"- Дълго ли ме чака?

- Цял живот и малко преди това.

- Досега ли го мъдри тоя отговор, романтичке.

- Не, ей сега ми дойде.

- Да бе, сега ти е дошъл. Признай си, че ме мислиш.

- Чак пък да те мисля.. По-скоро ми е приятно да те очаквам. Да знам, че си се появил, има те там някъде и още не мислиш да си тръгваш. Не си всеки ден тук, но все някой ще се появиш. И какво означава да те чакам? Аз си седях тук и ти дойде. Засякохме времето си."

Бях влюбена в него дълго, много дълго време. Беше важна част от живота ми, без която не мислех, че мога да продължа да живея. Но той го направи. Продължи напред. С друга жена. В началото не исках да го приема, но когато ги видях, нямах избор, освен да призная през себе си болезнената истина, че вече е свършило. Окончателно. Всички ми казваха, че трябва да продължа напред. Казваха ми, че времето лекува. Че скоро ще срещна някой, който ще заличи раните ми. Нищо от това не ми звучеше разбираемо. Каквото и да казваха другите, думите им нямаха значение за мен. Не стигаха до мен. Опитвах се, вярно е. Отидох на няколко срещи, опитах се да продължа, но когато толкова дълго си бил влюбен в някого, болката от това, че вече не е част от живота ти, пронизва мозъка ти. И сърцето ти. И там просто няма място за никой друг. Оставаш сама. Несигурна. Отчаяна. Невярваща в любовта. Изпаднах в депресия. Нямах желание за нищо. Нито да излизам навън, нито да се храня, нито да правя, каквото и да било. С времето осъзнах, че най-доброто, което можеш да направиш за себе си в такава ситуация, е да спреш за малко със срещите. Да спреш и да се огледаш. Да погледнеш в себе си. Да осъзнаеш празнотата, която изпълва сърцето ти. И да я приемеш. Да се помириш с нея, без да се опитваш да избягаш. А след това да започнеш отново да опознаваш себе си. Не себе си като част от двойка. А себе си като... себе си. Да си спомниш какво ти харесва. Както те кара да се усмихваш. И да започнеш да го правиш. В началото насила дори. Може да са танци, може да са книги, може да са екскурзии за уикенда до някой съседен град... И лека-полека раните ти ще започнат да зарастват. Лека-полека ще си стъпиш отново на краката. Лека-полека ще стигнеш до момента, в който ще осъзнаеш, че миналото е вече зад теб, че не се опитваш да живееш в него, че не се страхуваш от бъдещето и че вече си готова да прегърнеш настоящето. Лека-полека това, което си била, ще отстъпи място на това, което си сега... За да си дадеш сметка, че сега се харесваш повече. Че си по-силна. По-осъзната. По-смела. За да си дадеш сметка, че едва сега започваш да живееш истински... Затова, ако някой разбие сърцето ти, не бързай да „продължаваш напред”. Вместо това спри. Усети болката. Усети себе си. А след това се освободи. И после продължи...

Ефирна рокля, която гали сетивата на мъжкия поглед и възбужда…въображението. Изсветлялата ти коса обожава зелените ти очи и предизвикват фурор в мъжките фантазии. Привличаш го. Знаеш как да „раздвижиш“ противо(по)сложния пол. Не се изненадваш, когато го усещаш зад гърба си. И двамата сте имали нужда да се доближите един към друг. И двамата сте търсили страстта, пожарите и чужди устни с вкус на лайм… Точно така се получава обаче. Писано е, трябвало е, случило се е. Ръцете му са по-силни, ужасяваш се при мисълта за сравнения. Различен е. Повтаряш си го няколко пъти. Гледа те право в очите. Какво ли намира в червените ти кръгове? Същото, което и ти. Спасение. Може би за първи път от хиляди се вглежда в нещо ново. Даваш му шанс, защото искаш да продължиш. Да стигнеш до края на себе си. Тук си напълно сигурна, че трябва да приключиш с четенето на романчета тип „евтината авантюра“. Преплетени длани в синхрон с желание за предстояща буря. Роклята ти е безвъзвратно изгубена от вълните. Някой го изпраща, за да се подиграе на чувството ти за самоконтрол. Дошъл е, за да взима. А ти вече няма какво да губиш. Позволяваш му да те целува на местата... които бяха нечии. Позволяваш му да те разпилее и да изтръгне спомените, докато дава нов живот на измъчената ти душа. Пръстите му лекуват белези, лицето ти е осветено от нова усмивка.. неговата. Алкохолът се изпарява, превръщате се в цяло. Усещаш се жива... похот, енергия и той. Изгаряш миналото в името на уплашеното бъдеще... - В.В.

