fragmentsof-me - Tumblr blog

fragmentsof-me · 7 years

Text

Последна вечер

Болката е най-висшето изобретение на природата. Единствен и незаменим компас на реалността. Колкото и да говорят и вярват, че човек може да постигне всичко само със силата на мисълта си, това не е вярно. Колкото и да се заблуждаваш, че не те боли, единственото, което постигаш е да изразходваш ценната си енергия. Няма нищо по-реално от болката. Нищо по-мощно и по-запомнящо се. Помниш ли кога за пръв път се засмя? Не! Помниш ли какво е първото ястие, което си възприел като великолепно, вярвайки, че никога няма да забравиш това блаженство? Не! Помниш ли първата прегръдка или целувка, признак на майчина любов? Не! Но, сигурен съм, помниш първото си сериозно приземяване на земята. Помниш счупената си ръка или крак. Помниш болката от всяко нещо, което си възприел като неуспех…Да, болката е истинска. По-истинска, отколкото желаеш.

��ко попиташ мен ще кажа „да, помня как паднах от колелото, което ми бяха подарили за рождения ден. Разбира се, че помня!“

Беше синьо, а не черно, както си го представях, но все пак беше мечтаното колело. Толкова много време го бях чакал, че не се стърпях и въпреки че на празненството присъстваха десетки мои съученици и техните родители, исках да го покарам.

- Сега!! – изревах на майка си през сълзи.

Беше ме завела в кухнята, уж за да не може никой да ни чуе, но в детската си наивност и глупост помислих, че ако крещя достатъчно силно, че да ме чуят гостите, някой от тях ще се застъпи за мен. Не ми мина през ума, а и нямаше как, тъй като бях твърде малък, че злепоставяйки майка си, намалявам шансовете да се порадвам на подаръка си. А гостите? Гостите мълчаха в другата стая, съвкупно стараейки се да избегнат погледите си. Неудобство изпълваше стаята, сякаш измествайки въздуха и заставайки на неговото място. Майка ми склони въпреки че не желаеше да ме пуска навън за да не оставим гостите сами. Знаеше, че е грубо и невъзпитано. Още повече, че за колелото тя нямаше пари. Беше го купил някой от тях. Странно как, но още тогава смътно разбирах, че майка ми се чувства неудобно покрай него. Никога няма да разбера на какво се дължеше това неудобство. Но днес ми се струва, че много прилича на неудобството, което изпитваме покрай хора, които ни привличат.

Тя влезна с неохота в другата стая. Влизането й сякаш внесе глътка въздух и измести неудобството, превзело дневната. С мимолетна, засрамен усмивка изрече извинителното „Само за минута“. Стаята се оживи. „Няма проблеми“, „Разбира се“ и други искрени любезности залетяха от всички страни на дневната, която беше твърде малка за многото гости.

Вятърът ме прегърна. Зад блока, в който живеехме имаше малко хълмче. За десетгодишно дете, то беше като Витоша. Толкова голямо и необходно. Когато върях от единият до другият му край, сякаш преминавах от една вселена в друга. Магическите светове на джуджета, цербери, дракони и минотаври, изъплниха съзнанието ми. Исках колелото да е черно, за да мога по-ясно да си представям, че е кон. Въпреки че беше синьо, продължих да го наричам, така, както наричах и клоните, които яхвах, преди да получа велосипеда, представяйки си, че моят кон ме носи към нови завоевания, красиви принцеси и несметни богатства. Властта реално беше онова, което грабваше съзнанието ми още тогава. Властта над другите, макар и имагинерни, същества и светове. Прегръщах въображаемата си принцеса, различна във всяко ново завоювано царство, целувах я и после отново яхвах своя Черен Вихър. Тръгвах към нов успех! Ново царство, в нова вселена, с нови злодеи и нови приятели… и нова принцеса. Никога не оставах на едно място. Не е моето нещо. Така и не се научих да оставам…

Майка ми продължаваше да ме наблюдава със скръстени ръце, скрила очите си със слънчеви очила, под които сега мога да си спомня, че лъщяха сълзи. Макар, че може и да се лъжа. Бях твърде завладян от играта си, твърде възбуден от факта, че Черен Вихър(макар да беше син) беше по-бърз от всякога. По-бърз значи и по-опасен. Разбира се тогава не знаех това. Но съдбата реши да ми даде този урок. Нещо явно беше изплашило верният ми жребец и той ме изхвърли с такава сила и скорост напред, че можех да усетя болката още преди да се приземя. Вече не бях принц с черен и мощен жребец. Бях ревящо хлапе, чиято майка стои в далечината и не помръдва. Беше свалила очилата си, а лицето и беше изрисувано с цветовете на ужаса. Тя обаче не помръдна. Изминаха миг, може би два преди тя да тръгне към мен, но в съзнанието ми аз бях сам. Майка ми, навярно ми е била твърде сърдита, понеже исках да покарам колелото. Тя никога няма да ми прости. Стои там, гледа ме и не прави нищо, за да успокои болката ми. Тя ме мрази. Единственият човек, който може да ме спаси, ме мрази. Гледа ме с извратена наслада, а на лицето и е изписано „Така ти се пада, щом не ме послуша.“

Режещата болка, започнала в дясната ми ръка, вече беше обзела цялото ми тяло. Крещях безпомощно, а единственият човек, на когото можех да разчитам се наслаждаваше на болката ми. Аз съм сам. Тук. И там. Днес. И утре. Абсолютно сам. Завинаги. Навсякъде.

