За Малкото и Нищото

Бунтът като слабост

    Нека продължа: Явлението, за което започнах да разказвам е именно Бунта.

    Бунтът изхожда от недоволството, той представлява целенасочена борба против обекта на недоволство. Целта му е този обект да бъде унищожен, анихилиран. Бунтът може да се разглежда като слабост. Много често той се появява в следствие на объркване и неразбиране. В повечето случаи е рожба на наивността и върви ръка за ръка с нея.

    В Изтока има една трудна за осъзнаване основна концепция. Макар повечето хора сляпо да се литкат към будистки и тибетски мъдрости, те рядко биват разбирани. Тази основна концепция се описва с думите „Ти си То“. Смята се, че когато човек я проумее напълно, той става Просветен. „Ти си То“ значи да разбираш, че възприеманото е част от възприемащия. Тоест, това което наблюдаваш, чуваш и усещаш и т.н., всичко то е част от теб. За Западния ум особено, това е много трудно за разбиране. Трудно е да се научиш да мислиш за уличния музикант или за трамвая на улицата, или за човек, който не харесваш като за част от себе си. Тази концепция е изключително обширна и заслужава отделно есе. Да се върнем на Бунта. Никой не би се бунтувал срещу нещо, което харесва. Правим го само срещу неща, които не ни допадат. Разбирайки „Ти си То“ обаче, разбираме и че обекта на нашия бунт е част от нас. За да оправим проблема трябва да оправим себе си. Една хубава мисъл гласи: „Ако не можеш да оправиш проблема, промени отношението си към него.“ Ето защо принципа „гледай от добрата страна на нещата“ е толкова могъщ, колкото и несериозно да звучи.

    Човек съдържа в себе си много черти на характера. Някои са по-силно изразени, други по-слабо, но всички те са част от него. Това е просто предположение, но може би човек съдържа всички възможни черти, но някои са изключително слабо изразени. Дори погледнато по-научно – всеки човек е наследник на невъобразимо много прародители. Всеки от тях е дал своята част в генетиката на наследниците си. Може би наистина съдържаме в себе си всички възможни качества, но просто даваме воля на някои, а други подтискаме. Това би било още едно доказателство за холографския принцип, който напоследък звучи все по-достоверно. Идеята на холографския принцип е, че цялото се съдържа във всяка своя част.

    Холографския принцип е просто научния начин да се каже „Ти си То“. Може би изглежда, че съм се отклонил от темата, но това не е така. Бунтът като цяло, в повечето случаи, представлява демонстрация за неразбирането на „Ти си То“. Отделно на ръка, че Бунта в повечето случаи представлява борба срещу следствията. Отново в „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, Робърт Пърсиг пише: „Един завод, също е система от зависимости, взаимни връзки , причини и следствия; също един мотоциклет; също едно правителство. Да се унищожи един завод, да се въстане срещу едно правителство, да не се поправи един мотоциклет, означава да въстанеш против следствията, не срещу причините. Докато борбата е против следствията, истински промени не са възможни.“

    Най-често хората се борят срещу следствията, а това е битка с вятърните мелници. Не се ли променят причините, следствията ще се възпроизведат отново, колкото и да се бунтуваш. Докато хората не разберат, че се борят против следствията, те ще воюват с вятърните мелници. А ще го разберат, когато проумеят, че света представлява съвкупност от манифестирали се мисли. Това, което е в мислите ни се материализира, а ние се борим с него. Омагьосан кръг. Но хората няма една прекрасна сутрин да се събудят и да проумеят внезапно. Няма колективно решение. Просто трябва да отговаряте сами за себе си.

    Нека дам актуален пример: Хората масово протестират по улиците. Това е бунт срещу правителството, частните компании и т.н. Всъщност обаче, това е бунт срещу следствията. А причината са те самите. Не им е виновен политика, виновни са те. Докато има жертви, ще има и агресори. Те се правят доброволно на жертви и е съвсем естествено да получат каквото са поискали. Дори в Библията пише: „Поискай и ще ти се даде.“ А щом се е стигнало до там, че да го пише в Библията, значи отдавна трябваше хората да се сетят.

