Медицината е напреднала толкова много, че вече никой не е здрав.

"Колкото по-мощен и автентичен е един ум толкова повече ще клони той към религията на самотата."

- Олдъс Хъксли

" След тишината, това което най-много се доближава да опише неописуемото, е музиката. "

- Олдъс Хъксли

Не е достатъчно само фразите да са хубави, хубаво трябва да е и онова, за което ги използваш.

Олдъс Хъксли, ,,Прекрасният нов свят’’

РЕФЛЕКСИИ: Може ли да гледаме напред през спомените?

"Трябва да избереш между щастието и това, което хората наричаха високо изкуство. Ние пожертвахме високото изкуство.” - Олдъс Хъксли, “Прекрасният нов свят” (1932)

Как да се справим с катастрофата? Можем ли дори да си представим живота след апокалипсиса? Какви стъпки да предприемем, за да започнем наново? Как паметта може да ни научи и да ни помогне да живеем по-смислено, за да не повтаряме едни и същи грешки отново и отново? - това са някои от въпросите, които служат като основни градивни елементи на изложбата “Смела нова земя: гледайки напред през спомените”, която беше открита на 2 юли в галерията на Асоциацията на берлинските художници и обединява работите на 9 български и 10 германски съвременни художници, които живеят и работят в Берлин. Написа за “въпреки.com Ния Табакова, изкуствовед и куратор на българското участие в изложбата.

Проектът е организиран от Държавния култур��н институт към Министерството на външните работи на България и Асоциацията на берлинските художници, с институционалното партньорство на Българския културен институт в Берлин.

Постер на изложбата, дизайн Виляна Миланова

Изложбата е своеобразна форма на междукултурен диалог между български и немски художници, които обитават един и същи град, но различни културни пространства. Българските художници, базирани в Берлин, са част от новата берлинска художествена сцена: Зоран Георгиев, Зара Александрова, Викенти Комитски, Елена Калудова, Венета Андрова, Марта Джурина, Елизабет Талауер, Ива Вачева, Иван Костолов. Немските автори, от друга страна, са художници с дълга кариера зад гърба си, които могат да бъдат наречени “местни берлинчани”: Зиги Торинус /Андреа Зундер-Пласман, Бриджит Маас, Зийгрид Мюлер-Холц, Петер Шлангенбадер, Юта Барт, Марианe Гилен, Себастиан Кузенберг, Ина Линдеман, Сабине Шнайдер, Симоне Корнфелд. Представянето на български автори в Асоциацията на берлинските художници се организира за втори път след успешното откриване на изложбата “Фрагментирани истории: София-Берлин” през 2017 г. от сдружение “Толкова близо, толкова далече” в партньорство с Регионален исторически музей – София.

По време на пандемията, която задвижи механизми, предизвикващи огромни промени за човечеството, последствията, от които тепърва предстои да бъдат изследвани, авторите от изложбата “Смела нова Земя: гледайки напред през спомените” бяха поканени да рефлектират върху въпроса “Какво бихме направили по различен начин, ако имахме втори шанс?”. Целта е да се помисли за нови перспективи и визии за бъдещето, в което миналото вече не е приложимо и, в което старите решения вече не могат да бъдат полезни за преодоляването на новите проблеми на обществото и Земята. Чрез преразглеждане на отношенията между различни групи хора в едно глобално село и връзката между обществото и природата в световен мащаб, художниците в изложбата ни подканват да си представим нови модели на съществуване.

“Синтетична богиня” (2021) - Елизабет Талауер

От темите за войната, насилието и различните инструменти за упражняване на власт, които се появяват в работите на Ива Вачева, “Викът на молекулата” (2019), “Играчки” (2018-2019) на Венета Андрова и “Домашен трофей” и “Зестра” (2020) на Зара Александрова до съпоставянето между човешките и животинските общества и формирането на техни хибридни форми, засегнати в творбите на Иван Костолов, “Без заглавие” (2018) и Елена Калудова “Спекулативна еволюция” (2021), въпросите и проблемите, които художниците повдигат в експозицията, имат широк спектър и могат да бъдат разглеждани от различни гледни точки.

Взаимодействието между човека и природата се третира от асамблажа на Викенти Комитски “Един или два вълка” (2020). Работата ни препраща към един от емблематичните пърформанси на Йозеф Бойс “Аз харесвам Америка и Америка харесва мен” (1974), в който Бойс, увит в типичния за работата си филц, прекарва три дни в една стая с див койот, символ на необуздания дух на Америка. В началото койотът се опитва да го напада, но в края на съвместния им престой животното вече е свикнало с компанията на Бойс и се държи толерантно. Във връзка с тази работа авторът твърди, че чрез усилие и желание за изцеление, страхът и стереотипите могат да бъдат изкоренени, а това би могло да е толкова просто, колкото прекарване на време заедно.

“Един или два вълка” (2020) - Викенти Комитски

В работата на Елизабет Талауер – “Синтетична богиня” (2021) се разглежда темата за връзката между жената, сътворението и технологиите. Авторката описва концепцията си като “алегория на т��рсенето на загубени или забравени мечти и желания, като един вид опит за запълване на душевната празнота. Във видеото главният обект се самосънува и самосъздава с помощта на команди, напечатани с програмния език Hypertext. Моменти на плавни преливания се редуват с интензивни секвенции, които могат да се тълкуват двузначно като естествена мозъчна дейност или обработка на данни от компютър.”.

Марта Джурина също се занимава с технологични експерименти, но в нейния случай обектът на интерес е светлината. Чрез процеса на аналоговата фотография, тя изследва причините и последиците от различни светлинни явления върху фоточувствителна хартия, резултатът от което е припокриването между перформативния и живописния жест. Нейните абстрактни пространства, които могат да бъдат разглеждани едновременно като двуизмерни и триизмерни, са опит за улавяне на скритото и ефимерното, напомняйки за фиктивния и променлив характер на обозримата реалност.

Темата за COVID-19 по ироничнен начин анализира Зоран Георгиев чрез диптиха “Плосък мозък преди пандемията” и “Плосък мозък след пандемията” (2020) и работата “За д-р Ли Уенлианг” (2020), китайският офтоматолог, който първи подава сигнал за ранните инфекции от COVID-19 във Ухан, но бива обвинен за “неверни коментари в интернет”. Въпреки това, след като загива от вируса на 34 годишна възраст, д-р Ли Уенлианг е обявен от китайското правителство за “мъченик”. Творбата поставя под въпрос ролята на правителствата за разграничаването между истинските и фалшивите новини и последствията от тях.