Болката еволюира в омраза, без да изчезне. После, неусетно как, омразата се превърна в надежда, в благодарност, в страхопочитание, възхита и в крайна сметка - в любов.

- Никога повече няма да се карам с теб, мамо! – без да усещам крещях в ухото и докато тя ме носеше към дома.

Отворих очи.

Грациозното й, красиво тяло се виеше в екстаз и вълнение под моето. Мекотата на кожата й изпълваше сетивата ми, исках да я докосвам навсякъде, продължително и внимателно. А после грубо, рязко и за кракто. Настръхнала е. Има защо. Не заслужава да е тук. Не иска да е тук. Аз също не го желая. Отново сме заедно само защото се нуждаем един от друг. Без любов и без привързаност. Просто да знаем, че сме ценни и значими за другия. Между нас, омразата отдавна вече бе взела мястото на всички нежности и красиви емоции.

Със сигурност вече не си го спомням толкова ясно, но полета от онова колело, уверен съм, не е бил толкова неочакван, както нейното „Имам да ти кажа нещо“, а приземяването не ми е причинило толкова болка, колкото последвалото „Бях с друг“. Понечих да я ударя, но капчицата любов, която беше остнала в мен, разтвори свитата ми в юмрук ръка, която в последната секунда се впи с ярост за челюстта на Мария.

- Кажи ми, че лъжеш! – изревах, през гневни сълзи.

- Ако го направя, ще те излъжа. Това ли искаш?

- Кажи ми, че лъжеш! – повторих със стихваща, отлитаща си увереност.

Отговор не получих. Яростният хват на ръката ми, се отпусна, освобождавайки челюстта й. Тя сведе поглед към земята. Нищо повече. Нито виновни сълзи, нито извинения. Нищо. Познатите ми гняв и самота обзеха тялото ми. То вече не беше под мой контрол и просто се срути на цимента. Не знам колко време съм лежал така, но когато накрая се изправих, нея я нямаше.

Това се случи преди седмици. Седмици, в които тя, навярно, отново е била с него. Но тази вечер всичко беше различно. Сякаш никога не е била там. Сякаш винаги е била само моя. В най-тъмните части на съзнанието си, знаех, че има едно местенце, където живееше нещо, което не забравяше и нямаше да забрави за измяната. Очевидно мозъкът е наистина удивително природно творение. Вече два часа стоя с Мария в ресторант, близо до домът ми. Говорим и се смеем. Никой не споменава, за случилото се преди няколко седмици. Мозъците и на двама ни бяха изключили, че това е невъзможно да продължи, те просто се наслаждаваха един на друг. Навярно отстрани изглеждаме като нова двойка, която обаче се познава твърде добре. Двойка, споделяща не само голотата на телата си, но и тази на душите си. Човек не може да бъде по-гол от момента, в който е прозрачен. Поглеждайки към теб, дългогодишният ти партньор знае какво си мислиш, какво искаш, как го искаш, кога и колко го искаш. Предрича думите ти, преди да си ги изрекъл, всъщност преди самият ти да си наясно какво си щял да кажеш. Може да ти купи онази блуза от мола, която толкова си хареса, без да присъстваш, тъй като знае точно колко си висок и как обичаш да носиш дрехите си. И това знание не е толкова съзнателно. Твърде малко от нас биха могли да кажат размера на дрехите на партньора си. Някак интуитивно обаче, знаем, че „точно това е неговият размер“, че иска чай или има нужда от близост.

Червеното вино, което пиехме и зима и лято, се лееше и тази вечер. Лъжливата течност се изпаряваше чаша след чаша и бутилка след бутилка. Случайната среща в градският транспорт, завърши в ресторант. Вечерята – в алкохолно опиянение. А алкохолното опиянение – в леглото ми.

Мразя я. Тя навярно си мисли, че тъй като не съм я търсил няколко седмици ми е безразлична, но истината е, че я мразя.

- Млъкни! – изсъсках през зъби, с омразни искри в очите.

Доброто старо време се беше завърнало. Връзката ни, такава каквото беше през цялото време, възвръщаше своите позиции и форми. Причините бяха други, но болката от скандалите, шамарите, дърпането, бутането, стискането на ръцете и страха от това, че другият ще си тръгне, отново бяха тук.