    Отделен въпрос (или по-скоро същината на проблема) е, че повечето протестиращи не знаят срещу какво протестират, още повече, че не знаят какво искат. „Ако не знаеш накъде си тръгнал, ще стигнеш някъде другаде.“

    В крайна сметка няма нужда от множество примери. Важна е концепцията, а примерите всеки може да си ги изведе сам.

    Може би най-значимото нещо за Източната философия е „Книгата на промените И дзин“. Опростено и казано накратко – според И дзин всичко започва от пустотата. След това се появява единицата и тя е битието. Тя се удвоява и става две, това е представено донякъде с монадата Ин-Ян. От тук нататък двойката може да се удвоява да безкрайност, давайки ни по-детайлна картина. В И дзин е представен модел от 64 образа с по шест линии – съответно прекъснати и не��рекъснати. (тоест положителни и отрицателни, нулата и единицата от бинарния код) Според И дзин всеки обект от действителността ни може да се представи, чрез този модел. И дзин обаче ни показва един цикъл, който започва с Творението и завършва с пълното унищожение. След това обаче идва нова ситуация, ново начало и цикъла се повтаря. Ако глобализираме концепцията излиза един парадокс. В един момент Дао ще свърши и дори свършването свършва и така до безкрайност, докато не се получи напълно огледалната ситуация...

    И дзин и Източната философия ни подсещат, че всеки завършек дава ново начало. Затова и онова, което казах за Бунта, че целта му е да унищожава е вярно само от части. Сам по себе си, неговата цел наистина е деструктивна, но унищожавайки нещо, ти получаваш нещо друго и даваш неговото начало. Следвайки тази нишка достигаме до други интересни заключения, но бихме се отдалечили твърде много от темата. (макар, че ако вярваме на холографския принцип, за каквото и да говорим, ще говорим отчасти за всяко друго нещо)

    Да се върнем на Бунта и това как той е рожба на наивността. Следвайки нишката от следствия и причини, в един момент достигаме до Основните закони. Фактът, че човек не може да ги нарушава (колкото и да ни се иска да игнорираме гравитацията, тя си работи) означава, че правомощията му извън неговия разум са ограничени, което пък ни подсказва, че Бунта е възможен само до някъде. За жалост, обаче, много от проблемите ни водят причината си твърде надълбоко в причинно-следственото дърво, за да може човек да ги промени. За това, често Бунта е наивен. Или защото се опитва да нарушава закони, които не могат да бъдат нарушени или защото е бунт срещу следствия. А хората вярват в истинска промяна, настъпила след промяна на следствията. Такава промяна няма как да се случи.

    Бунтът е бунт, когато има съпротивление. Ако няма сила, която да противостои на Бунта, то той няма да е истински Бунт, а просто някаква промяна. Щом съществува разум, който да се съпротивлява срещу промяната, то дори тази промяна да бъде извършена, тя няма да доведе до истинското унищожение на обекта на недоволство. Докато той съществува в разума на тези хора, той няма да бъде анихилиран, а това значи, че той може да се възпроизведе наново. В филма за Мерлин победиха Мап, чак когато всички я забравиха.

    За да бъде победен един проблем, той трябва да бъде разбран. Революцията трябва да бъде в разума, не по улиците, макар че революцията по улиците може да бъде следствие от Революцията в разума. Но е задължително, Революцията да дойде първо в Разума. Това е и причината всички революции по улиците да се провалят, защото липсва разбирането на проблема. Хората решават, че нещо не им харесва и правят бунт. Но те не разбират, не знаят какво да направят след бунта, затова проблема се възражда и появява отново. Защото не е бил решен на ниво Разум. Докато той не бъде надраснат, проблемът просто ще се пресъздава наново.

    Сега осъзнавам, че това, което казах за „Ти си То“ може да бъде разбрано погрешно от смисъла, който влагам. Затова искам да уточня, преди да са се породили сериозни обърквания, че моята интерпретация не е съвсем буквална. Не искам да кажа, че човек трябва да отъждествява с външното. Така както го виждам през моята призма, „Ти си То“ иска да каже, че до голяма степен живота ни е създаден от самите нас. Ние имаме огромна власт над него и е глупаво да обвиняваме околните за всичко и да го играем жертва. А Бунта е с външна насоченост. Той е опит да се унищожи проблема извън нас. В повечето случаи това е грешен подход. Освен това, много често, човек може да прояви гъвкавост и да изхвърли проблема извън живота си. Има една много хубава поговорка: „Гъвкавото дърво, рядко го прекършва вятъра.“

    В крайна сметка, според мен, Бунта е в повечето случаи ненужен. Това не значи, че искам да започна бунт срещу Бунта и целя да го отрека, не. Целта ми беше просто да покажа различен поглед над въпроса.

