровод, изразява мистичното единение през метафорите за обикновената любов – б. пр./ живял преди 300 години – великият Буле Шах /Буле Шах (1680 – 1757) е влиятелен пенджабски поет суфист, който разгръща сложни философски теми на обикновен език. Той отявлено критикува религиозната ортодоксалност и управляващия елит и бива прогонен от града Казур, обвинен е в еретизъм и му е отказано правото да бъде погребан в градското гробище. Той е популярен сред религиозните и фолклорни изпълнители и възхищението към него надскача религиозните разделения – б . пр./. Артистите от „Аджока“ откриха, че могат да отправят експлозивни политически послания чрез неговата поезия и да атакуват корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, но не и един почитан, популярен поет суфист като Буле Шах.
Открихме, че неговият живот е бил драматичен и радикален също като неговата поезия, заради която е в изгнание и му биват налагани няколко фатви. Така написах „Була“, пиеса за живота и борбите на Буле Шах. Була, както с обич са го наричали хората от Южна Азия, произхожда от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите произведения и действия, се изправят безстрашно срещу властта на императорите и църковните демагози. Те пишат на езика на народа, за неговите стремления. За тях музиката и танца са средства за директна връзка между човека и Бога, и чрез тях презрително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат срещу полово-родовите и класови разделения и възприемат света като чудо, като проявление на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е художествен текст, а биография. Ала когато тя бе поставена на алтернативно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на народн��я поет. Тя можеше напълно да се идентифицира с неговия живот и епоха и да открие паралели със своите.
Тогава през 2001 г. се роди един нов вид театър. Религиозната музика кавали / Quawwali – сакрална поезия на суфизма, предстявана от група певци (кавали). Изпълнявала се в суфистки храмове и е довеждала слушателите до състояние на екстаз – б. пр./, танцът дхамал / Dhammal – екстатичен танц, изпълняван около суфистките храмове, обикновено под ритъма на барабан – б. пр./, пламенните рецитации на стихове и дори медитативното пеене зикир / Zikir – религиозно ритмично песнопение и рецитиране на молитви за постигане на духовно просветление – б. пр./ се превърнаха в елементи от пиесата. Група сикхи /Сикхи – последователи на религиозното учение сикхизъм, основано в Пенджаб през 15 век от Гуру Нанак – б. пр./, които тогава бяха в града, за да участват в една пенджабска конференция, дойдоха да гледат и разплакани връхлетяха сцената на финала, за да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на една сцена заедно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 г. / Мюсюлманската държава Пакистан бива отделена от Индия през 1947 г. на фона на невиждани убийства и масови преселения – б. пр./, което бе довело до разцепването на областта Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкова скъп, колкото и за мюсюлманските пенджабци, защото суфизмът надскача границите между религиите и обществата.
Шахид Надийм
След паметната премиера последва индийската одисея на Буле Шах. Започвайки с бляскаво турне в индийската част на Пенджаб, „Була“ се изигра по четирите краища на Индия, дори във времена на най-големи напрежения между двете държави и на места, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, но се наслаждаваше на всеки миг от представлението. Докато вратите за политически диалог и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските зрители оставаха отворени. По време на турнето на трупата „Аджока“ в индийския Пенджаб през 2004 година, след топлия прием на едно представление пред огромна селска публика един старец се приближи към актьора, който играеше ролята на великия суфист. До стареца вървеше момче. „Внукът ми е много болен, моля ви да го благословите.“. Актьорът се стресна и каза „Бабаджи” / Бабаджи – израз на почит към възрастен мъж – б. пр./, аз не съм Буле Шах, аз съм само актьор в неговата роля.“. Старецът се разплака и добави „Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, ако го сторите.“. Посъветвахме актьора да изпълни желанието на стария човек и той благослови момчето. Старецът остана доволен. Преди да си тръгне, каза следното „Синко, вие не сте актьор, вие сте въплъщение на Буле Шах, негов аватар /Аватар – земно проявление или въплъщение на божествен учител според индуизма – б. пр./“. Изведнъж проумяхме една съвсем нова идея за актьорската игра и за театъра, в която актьорът ставаше въплъщение на образа, който играе.
За осемнайсетте години на турне с „Була“ забелязвахме подобни реакции от страна на привидно неподготвената публика, за която представлението не беше просто форма на забавление или стимулиращо интелекта преживяване, а бе среща, която трогваше дълбоко душата. Дори актьорът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах бе така дълбоко повлиян от преживяването, че самият той стана поет суфист и публикува две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат сред себе си духа на Буле Шах и чувстват сцената, като издигнато пространство. Един индийски учен озаглави своята рецензия за представлението: „Когато театърът се превърне в храм“.