“До д-р Ли Венлианг” (2020) - Зоран Георгиев

Паралелно с представянето на девет съвременни български автори в галерията на Асоциацията на берлинските художници, в едно от халетата на бившето летище на ГДР в Берлин – Темпелхоф двама български художници намират своето място в мащабната блокбъстерна изложба “Обединено разнообразие” (“Diversity United”),организирана от Фондация “Изкуство и Култура”, Бон. Изложбата е открита на 9 юни и продължава до 19 септември, след което ще пътува до Париж и Москва. Проектът “Обединено разнообразие” има за цел да улови артистичните настроения в съвременна Европа, илюстрирани чрез произведенията на 90 участващи художници от 34 държави - от Португалия на запад до Русия на изток и от Норвегия на север до Турция на юг. Кураторският борд на изложбата, включващ девет критици и куратори от Франция, Германия, Русия и Финландия, обясняват концепцията на политически и географски натоварената експозиция по следният начин: ““Обединено разнообразие“ апелира към основополагащата европейска концепция за общност от равни, към правото на индивидуалност и на социална свобода, която на първо място прави възможно свободното изразяване на изкуството. Този междукултурен диалог се провежда от художници и колективи от цяла Европа, отразяващи различни поколения, пол и региони, работещи предимно в европейските граници или в международен план. Те отразяват сложността на европейската идея, както и социалните реалности в един глобализиран свят. Единството и многообразието не се разбират като противоположни сили, а като допълващи се понятия, като отличителни характеристики и възможности. Националното носи международното в себе си, точно както глобалното може да бъде открито в локалното.”

Изложените творби са организирани в девет тематични раздела, които се фокусират върху проблемите на съвременна Европа: свободата и демокрацията, миграцията и териториите, политическата и индивидуалната идентичност, утопии и страхове. Сред художниците, които участват в изложбата, са добре познати имена в съвременното изкуство - Кристиян Болтански, Моника Бонвичини, Маурицио Кателан, Олафур Елиасон, Антони Гормли, Мона Хатоум, Иля и Емилия Кабаков, Герхард Рихтер, Уго Рондиноне, Алиша Кваде и други. Сред тези влиятелни художници са и имената на двама български автори, представени от пловдивската галерия Sariev – Недко Солаков и Мартина Вачева.

Мартина Вачева е представена в изложбата с три картини: “Glory Nature” (Славна природа), “Trashland” (Земя на боклука) и “Бинго за милиони”, в които последствията от неравноправното разпределение на властта - бедност и показно богатство, похот и крайна нищета - са изобразени в цветна карикатура на несправедливата реалност, съпоставена с наивното глорифициране на природата, лишено от грижата за нея.

“Trashland” (Земя на боклука) и “Бинго за милиони” - Мартина Вачева

Въпреки, че живописните платна на младата художничка отразяват българската реалност, в контекста на изложбата “Обединено разнообразие”, значението им придобиват глобално измерение.

Инсталацията на Недко Солаков „Тримата“ е абстрактна в своята форма, но в същността си се фокусира върху проблема за комуникацията между хората. Тя представя “Светата троица на формите”: червен метален конус, черна пухкава сфера и гранитен куб, а текстът, написан на ръка между тях, разказва история с хумористична поука:

"Тримата" - Недко Солаков

“Дори и геометричните обекти, без значение колко са красиви и какво представляват, могат да се окажат безпомощни, ако започн��т да си говорят (и да се чувстват) като средностатистически човешки същества.”

Акцент в изложбата е монументалната работа на артистичното дуо Slavs and Tatars (“Славяни и татари”), които бяха представени в Арсенале на Венецианското биенале през 2019 г. Чрез саркастичен текст, прекъсван на равни интервали от луминисцентни лампи, са обобщени проблемите и въпросите, поставени и в двете изложби. Текстът гласи: “Изключително важно е да повтаряме грешките си, за да напомняме на бъдещите поколения за дълбочината на нашата глупост”.

Slavs and Tatars (“Славяни и татари”)

Проследявайки посланията от двете изложби - “Смела нова Земя: гледайки напред през спомените” и “Обединено разнообразие”, които се различават в своя мащаб и концепция, би могло да се заключи, че общите им теми са предимно от политически характер. Българското представяне на европейската сцена за съвременно изкуство в Берлин е убедително и смислено, но присъствието на български съвременни автори на международната артистична сцена е все още ограничено и спорадично. За да бъде преодоляно маргинализирането на нашата съвременна визуална култура, е необходимо институциите, неправителствените организации и частните галерии в България да се обединят в работата си и да вложат енергия и ресурси за последователното, целенасочено и стратегическо промотиране на съвременни български художници в значими форуми на световната артистична карта.

Текст: Ния Табакова

Снимки: VBK, Ния Табакова и личен архив на художниците

Апетит за разрушение

Тъй като шедьовърът “Катастрофа” е едва вторият му роман, излязъл на български, спокойно можем да твърдим, че Джеймс Балард е най-добрият британски писател, когото не си чел

„Дори квалифициран психиатър не би могъл да помогне на автора. Да не се публикува!“ гласи написаният на малко листче отзив, който придружава върнатия обратно от издател ръкопис на “Катастрофа”.

Това е една от малкото рецензии, които Джеймс Греъм Балард ще пази до края на живота си, считайки я за ултимативното свидетелство, че е постигнал онова, което цели с прозата си. Преди Катастрофа да се вреже в общественото съзнание като линкълн с отказали спирачки през далечната 1973 г., нейният автор вече си е създал репутацията на може би най-сръчния писач на антиутопии от Олдъс Хъксли насам. В множеството му научнофантастични разкази и романи не се разхождат роботи и не прелитат космически кораби – техният автор смята за скучно да си представя технологичния напредък на бъдещето, но изпитва почти садистично удоволствие от предсказанията как той ще се отрази на човешката психика и социални отношения.