Момичето от плаката

Паркът бе пуст под сивото есенно небе. Жълти листа капеха по земята, носени от студения вятър. Аз се рахождах сам по празните алеи, очаквайки скорошния дъжд, който да ме изгони обратно вкъщи.

Зад един завой на алеята, малко по напред, изникна мъж с черен  шлифер, леко прегърбен, но не много, леко просребрен, но не много, който ходеше бавно и гледаше падащите листа. След като се приближи, забелязах, че лицето му ми се струва познато. Напънах се да се сетя откъде, но безрезултатно. Малко преди да се разминем, той откъсна поглед от капещите листа и ме погледна. Усетих се, че го зяпам и се извърнах, за да избегна неловката ситуация, която знаех, че така и така, вече не мога да избегна. В този момент лицето му изплува пред погледа ми, но без дълбоките бръчки, торбичките под очите и с мръсотия от игра. Познах в това лице приятеля си от детинство, с който бях делил един чин в началното училище, и с който бях играл не една игри между сивите блокове и кварталните градинки. Веднага се обрънах и усмихнат поздравих стария си приятел.

- Хей, Иване, помниш ли ме? Откога не сме се виждали?

И му подадох ръка, която той прие, като ме гледаше леко объркано, докато не ме позна.

      -    Сашо? Не можах да те позная, наистина много време мина.

И се усмихна леко, тъжно, носталгично. 

- Какво става с тебе, Иване? Накъде отиваш? Бързаш ли?

- Нищо интересно не става: работа, вкъщи, работа, вкъщи. Живот. Прибирам се, бях на погребение.

- Съжалям, на близък ли? – попитах по-скоро от приличие.

- На Митко. – отговори Иван, и като видя, че се чудя, допълни. – От петия етаж.

- Митко? Много млад, от какво? – учудих се аз. Нали бе няколко години по-млад от мен.

- Самоуби се. Онзи ден.

- Самоуби? – Недоумявах аз, как онзи Митко, който помня може да се самоубие. В ума ми той бе едно хлапе, което макар няколко години по-малко от нас, винаги искаше да играе с нас, винаги весел и усмихнат. Кой знае какво се беше случило с него. След като се изнесе от блока, в който живеехме, живота го отнесе нанякъде и нямах никаква връзка с него повече.

- Да, нека да седнем и ще ти разкажа. Не бързаш нали? – попита той и посочи пейката до нас.

- Не, за никъде.

Седнахме на пейката с този мой приятел от детинство, двама мъже на по четиридесет години, които живота бе разпилял. До преди минути, за мен все още той бе онова лудо момче, с което правехме беля след беля. А ето, че сега времето изведнъж бе прелетяло тридесет години и ми беше показало реалността.

- След като се премести от нашия блок, ние с Митко продължихме да се виждаме и да излизаме често. Един ден както вървяхме из центъра, минахме покрай една стена, на която бяха разлепени разни плакати. Митко изведнъж спря, загледан в един от тях. Погледнах да видя, какво гледа – плакат със снимка на някакво момиче, привлекателно, каквито слагат по рекламите. Не помня какво рекламираше плаката, но няма и значение. Той стоеше, като вцепенен и гледаше момичето от плаката, а тя му отвръщаше, с невиждащия си поглед. Попитах го дали не я познава, но той само поклати глава. Накрая, явно се усети и му стана неудобно от мен, защото тръгна изведнъж, сякаш е нямало нищо. Но докато се отдалечавахме, забелязах, че на няколко пъти се опита да погледне още веднъж момичето от плаката, без да го забележа.

