Сега, най-близкото до приятел, което имам е един черен гарван, който посещава терасата на апартамента. Последен етаж, тишина и отекващото неделно чувство в гърдите ми, че нещата трябваше сега да са някак различни. Неспазеното обещание за живот, различен от рутината и умората, дълбоко в костите ми, караща ме да застивам на място. Песните минават покрай ушите ми, но не ме засягат, трудно нещо се задържа достатъчно за да ме събуди, а опитах всичко. Този свят, уж толкова цветен, толкова шумен, с толкова възможности... чувствам, често разочарова своите жители.

март

мечти за пишещи машини и бели стихове, дълги воали, зелени рокли, изящна словесност, белетристика, семпли дни, силата да обичаш наново, списък за пазара, разчорлена глава, лаптоп и мишка, модерна противоположност, прозаичност, изключението, странното цвете и песните за космоса и тишината от мансардата.

загуба

И светът безмилостно се върти, и каква съдба ни грози? Красиви лъскави коси, зад тях, тъмни сивеещи очи. Още слушам онези песни, късно вечер, влакови релси. Сблъсък няма, нищо не боли, обръщам се, миналото кърви. Заплашва, заголва зъби, застига прашни стаи с тихи стъпки. Две ръце, искащи всичко, споделящи нищо, зловещи нощи. Вечери без край, студено и празно легло, ваза с увехнали рози. Спомен за сълзи по лицето ти, по лицето ми, глупаво раними. А бялата птица все тъй волно си лети и пърха със своите големи очи. А днес е нечий край, някъде там за някого всичко спира да блести.

Доста интересно, не мислиш ли? И какво в крайна сметка откри? Любовта си ти. Любовта си ти във всички безоблачни дни,  любовта си ти във всички сиви дни... И няма нищо, което да обвива така, твоята ръка... в моята ръка... Любовта си ти, любовта си не дели...

Трупам най-горчивите сълзи в душата си, леко се редят сами като мъниста, като опъната докрай гривна. И като се пръсне вместо вода се лее кръв и само тя ми напомня, че съм жива, че ме има, че съм значима. Аз съм си единственото мерило, изгубено от дете във въздуха хвърчило. Но никой не ме търси и никой не поглежда назад. И единствено външната ми красота е значима и само нея виждат, а вътре ставам все по-празна, все по-тъжна, че дори и след всеки опит, не ме чуват. Не ме чуват. Не ме чуват. Виждат ме, но не ме чуват.  Малките капчици кръв отекват в изтичащото ми сърце, не знам, не мога, но ще пробвам отново да се преборя.  Плача сякаш са убили нещо в мен, за пореден път, и се чудя какво ли остана вече? Пари, щипе, боли, зараства и отначало. Отново и отново. Всеки път след шепата ми щастие идва голямата тъга.

И знаеш ли... най-голямата фантазия, в която все още вярвам е, че някой ще ме види и ще пожелае да ме спаси. От самата мен. Но навярно го искам, защото съм го правила твърде много за останалите, твърде дълго. Виждам зова за помощ в техните очи, тихата молитва да бъдат чути, като свещ, която се кани да запали всичко около нея, когато бъде оставена твърде дълго без надзор. Привикнала съм да се оглеждам за другите, да откликвам на тяхната болка, да отговарям на всяка тръпка, която заплашва да прерасне в пожар. Укротявам и овладявам ситуацията, но аз също имам нужда от ръка. От поглед, който ще види отвъд думите ми и пороя от усмивки, които обещават, че всичко е наред. Някой, който ще вникне в душата ми и ще разпознае детето в мен, което също търси малък топъл лъч светлина, кътче закрила в нечие две ръце. Някой, който просто ще остане. Без гръмки думи, просто ден след ден - ще бъде до мен. И това ще бъде най-голямата проява на обич. Постоянството.

Няма нищо за мен вече тук. Оглеждам се със сълзи в очите и натежало сърце от тъга. Усмихвам ти се, разбирам те, не те виня. Исках и ти да ме разбереш. Може и да си и затова да не желаеш да се задържиш наоколо. Предполагам най ме заболя, че ти позволих да видиш много от кътчетата на моята душа. И всичко ме жегна повече отколкото някога бих очаквала и аз не зная защо. Свикнах с теб, привързах се към теб, мисълта за теб беше мое убежище, закрила, топлина, доверие, и накрая тишина... Довиждане, ще ми е мъчно понякога. Ще слушам любимата ти песен и ще си мисля за теб. Знам, че не би плакал за мен. И това е просто така. Няма нищо за мен вече тук. Тръгвам си сама за пореден път.

Сънлива малка красавица, вечно усмихваща се, дори и със сълзите в очите, преглъщаш горчивината с грация и аз ти се възхищавам... За това, че продължаваш да сияеш с пълният си блясък, ярка и искрена, никога смирена, никога ограничена, неподправена. И виждам, че те боли да ги обичаш и все пак го правиш, ти изящна синя пеперуда... И си тъй честна и директна, че смразяваш с кристалните си думи. Лъжата не ти е добра позната и колко трябва да се гордееш със себе си... И знам, че се измаряш, и знам за какво мечтаеш, и знам, че и то ще дойде. Не лишавай тази земя от любовта ти свята. И ти си чиста и тъй искряща като пламъка на свещ... Изящна моя, необикновена, магическа, богиня...