Убеден, че мисията на писателя е да търси истината, Балард използва перото си като скалпел, който изрязва повърхностния слой цивилизационно лустро, за да изложи на показ скритите отдолу страхове, мании и дълбока фрустрация на съвременния градски жител. На теория новите технологии би трябвало да правят живота му по-лесен и безгрижен, но де факто в комбинация с неспирния поток информация, с която го обстрелват масмедиите, той никога не се е чувствал по-несигурен и объркан в чувствата и мислите си. Например истински шокиращото нещо в Катастрофа, чиито сюжет се върти около група обсебени от кървавите сблъсъци на пътя, не е че героите на романа правят секс в автомобилите си, а че машините са проникнали с взлом дори в най-интимните човешки взаимоотношения. Писателят изследва този феномен без излишна сантименталност и без да дава оценки или да посочва възможни решения на проблема – досущ като студент по медицина, който се е научил да прави аутопсии, но е напуснал университета преди да се научи да лекува пациентите. Тази емоционална дистанцираност от неговите персонажи е налице дори в най-конвенционалния му, полуавтобиографичен роман “Империя на слънцето”, разказващ за детството му в Шанхай. Като дете на изпълнителен директор на местния филиал на голяма британска компания, малкият Джеймс се вози по улиците на града с кола с личен шофьор, преследвана от малолетни просяци, които пелтечат на развален английски „Няма мама, няма татко, няма уиски сода“. През март 1943-а, когато е едва на 12, палачинката рязко се обръща – едно от първите неща, които японските завоеватели правят, е да натъпчат всички живеещи тук европейци в затворнически лагери. След три години по мръсните нарове, спокойно можем да кажем, че будното и интелигентно момче е видяло неща, които повечето му връстници и колеги-писатели не са сънували дори в най-лошите си кошмари. Дали като несъзнателна защитна реакция или просто защото е устроен така, Балард просто описва и анализира с ледена безпристрастност ужасите и катастрофите в собствения си живот, вместо да нагазва в лепкавите води на самосъжалението и носталгията.

“Едно от нещата, които научих от премеждията ми по време на войната е, че реалността е като декор на филм – комфортното всекидневие в училище и у дома, както и всичко останало от подредения и общо-взето щастлив живот, може да бъде разглобено на парчета и да изчезне за една нощ“

За Балард разбиването на пух и прах на удобното, самодоволно съществуване не е задължително нещо лошо – една лична катастрофа, колкото и ужасяваща да е тя, често дава ценна възможност да откриеш истината за самия себе си. Точно както се случва с героите на “Катастрофа”, които осъзнават, че са най-живи, именно когато са на ръба на смъртта. Писателят ползва своите персонажи си като кукли за краш тестове, за да си отговори на въпроса как съвременната среда с нейната мрежа от магистрали, летища и квартали от затворен тип, консуматорската култура на моловете, порнографията и технологиите като цяло, променят нашата психика. Нищо чудно благодарение на точно този въпрос, той е един от малкото съвременни писатели, заслужил собствено прилагателно в речника

Ballardian (прил.)

1. от Джеймс Греъм Балард (роден през 1930), британски писател 2. напомнящ или подсказващ за условията на съществуване, описани в романите на Балард и по-конкретно дистопична реалност, безрадостни градски пейзажи и психологичния ефект от технологичния напредък. Collins English Dictionary.

Въпреки бруталните си и безразсъдно смели в предсказанията си за бъдещето книги, през зрелия период от живота си Балард живее според предписанието на Флобер – писателят трябва да бъде подреден и предсказуем в личния си живот, за да може да бъде необуздан и зловещ в творчеството си. Дълги години той обитава еднофамилна къща в Шепъртън, в чиито малък двор е паркиран доматено-червен Форд Ескорт. Спокойното му и скучно всекидневие често е прекъсвано от нахъсани почитатели (включително и от екстремната, вманиачена по катастрофите, фракция балардианци), които очакват да срещнат тук експериментиращ с LSD луд гений, а не весел и червендалест представител на британската горна средна класа. Единственото в личния живот, което сродява Балард със саморазрушителни визионери като любимия му Уилям Бъроуз, е навикът му да гаврътва първото си голямо уиски в девет часа сутринта. По собствените му думи причината е повече от тривиална: след като през 1964 г.  съпругата му Мери умира внезапно по време на семейна ваканция, писателят е принуден да отглежда сам трите им деца. Единственият начин, по който може да понесе тази нелека задача, е да пие по един скоч на всеки кръгъл час. На въпроса на журналист дали да си самотен баща е чак толкова трудно, писателят отговаря: „Трудно? Беше като Битката за Сталинград.“  Когато умира през 2009 г., старият Джей Джи е достигнал достолепната 78-годишна възраст, но повечето му почитатели и врагове все още го възприемат като необуздан и опасен пророк на едно антрацитно черно бъдеще, проводник на насилие, перверзии и всевъзможни обсесивни странности. Завидна репутация, за която Балард, разбира се, е работил старателно и неуморно, през целия си живот.

Пак тройка

Три класики на Балард, които трябва да прочетеш

Катастрофа (1973)

Oпределян от автора си като „порнография с автомoбили“, може би най-известният роман на Балард, разбира се, е нещо много повече. Като например, разтърсваща метафора за заличаването на границата между хората и вещите в едно общество, където всеки използва всеки и общуването е сведено до произведени на конвейер фрази, жестове и емоции.

Небостъргач (1975)

Небостъргач с луксозни апартаменти, който влияе на обитателите си така, че те един по един започват да губят разсъдъка си. Сръчно заобикаляйки моралните оценки, Балард внушава тезата, че анархията и хаоса са неизбежна реакция на колективното съзнание срещу сивия и влудяващо скучен съвременен живот. Любимият роман на певеца на Joy Division Иън Къртис.

Cocaine Nights (1996)

„Ако мога да опиша бъдещето с една дума, тя ще е „скучно“, казва писателят в едно свое интервю от средата на 90-те. Комплексите от затворен тип, които са арена на действието на романа,  предлагат на обитателите си живот без минало, без бъдеще и едно все по-неясно настояще. Един от най-спокойните романи на Балард, чиито палав микс от трилър, социална сатира и антиутопия гарантира, че няма да повърнеш мохитото си на плажа, заради някой задавящо брутален момент.

The Best of The Ballards

Поетът на скритите камери и градските кошмари няма как да не проникне подмолно и в рокенрола. Ето няколко парчета, които нямаше да съществуват без лошото влияние на Балард

Suede – High Rising Joy Division – Atrocity Exhibition Manic Street Preachest  – Mausoleum (със семпъл от недосегаемия “Катастрофа” на Кроненбърг) Ladytron – High Rise The Normal – Warm Leatherette Siouxsie and The Banshees – Suburban Relapse

Текстът е публикуван през лятото на 2017-а в egoist.bg; поводът е българският дебют на “Катастрофа”  (ИК Colibri)

Властелинът на свободните

Зигмунд Фройд бързо схваща значението, което придава на мита новото поколение социални антрополози като сър Джеймс Фрейзър, чиято Златна клонка започва да излиза през 1890 г. Значението на сънищата, функцията на мита - в тази силна отвара Фройд забърква една всепроникваща доза секс, който той съзира в корените на почти всички форми на човешкото поведение. Войната развързва езиците по отношение на пола; периодът непосредствено след войната става свидетел как обичаят да се обсъждат половите въпроси се пренася в печата. Идва времето на Фройд. В допълнение към литературните си дарби, той притежава някои умения на сензационен журналист. Той е спец по неологизмите; той може да изкове поразителен лозунг. Почти толкова често, колкото по-младия си съвременник Ръдярд Киплинг, той добавя думи и фрази в езика: “подсъзнателното”, “детска сексуалност”, “Едипов комплекс”, “комплекс за непълноценност”, “комплекс за вина”, “Аз, То и свръх-Аз”, “сублимация”, “психология на подсъзнателното”. Някои от най-ярките му идеи, като сексуалното тълкуване на сънищата или това, което става известно като “фройдистко изтласкване”, имат привлекателността на нови интелектуални салонни игри. Фройд познава цената на актуалността. През 1920 г., по следите на самоубийството на Европа, той публикува Отвъд принципа на удоволствието, където въвежда понятието “инстинкт към смъртта”, което скоро бива вулгаризирано в “желание за смърт”.