Не знам, какво толкова намери Митко в това момиче, но явно се влюби в нея. Изведнъж се промени. Стана по-затворен, някак си по-мълчалив. Спря да излиза с други момичета. Веднъж отидох да го взема от тях, за да излезем някъде, но той не бе готов и аз се качих в апартамента му. Изчаках го в дневната, но докато излизахме за момент зърнах спалнята му. Бе превърната в храм на момичето от плаката. От това, което видях, стените бяха целите в нейни плакати, по няколко еднакви даже. Стана ми неудобно и не му казах нищо. Така минаха няколко години, нищо не се променяше. Започнах да му говоря, да направи нещо, да я покани да излезнат или нещо. Мислех си, че ако я покани, нещата ще се оправят. Струваше ми се, че тъпче на едно място и не може да продължи живота си, докато не стане нещо с момичето от плаката. Надявах, се че дори и да го отхвърли, той ще я изстрада и накрая, все пак, ще му мине. Но по-добре да не го бях навивал. Не знам дали заради мен или не, но след няколко години, той най-накрая се престраши и реши да предприеме някакво действие. Един ден ми

съобщи, че е решил да направи първата стъпка. Никога няма да забравя очите му в този ден. Толкова щастие и надежда. Пълни с решителност. 

След това не го виждах дълго време. Не ми отговаряше, не се появяваше. Предполагах, че го е отхвърлила и той го приема тежко. Седях и чаках, мислейки, че скоро ще му мине, без да направя нищо. Седях и чаках. Накрая той се завърна към живота. Не с пълна сила, но все пак се завърна. А аз се радвах и мислех, че най-накрая се е свършило с това момиче от плаката, което вече ненавиждах, толкова силно. Митко бе махнал нейните плакати и снимки от стената в тях и те пак бяха със своите противно бежаво-розови тапети. Накрая реши да ми разкаже какво се е случило с момичето от плаката. Каза ми малко, без подробности.  Отишъл при нея, а тя го приела, любезно, но хладно. Разменили няколко думи, а тя била заета и го отпратила. Представяш ли си? Той и даде толкова години от живота си, а тя не можа да му даде няколко минути, или час. Скоро след това отново започна всичко, както в началото, отново върна проклетите плакати, пак се затвори в себе си. И така, докато оня ден ми се обадиха, че се е самоубил. Отидох в апартамента му. Стаята му беше паметник на един разрушен храм. Всички плакати и снимки бяха съдрани и хвърлени на земята, около една огромна купчина от неотворени писма. Имаше и едно отворено, до Митко, в което с красивия си почерк, момичето от плаката, най-любезно го бе помолила, да я остави на мира и да не й пише повече.

Дълго седяхме мълчаливо с Иван на пейката. Накрая заваля. Разменихме си телефоните с обещания да се чуем, сбогувахме се и се разделихме. А златните листа все така се сипеха от мъртвите клони на дърветата.

Лятна буря /част 2/

Първа част

В пустошта избухна пожар от гняв, пожар по-силен от всичко, по-могъщ дори от живота. 

- Защо? – единствено успя да промълви той, след което лицето му се изкриви. Използва Изкуството и порталите, които висяха във въздуха, се усукаха около себе си и изчезнаха. Усети моментна празнота в себе си, сякаш част от него бе безвъзвратно изгубена, но чувството продължи само миг, след което бе задушено и пометено от бързо разрастващата се вълна омраза в него. В края на пръстите на дясната му ръка запулсира светлина и когато замахна към дванайсетимата мъже в бели одежди, от ръката му полетяха дванайсет огнени топки, които се разбиха в невидима преграда на стъпка пред противниците му. Знаеше, че може да се справи лесно с всеки един от тях поотделно, но ако нападнеше един с цялата си сила, щеше да бъде уязвим срещу атаките на останлите. 