Сякаш с всяка изминала година, животът става все по-самотен, и хората все по-лесно заменяеми, никой за нищо не се бори, никой за никого не се застъпва, преобладава смразяващо безразличие. Невъзможността ни да се свържем с останалите, не е никак похвална. Апатията не е нещо за възхвала. Всички са се превърнали в камъни, закоравели от времето.

Чаша червено вино и най-червените ягоди се разтапят в моята уста, всичко изглежда красиво от далечина, и онзи спомен за онази топла ръка, забрави за това... Не можеш вече да ме имаш,  ти избра да ми покажеш студенина, с безразличие се губи жена,  запомни това...

Едно нещо е да прочетеш нещо само за да го прочетеш - да премине през теб незапомнено, без впечатления, а друго е да го усетиш, да го изживееш с дълбочината с която е било първоначално предназначено. Не бива да бъдем само консуматори и да позволяваме на думите, изреченията, смисъла да се изплъзват от нас и нашите съзнания. Трябва да остане нещо, което е различно за всеки по важност, нещо, което сам си отсяваш, претегляш и научаваш. Нещо, в което се разпознаваш и приемаш за свое... Твърде много време за действие, за бързина, а къде е спокойствието, къде е тишината? Къде е отделеното време за мисъл, за разсъждение?

Оплаквам те, но без сълзи. Бавно пускам образа ти от своя ум, а толкова исках да ти подаря нежност. Ти не искаш да я приемеш. Сбогом и не се сърди, че те изоставям. Просто не мога да си причиня отново същия сценарий. Вече знам и напускам безмълвно. Боса, без обувки, без следи, без обяснения. Единствено може би ще остане някоя моя песен в душата ти. Целувам те, упорито, ядосано, изгубено момче, и запомни - светът не е срещу теб. Можех да те обикна, но уви, ти не направи място за мен в своя живот. Не те виня, може и ти да си пострадал някъде по пътя...

И как обикновеният декемврийски понеделник се превръща в нещо повече... В някаква странна смесица от болка и носталгия, която се усеща в стомаха. И ако не те познавах, нямаше да си мисля за теб. Щеше да е просто понеделник. А усещам скръб, такава тъга, която е резултат от неясна комуникация, която обърква повече отколкото пояснява. И Коледа наближава, а на мен ми е все по-студено, а как исках да държа твоята ръка. Исках да бъда усмивката на твоята уста...

Светлината изгасна ли за теб? Как можем да изпитваме блаженство всеки ден? Възможен ли е този стремеж или е просто един нелеп копнеж? Копнеж по нещо свято, невъзвратно и трудно уловимо, но може би точно там е чарът. В трудността, в провала. В нашия жалък опит да пресъздадем онова, което е отлетяло отдавна. Остават само кости, някакъв скелет, по който да творим. И ако имаме късмет успяваме да скалъпим нещо прилично, а други дни просто плачем над собствените си планове и чертежи. И това ни прави повече от хора, именно герои, поети, мечтатели, писатели - творци, защото целта ни е божествена, по-голяма от собственото ни съществуване.

сутрин вече не пия кафе, нали няма за къде да бързам, светът се промени и движението му също, пия топло мляко с какао като малко дете в неделно утро, и си позволявам свободата просто да бъда, ще чета магическите думи на любимите си писатели и за няколко мига ще мога да отлетя, далеч от всичко, с криле, бродирани нежно и тънко със свежи цветя, вече никого не искам да променя...

Стоя до четирите си запалени свещи, с чаша чай прогаряща ръката ми, с мирис на ванилия във въздуха. Свалени щори, плътно затворени прозорци, не влиза капка тъмнина, не влиза грам звук, единствено е налична тишина. Нищо не се движи в стаята, всичко е статично. Затварям очи и виждам ярка капка кръв и се стряскам. Отварям очи и търся из стаята и в чекмеджетата червеното конче с нанизаното синьо сърчице. Намирам го и отварям прозорците. Стискам гривничката между пръстите си и докосвам сърцето с палец. Отново търся познатите тракащи релси, не желая повече да е тихо, очаквам влака. Искам да го поздравя и да му кажа, че всичко е наред. Отново си мисля за теб. И всичко е наред.

Обещавам на себе си, че повече няма да се губя в други хора. Крайно време е да отстоявам себе си и своите вярвания. Отказвам да се смалявам с цел да се харесам на някого. Отказвам да зарязвам всичките си хобита, защото се срамувам от тях или, да смятам, че не съм достатъчно добра в тях за да твърдя, че са ми страст. Ще бъда себе си независимо от всичко останало. Отказвам да се нагаждам спрямо чуждите интереси и да се преструвам, че са и мои с цел да накарам някого да се чувства близък с мен. Не мога да пренебрегвам себе си и да не зачитам своите качества с достойнство и уважение. Ако не се уважаваш сам, защо очакваш някой друг да го направи вместо теб? Невъзможно.