През по-голямата част от Двадесетте години, които са свидетел на по-нататъшно стръмно спадане на религиозната вяра, особено сред образованите хора, Фройд е зает с анатомията на религията, която той разглежда като чисто човешко творение. В Бъдещето на една илюзия (1927) той се занимава с несъзнателните опити на човека да смекчи нещастието си. “Опитите да се придобие защита срещу страданията - пише той, - чрез илюзорно претворяване на действителността, се правят навред от значителен брой хора. Религиите на човечеството трябва да се класират сред масовите заблуди от този вид. Не ще и дума, че този, който споделя една заблуда, никога не я признава за такава!”.

Това изглежда като глас на новия век. Не за пръв път един пророк на около петдесет години, дълго време скрит в пущинака, изведнъж намира възхитена публика от златна младеж. Това, което е толкова забележително при фройдизма, са неговата изменчивост и вездесъщност. Изглежда, че той предлага ново и вълнуващо обяснение за всичко. И благодарение на умението на Фройд да обобщава възникващите тенденции в широк спектър академични дисциплини, фройдизмът сякаш представя с брилянтен размах и майсторска увереност идеи, които вече са наполовина формулирани в умовете на елита. “Това е, което винаги съм мислил!” отбелязва възхитеният Андре Жид в дневника си. В началото на 20-те години мнозина интелектуалци откриват, че са били фройдисти години наред, без да го знаят. Тягата е особено силна сред белетристите, като се започне от младия Олдъс Хъксли, чийто блестящ роман Имението Кроум е написан през 1921 г., до мрачно консервативния Томас Ман, за когото Фройд е “оракул”.

Въздействието на Айнщайн и Фройд върху интелектуалците и художествените творци е още по-голямо, понеже идването на мира им е показало, че в целия свят на културата е започнала и още продължава една фундаментална революция, в която идеите на относителността и фройдизма, изглежда, са както знамения, така и отгласи. Тази революция има дълбоки предвоенни корени. През 1905 г. тя вече е започнала, когато бива провъзгласена достатъчно ясно в публична реч на импресариото Сергей Дягилев от Руските балети:

Ние сме свидетели на най-великите моменти на равносметка в историята, в името на една нова и неизвестна култура, която ще бъде създадена от нас, но която и ще ни помете. Ето защо, без страх или опасения, аз вдигам чашата си за съборените стени на красивите дворни, както и за новите закони на една нова естетика. Единственото желание, което аз, непоправимият сенсуалист, мога да изразя, е идващата борба да не унищожи прелестите на живота и смъртта да бъде толкова красива и просветляваща, колкото и възкресението.

По това време в Париж може да се види първата изложба на фовистите. През 1913 г. Дягилев поставя там Пролетно тайнство на Стравински; Шьонберг вече е публикувал атоналните Три произведения за пиано, а Алан Берг - своя Струнен квартет (Опус 3); Матис е измислил термина “кубизъм”. През 1909 г. футуристите публикуват своя манифест, а Курт Хилер основава своя Нойе Клуб в Берлин - гнездо на художествено движение, което за първи път през 1911 г. е наречено “експресионизъм”. Почти всички главни творчески фигури на 20-те години вече са публикували, излагали или ��грали преди 1914 г. и в този смисъл движението на модернизма е предвоенно явление. Необходими са обаче отчаяните конвулсии на голямата битка и рухването на режимите, които тя събаря, за да получи модернизмът радикалното политическо измерение, което дотогава му липсва, и усещането за разрушен свят, от който той е щял да построи нов. Елегичната, дори тревожна, нотка, която подема Дягилев през 1905 г., се оказва по този начин едно забележително предчувствие. Културните и политическите пътища на промяната не могат да се разделят - също както във вихъра на революцията и романтизма през 1790-1830 г. Забелязано е, че и тримата - Джеймс Джойс, Тристан Цара и Ленин - живеят в изгнание в Цюрих през 1916 г., в очакване да дойде тяхното време.

С идването на края на войната модернизмът скача с рекламен блясък на изглеждащата празна сцена. В навечерието на 9 ноември 1918 г. в зданието на Райхстага в Берлин се събира Съвет на интелектуалците-експресионисти, който се обявява за национализация на театрите, държавно субсидиране на художествените професии и разтуряне на всички академии. Сюрреализмът, който би могъл да бъде измислен, за да даде видим израз на фройдистките идеи - макар произходът му да е съвсем независим, - има собствена програма за действие, както и футуризмът и дадаизмът. Но това е повърхностна пяна. По-навътре са дезориентацията във времето и пространството, внушени от относителността, и сексуалният гностицизъм на Фройд, които изглежда се отразяват в новите творчески модели. На 23 юни 1919 г. Марсел Пруст издава романа В сянката на младите момчета - начало на голям експеримент в разединеното време и подмолните сексуални емоции, - който обобщава новите увлечения. Шест месеца по-късно, на 10 декември, той получава наградата Гонкур и центърът на тежестта на френската литература решително се измества настрани от великите наследници на деветнадесетия век. Разбира се, тогава тези произведения циркулират само сред едно влиятелно малцинство. Пруст е трябвало да издаде първата си книга за своя сметка и да я продава за една трета от себестойността й (дори и през 1956 г. пълното издание на В търсене на изгубеното време се продава по по-малко от 10 хиляди тома на година). Джеймс Джойс, който също работи в Париж, изобщо не може да бъде издаден на Британските острови. Неговият Одисей, завършен през 1922 г., се налага да бъде издаден в частно издателство и да се пренася тайно през границите. Но неговото значение не е пропуснато. Никой друг роман не показва по-ясно степента, до която идеите на Фройд са проникнали в езика на литературата. През същата 1922 година поетът Т.С. Елиът, самият той новоназован пророк на века, пише, че Одисей е “разрушил целия деветнадесети век”. Пруст и Джойс, двамата велики предшественици, местещи литературния център на тежестта, не оставят място един за друг в мирогледа, който непреднамерено споделят. Те се срещат в Париж на 18 май 1922 г., след премиерата на Лисицата от Стравински, на прием за Дягилев и трупата, посетен от композитора и неговия художник Пабло Пикасо. Пруст, който вече е обидил Стравински, неразумно качва Джойс в таксито си, за да го откара в къщи. Пияният ирландец го уверява, че не е прочел и сричка от книгите му и Пруст, вбесен, му връща комплимента, преди да поеме към “Риц”, където има уговорка да го хранят по всяко време на нощта. Шест месеца по-късно той умира, но преди това е превъзнесен като литературен интерпретатор на Айнщайн в едно есе от прочутия математик Камий Ветар. Джойс си връща в Бдение над Финеган с каламбура “Prost bitte”.