Биеха се вече известно време, но отдавна бяха спряли с размяната на огнени топки, нещо което в дуел се използваше единствено, като начин да провериш силата на противнка, без да хабиш много енергия. Слънцето се беше скирло зад планината и бе отстъпило място на звездите, които грееха от тъмносиньото небе. По челата на магьосниците се стичаха капчици пот. Дванайсетте се опитваха да проникнат в съзнанието му, а Сонейлон ги отблъскваше и се опитваше да нанесе някакви контраатаки. Усещаше ги все по-близо. Бореше се с яроста на притиснат в дупка хищник, но това не му помагаше много – бяха с огромно числено превъзходство. Хватката им се затягаше бавно, но сигурно. Накрая победиха.  Сякаш огромни ръце бяха стиснали главата му. Целият му свят се беше свил, душата му беше впримчена в непробиваем обръч. Противниците му го гледаха победоносно. Единия от тях – казваше се Ахарот - каза: - Е Сонейлон, преди малко попита защо. Ще бъдем така добри да ти обясним, преди да извършим божественото правосъдие и да те убием.  - Божествено... - Както сигурно се досещаш, да бъдеш бог изисква да се използва твърде много от Изкуството. – пордължи Ахарот сякаш Сонейлон не беше продумал.  Думите му достигаха до Сонейлон сякаш от много далече. Отне му известно време да ги разбере. В съзнанието му изплува спомен от детстовото му. Беше седнал под една смокиня в градината на учителя си, който му обясняваше за устройството на света: „Както знаеш Сонейлон, съществуват два свята – света на материалното и света на душите. Нашите тела живеят тук, в света на материалното, а душите ни съществуват в света на душите. Между физическото ни и душевното ни тяло съществува връзка – Сребърната нишка, която може да бъде разрушена единствено, ако физическото ти тяло умре. Света на материалното е като черупка на яйце. Когато използваш определени области на Изкуството, ти все едно продупчваш черупката с тънка игла. Ако я продупчиш веднъж, черупката ще остане здрава, но при повече пъти тя ще се пропука и ще се счупи. Разбираш ли, когато използваш Изкуството ти огъваш реалността и разклащаш устоите на самия свят. Тогава света е застрашен от унищожаване. Затова съществува Портата между двата свята. Ако използваш Изкуството и продупчиш черупката, част от душата ти преминава през Портата и идва в Света на материалното, за да укрепи света и да поправи щетите, които си причинил." - А ние не искаме да плащаме цената, душите ни са твърде ценни. – Продължи друг от мъжете. Говореше бавно, като че ли просто за да се наслади на думите си. Знаеше, че имат колкото искат време, пленника им беше безпомощен, не можеше да използва Изкуството. – Научихме се да използваме чужди души и установихме нещо интересно – различните души имат различна мощ, дори и хората да не са обучени в Изкуството. Все още не знаем как се определя, колко силна ще е душата на някой, дали зависи от кръвната линия или от нещо друго. Оказа се, че твоята любима има душа с огромна мощ. Затова извършихме ритуала. „Извършили са ритуала. Тя дори не е истински мъртва, душата и не живее в Онзи свят. Сега е просто част от тази реалност. Съществува, но толкова, колкото и една студена статуя от камък." - В какво се превърнахте? Чудовища. – гласът му трепереше. - Направихме това, което беше нужно, иначе света щеше да се разпадне. – о��върна един от мъжете. - Заради вас, вие използвате Изкуството. Вашите души трябва да бъдат платени, а не тези на невинни. - Няма невинни. Откакто бяха осъществили хватката не чувстваше, не усещаше емоции, просто съществуваше в абсолютен покой. Сега отново чувстваше – болка, гняв, желание за отмъщение. Гнева този път не беше буен пожар, а огромен океан, чийто вълни застрашаваха да го удавят, да го погълнат целия... И това се случи. Бавно и спокойно, доколкото може да бъде спокоен гнева. Прилива на океана настъпи. Сонейлон изостави тялото си. Освободи се от тленната си обвивка, сега беше единствено душа в един друг свят. Изведнъж всичко стана по-голямо, безкрайно. Света беше безкраен и все пак имаше очертания. Видя това, което посветените в Изкуството наричаха Портата. То не беше наистина порта, но тази дума можеше да даде най-точна представа на човек в Материалния свят. За миг усещаше тялото си, което беше свързано чрез Сребърната нишка към това, което беше сега. Виждаше една поляна със река и дървета, край нея. На поляната имаше