Аз съм светска личност и моят интерес към суфизма е предимно културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, ала моите зрители, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат истински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има много във всички култури), може да се превърне в мост между нас, театралните творци и неопитната, но ентусиазирана публика. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове между миналото и настоящето, водещи към бъдещето, което е съдба на всички общности; вярващи и невярващи, актьори и старци с техните внуци.
Причината, поради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този вид театър на суфизма е, че играейки на сцената, понякога така се увличаме в своята философия на театъра, в своите роли на предвестници на социална промяна, че оставяме зад гърба си огромни човешки маси. Занимавайки се с предизвикателствата на собственото си настояще се лишаваме от възможностите, които театърът предоставя за дълбоко духовно преживяване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието отново се надигат, нациите се насъскват една срещу друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят омраза срещу други…. А междувременно умират деца от недохранване, умират майки при раждане, заради липсата на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във върховна криза. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса /Четиримата конници на Апокалипсиса са описани в Откровението на св. Йоан Богослов, последна книга от Новия завет. Според повечето тълкувания конниците символизират завоеванието, войната, глада и смъртта – б. пр. /. Трябва да възстановим духовните си сили, трябва да се борим с апатията, летаргията, песимизма, алчността и пренебрежението към света, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.
Николай Майсторов, “Четиримата конници на Апокалипсиса”
В Южна Азия изпълнителите докосват със страхопочитание пода на сцената преди да стъпят отгоре – древен ритуал, в който духовното и културното са все още преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза между актьора и публиката, между миналото и бъдещето. Създаването на театър може да бъде свещен акт и актьорите могат да станат аватари на образите, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има потенциала да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра”. Това написа Шахид Надийм.
Христо Мутафчиев
Както вече стана дума, ще се отложи връчването на наградите „Икар”. Но ето какво написа Христо Мутафчиев по този повод в сайта на Съюза на артистите. „На този етап Софийският театрален салон отлага поетапно всички публични събития, които част от програмата. Нека да потушим емоцията си и да включим рациото! Имаме шанс да спасим човешки животи, на приятелите си, на семействата си и на бабите и дядовците си.
Над 3000 души гледаха първия лайф на Театър Възраждане и двойно повече гледаха втория. Поздравявам колегите и апелириам да бъдат внимателни, когато се събират в театъра! Използвам възможността да споделя информацията на Столична община и Социалния патронаж, които подпомагат възрастните хора, такива с хронични заболявания или със затруднено придвижване. Доставка по домовете на лекарства и храна може да бъде заявена на телефони: 028188522 и 028188523!
Изказваме благодарност към всички свои партньори за подкрепата и за солидарността! Софийският театрален салон не би бил същият без подкрепата на редица партньори, приятели и колеги, които са заедно с нас и в този труден момент!
На 27 март ще отбележим заедно с всички Световния ден на театъра, но този път от своите домове! А наградите ИКАР ще бъдат връчени след като отмине настоящата извънредна ситуация. XV-тото издание на Софийския театрален салон ще продължи да бъде част от Календара на културните събития на Столичната община за 2020 г., и ще се осъществи с невероятната подкрепа на Министерството на културата, Генералния спонсор – Ден и Нощ ООД, Първа инвестиционна банка, Астра Зенека – България, Nescafe Dolce Gusto, Кока-Кола ХБК България, Минерална вода H20, Винарска изба „Брестовица“, „Софсток“ ООД, Тип-Топ Куриер, Хил Клиник, [ ‘nouhau] SALON, Ивент Дизайн, Пощенска кутия за приказки, клуб Терминал 1. Благодарни сме и за любезното домакинство на Националния дворец на културата, Театър „Азарян“, Столичния куклен театър и др., както и на медийните партньори от Българската национална телевизия, Българското национално радио, БГ радио, Джаз ФМ, Артакция, Go Guide, Love Theatre, ВЪПРЕКИ.com и други. Бих искал да Ви уверя, че ще се срещнем отново!”, написа Христо Мутафчиев. А ние очакваме театърът отново да намери не само сцената, но и публиката си. А и себе си… ≈
Текст: „въпреки.com”
Снимки: архив
#РЕФЛЕКСИИ#театър#Световен ден на театъра#Награди Икар#Христо Мутафчиев#Шахид Надийм#Софийски театрален салон
1 note
·
View note
Last Seen Blogs
dream-baby
I just want to be wonderful.
angelsflymajestically369
Mystery Angel
annie-diva-blog
Annie Diva
electricsheepcards
Electric Sheep
demonhost9
Demon Host