Идеята, че писатели като Пруст и Джойс могат да “разрушат” деветнадесети век така сигурно, както Айнщайн и Фройд със своите идеи, не е толкова фантастична, колкото изглежда. Деветнадесети век е свидетел на в��рха на философията на личната отговорност - идеята, че всеки от нас е лично подотчетен за своите действия - което е общо наследство от юдеохристиянството и класическия свят. Както забелязва Лайнъл Трилинг, анализирайки присъдата на Елиът над Одисей, през деветнадесети век е било възможно за един водещ естет като Уолтър Пейтър в книгата си Ренесансът да окачестви способността “да гориш с твърд, подобен на скъпоценен камък, пламък” като “успех в живота”. “През деветнадесети век - пише Трилинг, - дори един толкова изтънчен и независим ум като Пейтър можеше да приеме, че върху живота на отделната личност е възможно да се произнесе присъда за успех или провал.” Романът на деветнадесети век по същество се занимава с моралния или духовния успех на индивида. В търсене... и Одисей бележат не просто идването на антигероя, а унищожаването на индивидуалния героизъм като централен елемент на художественото творчество и надменно пренебрежение към моралната равносметка и присъда. Упражняването на личната свободна воля престава да бъде най-интересната черта на човешкото поведение.

Това е в пълно съгласие с новите сили, които дават облика на времето. Марксизмът, който сега за пръв път се намества в креслото на властта, е още една форма на гностицизма, претендираща да прониква през емпирично възприеманата повърхност на нещата до скритата навътре истина. С думи, които поразително предусещат пасажа от Фройд, цитиран по-горе, Маркс бе изрекъл: “Крайната картина на икономическите отношения, каквато се вижда на повърхността... е много различна и всъщност съвсем обратна на тяхната вътрешна, но скрита същностна картина.” На повърхността изглежда, че хората упражняват свободната си воля, като вземат решения и определят хода на събитията. В действителност за тези, които познават метода на диалектическия материализъм, тези индивиди, колкото и власт да имат, изглеждат като обикновена пяна, подхвърляна насам-натам от непреодолимите вълни на икономическите сили. Видимото поведение на индивидите просто скрива класовата структура, за която те почти нямат представа, но са безсилни да преодолеят.

По същия начин във фройдисткия анализ личната съвест, която се намира в самата сърцевина на юдеохристиянската етика и е главният двигател на индивидуалните завоевания, се отхвърля като едно чисто предпазно устройство, създадено колективно, за да защити цивилизования ред от ужасната агресивност на човешките същества. Фройдизмът има много лица, но ако има някаква същност, то тя е описанието на вината. “Напрежението между безчувствения свръх-Аз и Аз-ът, който му е подчинен - пише Фройд през 1920 г., - ние наричаме чувство за вина... Цивилизацията добива власт над опасното желание на индивида за агресия, като го отслабва и обезоръжава.”

Откъс от “Съвременността” на Пол Джонсън, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1993 г.

"Щастието е жесток господар - особено щастието на другите"

Олдъс Хъксли

РЕФЛЕКСИИ: Предотвратяващият бъдещето /100 години от рождението на Бредбъри/

„Аз не се опитвам да предсказвам бъдещето. Аз се опитвам да го предотвратя!” - Рей Бредбъри

На 22 август 1920 в американския град Уокѝган, щата Илинойс, вижда за първи път бял свят бъдещият писател фантаст Рей Дъглас Бредбъри (средното име му бива дадено в чест на известния киноактьор Дъглас Феърбанкс, а някои уверяват, че първото му е Реймънд). Написа за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател.

Бащата на Бредбъри води потеклото си от британско семейство, озовало се по волята на съдбата всред ранните заселници на Новия свят, а корените на майчиния му род се губят в далечното минало на Швеция. На малкия Рей обаче е било писано да израстне на 65 км от Чикаго – край брега на езерото Мичиган, макар че по време на Голямата депресия семейството му, търсейки препитание, живее за известно време в Аризона. Тъкмо там през 1932 невръстният Бредбъри написва своите първи разкази – „вълшебно занимание”, което той не прекъсва цял живот.

Неговите университети

След две години семейство Бредбъри се премества в Лос Анжелис, където Рей завършва гимназия. На абитуриентския си бал отива със сакото на свой чичо, защото родителите му не могат да си позволят разходи за нов костюм. Безпаричието и честите смени на местожителството навярно са основните причини той да не завърши висше образование. За сметка на това чете много, компенсирайки липсата на студентската аудитория с всекидневни посещения в обществената библиотека. Там Рей Бредбъри се среща за първи път с творчеството на Уилям Шекспир, Бърнард Шоу, Чарлс Дикенс, Олдъс Хъксли… На двадесет години бива връхлетян от стихията Достоевски. „От неговите книги се научих как да разказвам истории, как да пиша романи – признава след години Бредбъри. – Чета и други автори, но когато бях по-млад, Достоевски беше основният за мен”.

През 1965 той сам посочва авторите и произведенията, оказали влияние върху неговото творчество: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алан По е братовчедът ми с криле на прилеп, когото държим на тавана. Флаш Гордън и Бък Роджърс [популярни комиксови герои] са мои братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че по всяка вероятност Мери Улстънкрафт Шели, авторката на „Франкенщайн”, ми е майка. Та със семейство като това какво друго можеше да излезе от мен, освен автор на най-невероятни измислици и научно-фантастични разкази”. През 1971 пък Бредбъри публикува есето „Как вместо колеж завърших библиотека, или Мисли на един тийнейджър, посетил Луната през 1932”.