дванайсет мъже в бели роби и два трупа - на мъж и жена. След това нишката се прекъсна и той изгуби всякаква връзка с предишното си тяло. Времето се усука около себе си и изчезна. Около него все още стоеше това, което беше преграда за него, докато беше тяло и дух. Сега бе само дух и тя беше не само преграда. Беше и мост, който да го отведе до Материалния свят. И той тръгна. Враговете му го бяха победили, но тяхната победа бе и тяхното падение. С нея те му бяха дали възможност да се върне. Бе напуснал Света на душите и се носеше из Небитието – това, което не беше нито в единия, нито в другия свят. Тук нямаше пространство, нито време. Това място не беше място наистина. Сонейлон стигна Света на материалното. Сега беше частица хаос в свят на реда, който се опитваше да го погълне и унищожи. Трябваше да използва силата си за да се изолира от този свят. Отново бе на Онази поляна, но сега тя бе различна. Това, което бе направил явно бе нарушила границата между световете. Сега околността се беше променила. Липсваха голяма част от реда и правилата на този свят. На земята все още лежаха две тела, наобиколени от дванайсет мъже. Когато Сонейлон се появи, те вдигнаха очи към него. Сега той представляваше реещ се на няколко стъпки от земята силует с форма на човешко тяло. Беше полупрозрачен, но отразяваше светлината, която преминава през него, по причудливи начини, давайки й тъмнолилав оттенък. Остана неподвижен, гледайки ги известно време. Очите му бяха прозорци към един друг непонятен за смъртните свят, свят на невъобразима болка и гняв. Бяха като телеещ лед.  Накрая той се протегна за да сграбчи душите им и да ги унищожи. Част от ужаса в очите на дванайсетте изчезна и бе заменен от решителност. С общи усилия те създадоха защитна преграда около себе си, която да го спре. Може би щеше да бъде достатъчна да спре стотина посветени в Изкуството мъже, но щеше да задържи Сонейлон само за кратко – сега той не беше просто човек, беше се превърнал в нещо друго. Той атакува преградата, която остана цяла, но въпреки това нещо в нея поддаде. Той продължи да нанася удари, знаше, че скоро ще я пробие. Зад преградата, дванайсетте бяха взели най-обикновен камък от земята и трескаво извършваха някакъв ритуал. Когато го завършиха камъка изчезна, сякаш никога не го беше имало. Съвсем малко след това, Сонейлон разби щита и се понесе към тях.  - Никога няма да я върнеш, Демоне! – извика единия от мъжете в бяло. – Заключихме ключа към душата й в камъка и го изпратихме на място, където никога няма да го откриеш. - Защо? – попита Сонейлон, макар вече да се досещаше за причината. Спря на място във въздуха. - Използвано е твърде много Изкуството, а ние дадохме нейната душа за да укрепим реалността. Ако я върнеш, света няма да може да се задържи и ще бъде унищожен. Не можем да го позволим. - Наричаш ме демон, но какво право имаш да го правиш? Някога вие бяхте най-близките ми, бяхте ми братя. Нима сте забравили защо създадохме Ордена? Искахме да споделяме знанието, да го пазим. Искахме да се грижим за света, както градинар се грижи за растенията си, но вие забравихте това. Поддадохте се на желанието за сила и власт, нарекохте се богове. Трябваше да ви спра още тогава, но не го направих. Вие станахте твърде силни. И ето това е моето наказание, вие ми отнехте най-любимото. Но сега ще направя това, което трябваше да бъде направено много отдавна, ще ви унищожа, веднъж и завинаги. Ще спра тази лудост, а после ще намеря проклетия камък и ще я върна. - Ако го направиш ще унищожиш този свят. Нима сам забрави онази мечта, да се грижиш за него? - Вие опорочихте тази мечта, вие, с вашето лицемерие. Нямахте право да й причините това, платихте своята сметка с чужди пари. А и нима този свят струва повече от истинската любов? Не и за мен. Сонейлон се протегна, сграбчи душите им и ги изтръгна от Света на душите. Океана се надигна и развълнува. Разкъса ги, изпепели ги и ги унищожи. От тях не остана нищо освен спомени. Сонейлон остана загледан в лежащото на земята женско тяло, отправяйки обещания към една душа, съществуваща, но не и истински. Луната бе изгряла зад планинските върхове и хвърляше тъжната си, млечна светлина върху две тела, но само един дух. Блесна светкавица, чу се гръм и по земята се засипаха едри капки дъжд. Бурята отново го беше настигнала.

Лятна буря /част 1/

Начало

Първо движение...