Явно тази вечер, колкото и добра да изглеждаше, няма да правя секс. Стоях гол до кръста на един фотьойл. Как се озовах там и разголен, не помня. Помня, че в разгара на събитията, тя ме нарече с неговото име. Бутнах я настрани и седнах на фотьойла, чакайки тялото ми да се успокои, но дишането ми беше учестено, погледа гневен, зъбите ми се стиснаха едни о други, ръцете свити в юмруци, а гръдният ми кош подскачаше нагоре надолу като баскетболна топка. С ловкостта и грацията на котка, тя се покатери по едната страна на фотьойла и върху мен. Започна да се оправдава. Не е имала това предвид, за друго е говорела. „Млъкни“ беше вербалната форма на плесницата, която исках да и ударя. В отговор на своето „млъкни“, получих шамар. После втори. Трети. След първият удар, който беше по лицето ми, тя започна да ме удря по гърдите, рамената, стомаха. Не помръднах. Спокойно понесох всеки един от ударите, преди тя се успокои. После се изправи и се отдалечи, без да ме изпуска от поглед. Беше толкова секси, ходейки на заден ход. Протегна ръце зад гърба си, за да напипа стената. Спря се на няколко сантиметра от нея. Успокоих се, доколкото това ми беше възможно. Изправих се и бавно се приближих до нея. С рязко движение я хванах за врата, като едновременно с това блъснах гърба й в стената. Стисках колкото да разбере, че съм сериозен.

- На колене. – заявих твърдо. Тона ми издаваше възбуда, омраза и известна доза носталгия. Последната нямаше място там. Постарах се носталгията да не присъства в тона ми, когато добавих „Веднага!“

Тя послушно клекна пред мен и започна да разкопчава панталона ми. Ударих й шамар. Силен и звучен. Заслужила го беше много отдавна. Приклекнах пред нея и с лявата си ръка стиснах челюстта й. Устата й се отвори като стисната слънчогледова семка. С пръстите на дясната си ръка проникнах възможно най-дълбоко в нея, влизайки и излизайки от гърлото й бавно. Задави се. В такива моменти, осъзнавам, че много странни неща ме възбуждат. Изправих се и след като и ударих още един шамар, но не толкова силен, а по-скоро подканващ, я оставих да ми напомни какво бях изгубил. Признавам. Загубата е голяма.

Намирам се отново върху нея. Както преди, стори ми се, години. Кожата й, все така мека, беше посиняла от засмуквания, стискания и щипания. Врата, горната част на гръдния кош, бицепсите, бедрата , бузите, дупенцето и гърдите й. До където можех да стигна, оставях, по всичко личеше, желан белег. Възбуда и отвращение, любов и омраза, самота и досада, ревност и сигурност, носталгия и поглед към бъдещето, в което нас ни няма бяха сред многобройните съставки на отварата, действието на която можеше да бъде и по-леко, ако не бяхме пили толкова много.

Усетих, че нищо не ме възбужда толкова силно, колкото властта над тялото и душата й. Властта в нашата връзка се измерваше с това колко можеш да нараниш другият. Колко от твоите действия, могат да приведат красивото му настроение до желание да умре. Тази вечер беше различно. Тя се подичняваше, не за нейното удоволствие, а за моето. Аз водех не заради моето удоволствие, а заради нейното.

В кратък миг на екстаз, възбуда и спомена, че вече не е моя, без да спирам любимите й движения, които скоро щяха да я доведат до поредният оргазъм, стиснах крехкия й врат с дясната ръка, а с лявата покрих устата и носа й. Знаех, че й харесва, защото на мен ми харесва. През мозъка ми минаха някак вяло, отвеяни от опиянението идеи, че бих могъл да прекърша нежния врат. Бих могъл да се уверя, че ще бъда последният, с който тя е била. Да съм сигурен, че никога повече няма да е способна да ми причини болка, каквато ми беше причинявала многократно. Идеята ме изпълни с вълнение, възбуда и някакъв извратен прилив на мощ. Както стоях с една ръка на врата й, а с другата на устата и носа, започнах да поемам дълбоко въздух, сякаш да й покажа, че властвам над ситуацията, че аз мога да дишам, дори тя да не може. Очите, които ме гледаха отдолу изразяваха още по-извратена форма на възбуда. В този миг знаех, че тя иска да умре. Аз също исках тя да умре. Стиснах по силно и с двете си ръце. Възбудата от нейните очи, премина в страх. Това не ме развълнува. Продължих да я чукам тласък след тласък, без да проявя и капчица милост, без да й позволя да си поеме и капчица въздух.

Възбудата надделя над алкохола. Последва експлозия. Без да съзнавам, и без да се интересувам, не бях се погрижил за това десантчиците да попаднат на сигурни, сухи територии.

Невероятно беше, че преди секунда ме гледаше и се гърчеше, споделяйки своя оргазъм с моят, а сега не помръдваше. Остра болка изпълзя по повърхността на гърба ми. Отидох пред огледалото, за да се огледам. Беше ме надрала до кръв. Множество дълбоки, кървави ивици, се извиваха по целият ми гръб. Боли. Изведнъж подобна болка припълзя и върху дясната ми ръка. В опитите си да ме накара да я пусна, беше надрала цялата ми ръка. Пръстите, китката, та чак до лакътя. Тялото ми пулсираше в пареща болка.

- Ти си абсолютно ненормална! – изкрещях от коридора.

Отговор няма.

Когато влезнах в препотената и миришеща на секс стая, тя стоеше все така, както когато я бях оставил.

Отне ми миг-два, за да разбера, че Мария никога повече няма да усети болка.

3 notes · View notes