Така с течение на времето той натрупва огромно познание. Ако към него се добави и уникалната му памет, може да се разбере донякъде как, къде и по какъв начин се е формирала личността Рей Бредбъри. Затова и не звучи изненадващо фактът, че за заглавия на много от своите разкази и новели той използва цитати от произведения на други автори: „Чувствам, че идва нещо зло” („Нещо зло се задава”) – фраза от трагедията „Макбет” на Шекспир (първа сцена на четвърто действие), „Машинариите на радостта” – Уилям Блейк, „Златните ябълки на Слънцето” – Уилям Бътлър Йейтс, „Възпявам електрическото тяло” – Уолт Уитман…

Рей Бредбъри с президента на САЩ Джордж Буш и съпругата му Лора в Белия дом - снимка архив

На 17 ноември 2004 Рей Бредбъри получава Националния медал в областта на изкуствата. В Белия дом той бива въведен в инвалидна количка. Но дори в разгара на този „панаир на суетата” творецът не забравя своите „университети”. Нещо повече – споменава за тях пред събралите се на тържеството, към които, трогнат от оказания му топъл прием, той се обръща с думите: „И ето аз съм тук. За съжаление не в първата ми младост. Едното ми око не вижда, ухото не слуша, единият ми крак не върви добре /на 4.XI.1999 той претърпява тежък инсулт – б.а./. Не съм здрав, за съжаление, но се радвам на нашата среща. Особено се радвам затова, че днес вие приветствате не само мене – днес вие приветствате писателя, станал такъв благодарение на книгите. Те ме създадоха. Ако книгите и библиотеките не съществуваха, аз не бих стоял тук. Тези библиотеки ме изучиха. Те винаги са били и си остават моите най-верни приятели”.

Първи публикации

През 1936 година Бредбъри осъществява първата си публикация – през август във в. „Уокиган Нюз Сън” се появява негово стихотворение. Друго („Гласът на Смъртта”) излиза на следващата година, включено в „Антология на студентската поезия”, издадена в Лос Анжелис. Така младокът започва кариерата си като поет – прозаичен на пръв поглед факт, който обаче „дамгосва” цялото му по-сетнешно литературно творчество, често охарактеризирано като поетично, поезийно, лирично, романтично, вълшебно, мистично… През 1938 любителското списание „Имаджинейшън” отпечатва първия му фантастичен разказ – „Дилемата на Холербохен” („Hollerbochen’s Dilemma”). От същото лято той е вече пълноправен член на Лигата на фантастите от Ел Ей, където се запознава с Робърт Хайнлайн, Форест Акерман, Хенри Катнър и съпругата му Катрин Мур. Попаднал в тази плодотворна среда, Рей Бредбъри продължава да пише с удвоена сила, а и да публикува, изхранвайки се обаче като продава вестници на едно от най-оживените кръстовища в Града на ангелите, което след смъртта му бива наречено на негово име. През лятото на 1939 участва в първия Всемирен конвент на любителите на фантастиката, проведен в Ню Йорк, където се среща с Джулиъс Шварц (Julius „Julie” Schwartz) – неговия бъдещ литературен агент, с набиращия популярност Айзък Азимов, с Джон Камбъл-младши – всепризнатия вдъхновител и сътворител на Златния век на американската фантастика...

Рей Бредбъри и съпругата му Маги в техния дом през 1970 година - снимка архив Los Angeles Times

През есента избухва Втората световна война (1939–1945). Поради здравословни проблеми Рей Бредбъри бива освободен от редовна военна служба, но не се записва доброволец – акт, възприет от Робърт Хайнлайн, известен с консервативните и националистическите си възгледи, като „непатриотичен”. Рей обаче продължава да пише и да публикува разкази. Продължава и да чете – тъкмо тази му страст го хвърля в обятията на младата книгопродавачка Марджърит Макклюр (Marguerite McClure), за която се жени през септември 1947. Маги му ражда четири момичета и остава редом с него до смъртта си през 2003. Дни преди сватбата излиза първата книга на Рей Бредбъри – „Мрачен карнавал” („Dark Carnival”), сборник с откровено комерчески разкази, предназначени за непретенциозни читатели, един от които се оказва Стивън Кинг (според собствените му признания)! През 1949 Рей започва да пише своите „марсиански” истории, а през лятото на 1950 излиза книгата му „Марсиански хроники” (за която и до днес се спори дали е роман или сборник разкази), посветена на Маги. Месец след това семейството купува своя първи собствен дом.

През 1950-те следват: сборникът с разкази „Илюстрираният човек” (1951), на чиято корица бива поставен грифът „научна фантастика”; още по-успешният му събрат „Златните ябълки на Слънцето” (1953) – пъстър наниз от фантастични и психологически разкази; антиутопичният роман (или повест) „451о по Фаренхайт” (1953), глави от който биват отпечатани през 1952 в първия брой на току-що прохождащото списание „Плейбой”, ала наченат още през 1951 като разказа „Пожарникарят”; „Страната на Октомври” (1955); „Вино от глухарчета” (1957) – полубиографичен роман (или повест), амалгама от уникално въображение и детски спомени (действителните преживявания на Бредбъри); сборниците „Денят, в който заваля неспирно” (1959) и „Лекарство за меланхолия” (1959)…През това десетилетие Бредбъри написва и няколко детски книги, приказки и разкази „за смели мечтатели”, от които у нас са публикувани (от издателство бгкниг@) – „Нявгабъде” (2018) и „Включи нощта” (2019).

„Пазаруване за Смъртта” („Shopping for Death”) - снимка архив

Телевизионният театър на Рей Бредбъри

1950-те са годините на големия телевизионен „бум” в Щатите, в който Рей Бредбъри взема активно участие, започвайки работа върху популярната програма „Алфред Хичкок представя”, излъчвана от 1955 до 1965 по CBS и NBC. Между 1962 и 1965 сериалът бива преименуван на „Часът на Алфред Хичкок”. Бредбъри е сценарист на 7 епизода, за първия от които, озаглавен „Пазаруване за Смъртта” („Shopping for Death”) и представен на 29 януари 1956, той адаптира своя разказ „Докоснат от огъня” („Touched With Fire”). Писателят сътрудничи и на телевизионния продуцент Род Сърлинг при подготовката на култовата поредица „Сумрачна зона”, наплашила многомилионната зрителска аудитория на CBS в периода 1959–1964. За нейния юбилеен 100-тен епизод, показан на 18 май 1962, той превръща в сценарий своя разказ „Възпявам електрическото тяло” (смятан днес за класически). За разпространение по малките екрани е предназначен и 90-минутният филм „Летният Пикасо” (1969). Сценария за него написва Бредбъри (под псевдонима Дъглас Сполдинг) – по разказа „В сезона на тихото време” („In a Season of Calm Weather”), публикуван за пръв път в „Плейбой” през 1957. Продуцент е компанията „Уорнър Брадърс”, режисьори – Серж Буриньон (заменен по време на снимките) и Роберт Салин, оператор – Вилмош Зигмунд (отличен през 1977 с „Оскар” за работата си върху „Близки срещи от трети вид”), главната роля изпълнява Албърт Фини. Също телевизионен (на NBC) е и филмът „Електрическата баба” (1982), чийто сценарий Бредбъри разработва по „Възпявам електрическото тяло”. Творбата е номинирана за наградата „Еми” (телевизионния еквивалент на „Оскар”) в категорията „Изключителни детски програми”.

Ангажиментите на писателя към сътворяването на сериала „Театърът на Рей Бредбъри” (1985–1992) са още по-сериозни. Той не само е автор на литературната основа за всичките 65 епизода, но и редовно присъства на снимките, дори участва в малки роли. В началото на всяка серия Бредбъри се появява и произнася няколко уводни изречения, което го прави изключително популярен всред зрителите, следящи със затаен дъх поредицата първоначално по HBO, а впоследствие и по кабелния оператор USA Network. „Марсиански хроники” (1980) на NBC пък е минисериал, съставен от три 97-минутни епизода, режисиран от англичанина Майкъл Андерсън (нашумял с филма „1984” по Джордж Оруел). Актьорската звезда е Рок Хъдзън, а сценарист – популярният писател Ричард Матисън, авторът и на романа „Невероятният смаляващ се човек” (1956), и на драматургията за „Дуел” (1971) – първия филм на Стивън Спилбърг. „Дървото на Вси Светии” е анимационен телевизионен филм, адресиран към детската аудитория, продуциран от прочутото студио „Хана-Барбера Пръдакшънс” и излъчен за първи път по TBS на 31 октомври 1993, когато в англоговорещите страни се отбелязва празникът на всички християнски светци и мъченици, известен като Вси Светии или Хелоуин.

Друго култово произведение – „Вино от глухарчета” – бива драматизирано през 1997 от сценариста и режисьора Игор Апасян. Едноименният четирисериен телевизионен художествен филм, копродукция между Русия и Украйна, се оказва последната работа в киното на големия актьор Инокентий Смоктуновски, починал преди завършването на снимките. „Шепоти” (2015) е телевизионен сериал, чиито 13 епизода са вдъхновени от разказа „Час нула” („Zero Hour”, 1951) от сборника „Илюстрираният човек”. Негов производител е „ABC Studios”, а изпълнителен продуцент – Стивън Спилбърг. Своя вклад в електронно-медийната Бредбъриада дава и Българската национална телевизия (БНТ). През 1968 нейната „Младежка редакция” реализира поредицата „Марсиански хроники”, изградена от три части: „Песента”, „Огънят” и „Времето”, всяка от които съдържа по три епизода (представящи по един разказ на Бредбъри). Сценарист на минисериала е Васил Попов, режисьор – Орфей Цоков, оператор – Крум Георгиев, а музикалното оформление е дело на Димитър Герджиков. В 9-те действия на този по същество „телевизионен театър” участват първокласните актьори Олга Кирчева, Искра Хаджиева, Апостол Карамитев, Иван Кондов, Наум Шопов, Лео Конфорти, Сава Хашъмов, Константин Коцев, Стойчо Мазгалов, Михаил Михайлов, Борис Арабов, Любомир Димитров, Стефан Илиев, Климент Денчев, Лъчезар Стоянов, Петко Карлуковски, Анани Явашев, Кирил Янев, Вели Чаушев, Юрий Яковлев, Александър Притуп, Иван Джамбазов, Николай Узунов...

Рей Бредбъри се пробва и в друг сектор на развлекателната индустрия – сътворяването и експлоатацията на увеселителни паркове. В края на 1964 той се запознава случайно с Уолт Дисни, бащата на Мики Маус. Двамата дълго обсъждат идеята за създаването на специален парк, който назовават „Експериментален прототип на утрешното общество” („Experimental Prototype Community of Tomorrow” – ЕРСОТ). Речено-сторено. През октомври 1982 във Флорида разтваря врати поредният Дисниленд, наречен ЕРСОТ. Твърди се, че концепцията за един от неговите атракциони – „Космически кораб „Земя”, е разработена от Бредбъри. Който присъства на официалното откриване, долитайки със самолет от Калифорния. Въпреки че години наред избягва да пътува с аероплан (а и дори с автомобил), след като през лятото на 1935 става случаен свидетел на тежко пътно-транспортно произшествие, при което загиват много хора. Според други източници писателят преодолява фобията си през същата година, но при полет до Париж. Рей Бредбъри, който винаги е възприемал архитектурата като „застинала музика”, участва и в проектирането на модерен търговски център в Сан Диего, чието строителство приключва през 1985.

Рей Бредбъри заобиколен от играчки и свои “съкровища” в офиса си в Бевърли Хилс, 1986 г. - снимка архив

Възпяващият космическата ера

На 12 април 1961 съветският космонавт Юрий Гагарин извършва първия космически полет около Земята. На 20 февруари 1962 същото сторва първият американски астронавт Джон Глен. Човечеството пристъпва в своята Космическа ера… В първите дни на 1967 сп. „Лайф” предлага на Рей Бредбъри да напише статия за космическата програма „Аполо”. Той приема и заминава за град Хюстън в Тексас, край който е разположен космическият център „Джонсън” (Mission Control Centre), откъдето НАСА контролира своите полети. Там писателят има възможност да общува отблизо с космонавтите, сред които са и двамата, стъпили първи на Луната (на 20 юли 1969) – Нийл Армстронг и Едуин „Бъз” Олдрин. За съжаление, трима от неговите събеседници – Върджил Грисъм, Едуард Уайт и Роджър Чафи, загиват на 27 януари по време на изпитателни работи в командния модул на кораба „Аполо 1”, във вътрешността, на който избухва пожар. На 24 ноември 1967 статията бива отпечатана, а впоследствие за нея Бредбъри получава най-високото американско отличие, връчвано на автори, популяризиращи авиацията и космонавтиката – наградата „Робърт Бол”, носеща името на този заслужил ирландски астроном и професор. През 1971 екипажът на „Аполо 15” кръщава мястото на своето прилуняване Кратерът на глухарчетата. Цял астероид пък бива наречен Рей Бредбъри през 1992. И от НАСА не забравят кой е авторът на „Марсиански хроники” (една от 100-те книги на XX век според в. „Монд”) – два месеца след кончината на писателя през 2012 Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство именува „Площадка „Бредбъри” („Bradbury Landing”) мястото, където предишната година е спуснат марсоходът „Любознателност” („Curiosity”).

До края на века

Въпреки споменатите „забежки” и „отклонения” в „сумрачната зона” на масовата култура, Рей Бредбъри продължава да пише. Не просто да произвежда увлекателно и остросюжетно четиво, а да твори литература – истинска, топла, човешка, поетична, възвишена… До края на века той публикува по един роман на десетилетие: „Нещо зло се задава” (1963) – видял бял свят на български език през 2010, бивайки включен под № 164 в поредицата „Избрана световна фантастика” на ИК БАРД; „Дървото на Вси Светии” (1972); „Смъртта е занимание самотно” (1985) – детективска повест, издадена у нас през 2015 от „Сиела”; „Гробище за лунатици” (1990, 2009 – БАРД) и „Зелени сенки, бял кит” (1992, 2014 – „Сиела”) – „възхитително лирична, поръсена с хумор екскурзия из бъбривата и мъглива Ирландия”. Творецът съумява също да подреди многобройните си разкази в сборниците „Р като „Ракета” (1962), „Машинариите на радостта” (1964), „Чиста проба Бредбъри” (1965), „К като „Космос” (1966), „Възпявам електрическото тяло” (1968), „Късно след полунощ” (1976) – съставен предимно от стари разкази, печатани навремето в „жълтите” списания (индикация за самочувствието му на вече утвърден писател), „Си-ре¬на¬та и други разкази” (1979), „И гръмна гръм: 100 разказа” (1980), „Историите на Рей Бредбъри” (1980), „Спомен за убийство” (1984), „Конвекторът на Тойнби” (1988), „По-бързо от погледа” (1996), „Сляпо шофиране” (1997) – „Нощен влак за Вавилон” (1999 – БАРД, „Избрана световна фантастика” № 61).

Бредбъри не забравя и първата си любов – поезията, издавайки стихосбирките „Когато в дворчето цъфнаха последните слонове” (1973) – първата му книга със стихотворения, „Където в град механичен роботи-хора и роботи-мишки тичаха в кръг” (1977), „Компютърът с призраците и папата-андроид” (1981)…През 1980-те Рей Бредбъри участва в създаването на компютърна игра по мотиви на „451о по Фаренхайт”, издава сборника с есета „Зен в изкуството на писането” (1990). В края на десетилетието общинарите от родния му Уокиган решават да нарекат на негово име един от парковете в града...

Нов век, нови пътища

В новия XXI век Рей Бредбъри прекрачва вече 80-годишен, което се отразява върху неговата работоспособност, но не и върху качеството на творчеството му. През 2001 той публикува романа „От прахта родени” – лиричен и тъжен, трогателен и смразяващ, писан в продължение на 55 години („Избрана световна фантастика” № 95, 2019 – БАРД); последван от събратята си „Хайде всички да убием Констанс” (2003, 2013 – „Сиела”) – продължение на криминалетата „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици”; „То дойде от друго пространство” (2003) и „Сбогом, Лято” (2006) – дългоочакваното продължение на „Вино от глухарчета”, представено на български от БАРД през 2008… Към тях би могло да се добави и книгата „Сега и завинаги” (2007, „Now and Forever LP”), съдържаща две повести – „Някъде свири оркестър” („Somewhere A Band Is Playing”) и „Левиатан’99” („Leviathan’99”)… Сборниците му през този период са предимно от типа „събрани съчинения”, включващи вече познати произведения, между които обаче той „втъкава” и нови разкази: „Още един на пътя” (2002, „One More for the Road”), „Bradbury Stories: 100 of His Most Celebrated Tales” (2003) – „100 разказа” (2008 – БАРД), „Котешката пижама” (2004), „И гръмна гръм” и други разкази” (2005), „Драконът, който си изяде опашката” (2007), „Лятно утро, лятна нощ” (2007, 2016 – БАРД), „Париж завинаги” (2009, 2009 – БАРД), „Да опожаряваш е наслада” (2010, 2017 – БАРД), „The Collected Stories of Ray Bradbury” (2011, 2014)…

Въпреки това изобилие от книги извън тях се оказват над 50 разказа на Бредбъри, които си остават публикувани единствено в периодични издания! „Париж завинаги” се приема за последния сборник, издаден от Бредбъри приживе, докато „451о по Фаренхайт” е първата му книга, излязла в електронен вид – през декември 2011. Въпреки че писателят, дълбоко убеден в абсолютното превъзходство на книжното тяло, нееднократно преди това е заявявал: „Електронните книги нямат бъдеще. Те миришат на запален бензин”. Затова пък парите не миришат! През лятото на 2001 в книгата „Те не са виждали звездите” излизат „събраните стихотворения на Рей Бредбъри”. Започнал, ще напомня, литературната си кариера като поет. За да се превърне в „превъзходен разказвач”, в „кумир на американската литература”, в „най-мощния талант на Америка”... „Бредбъри притежава уникален стил, подражаван от мнозина, но недостигнат от никого” – уверява маститата критика.

Въпреки всичко на 5 юни 2012 неизбежното се случва – Рей Дъглас Бредбъри се преселва в небитието! На 91 навършени години, в зенита на славата си, щастлив…

Отличия и награди

През дълголетния си живот творецът получава (напълно заслужено при това) десетки престижни отличия: наградата за литература за 1954 на Американската академия на изкуствата и литературата; наградата на Американските /професионални/ писатели на научна фантастика и фентъзи – „Небюла” (многократно); на Световното общество /на любителите/ за научна фантастика – „Хюго” (многократно); на Футуристичното общество на последователите на учението за свободната воля – „Прометей” (1984), за „451о по Фаренхайт”; на Асоциацията на писателите на хорър литература – „Брам Стокър” (1989), за цялостен принос; на Националната академия за телевизионни изкуства и науки – „Еми” (1994), за сценария на анимационния филм „Дървото на Вси Светии”; вече споменатия Национален медал в областта на изкуствата (2004); на администрираната от Колумбийския университет (Ню Йорк) награда за журналистика, литература и музика – „Пулицър” (2007), „за изключително, плодотворно и дълбоко повлияло  на цялата американска литература творчество”; британската награда „Сър Артър Кларк” (2007); на Американската академия за филмови изкуства и науки, включила през 2013 името му в сегмента „In Memoriam” („В памет на”) по време на 85-тата церемония за връчването на наградите „Оскар”…

В крайна сметка се стига до награда, носеща името на Бредбъри. Учредява я професионалната организация Американски писатели на научна фантастика и фентъзи с идеята да се връчва ежегодно за най-добър киносценарий в тези два жанра. Пръв лауреат на Наградата „Бредбъри” става през есента на 1992 Джеймс Камерън – отличен за сценария на филма „Терминатор 2”. Рей Бредбъри е както доктор хонорис кауза на Националния университет на Ирландия – от 2005, така и почетен доктор на: литературния колеж в Уитиър (Калифорния) – от 1979, университета „Удбъри” в Бърбанк (Калифорния) – от 2003, колежа „Кълъмбия” в Чикаго – от 2009…≈

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Очаквайте следващия текст на Петър Кърджилов за Рей Бредбъри и киното.