Да си карък в живота е лесно. Да си карък в любовта – още повече. И след всички любовни несполуки и жалки опити за връзки вече вдигаш ръце, защото няма накъде по-зле. Срещаш някого – на втория месец решава да ти спомене, че има и друга. По-лошо – ти си другата, втората. Срещаш друг – кара те да се промениш изцяло – извайва от старото ти Аз нова скулптура, която няма нищо общо с теб. Срещаш трети – на третата седмица разбираш, че той всъщност не те харесва, не заради теб самата, а само и единствено защото не си мъж. Мислиш си – край. По-добре сам, отколкото с лоша компания. Нали така казват. Но нещо в теб не спира да копнее за пустата ръка, която да държи, онези очи, които да гледа и единствените устни, които да целува. И в цялото неслучване се случва той. Човекът с главно Ч, Мъжът с главно М. Среща, която те разтърсва. Тръпка, която те поглъща. Емоция, която те обладава. Неописуема, катаклична, всепоглъщаща. Различна. Любов от пръв поглед като по филмите. “Да бе, да” ще си кажеш, такива неща не съществуват... Докато не се случи Той. Най обичам да ми се случват хора. Понякога са по-вълнуващи от влакче на ужасите, по-интересни от завладяваща книга и по-дълбоки от водите на океана. Всеки човек е отделна вселена, а успееш ли да попаднеш в правилната веднъж, никога не искаш да си тръгваш. Защото намериш ли своята вселена, ти си повече ти, отколкото винаги си бил. Вселената на другото ти Аз, която често е пълна противоположност на твоята собствена. Едната бурна, ураганна, шумна, пръскаща от емоция. Другата – спокойна, мирна, тиха и мистериозна. А двете заедно – неземен рай. Не взаимно изключващи се, а взаимно допълващи се. Черно и бяло, ин и ян, ��орещо и ледено, огън и вода. Шоколадово брауни с ванилов сладолед. Сладко и горчиво, диво и спокойно, аз и ти. Мечтателите казват “Противоположностите се привличат”. Песимистите: “Много сте различни, няма нищо да излезе”. А ние... ние нищо не казваме, ние само чувстваме. Защото не искаме да разваляме нищо с думи. Думите понякога са за мълчане, а чувствата – те винаги са си за чувстване. - Ивелина Пиралкова

СЛЕД След 23 години, 7 месеца, 19 дни и 5 часа ще помниш само как съм смисълът, в който се давиш без достатъчно въздух в дробовете да пребориш бясното вълнение на неизбежното, ще знаеш, че " преди " , което имаме е повече от " след ", което ни остава в центъра на сцената на Любовта, и ще си тъжен, и ще щастлив, че сме били, защото всичко преди " нас " е само репетиция на истински Живот, аз и ти сме в главни роли и някога завесата ще падне без да чуем аплодисменти за майсторството да обичаме безкрай. - Валентина Йоргова

иска ми се да те бях срещнал когато все още си била цяла и си се смяла на глупави шеги и си потръпвала от неудобство когато случаен минувач ти е хвърлял поглед и си хлипала на романтични филми и си припявала фалшиво под душа и си носила кафе в леглото на своя любим придружено със сладка бележка ухаеща на парфюма ти и си сресвала косите си преди да отидеш до кварталния магазин в случай, че засечеш някой познат иска ми се да те бях прегръщал когато не си можела да заспиш нощем от силния шум на разбиващото ти се сърце когато си плачела, стискайки възглавницата представяйки си, че е нечие рамо когато всичко в теб е умирало и се е съживявало само за да умре отново когато демоните ти са те изтезавали иска ми се да съм бил там да ги прогоня да ги убия да те прегърна при мисълта как страдаш сама гърдите ме стягат не мога да дишам толкова те обичам искам да те събера да те залепя но не мога защото парчетата от теб са разграбени от същите тези които са те разбили мразя ги - В. Ноар

Най-бурните чувства, угасват още по-бурно.С гръм и трясък.В един момент спираш да чакаш онова обаждане, което ти обръщаше стомаха.Не чувстваш нужда да чуеш онзи глас, който беше като най-силното хапче за успокоение.Свикваш да спиш сама в широкото легло.Вече никой не спи в другата му половина.Четката за зъби в банята е една.Само твоята.Вече не усещаш онзи познат и така любим мирис, на който ухаеше всеки сантиметър от леглото ти.И не, че не те боли.Не, че не ти липсва.Не, че няма да го търсиш и да се връщаш още хиляди пъти в онова време, на онези места, където беше щастлива.Където бяхте заедно.Просто осъзнаваш, че не е толкова невъзможно да свикнеш без него, колкото преди ти се струваше.Никой не те целува за добро утро.И никой не те прегръща, докато спиш.И какво от това?Ти си достатъчно силна, за да се прегърнеш сама.Да си повярваш, че ще се справиш.Защото го можеш, момиче.Защото вече не си дете.А горда жена.Жена, която може да се справи с всяка загуба.Впрочем ти не си изгубила нищо.Някой, който не те обичаше, колкото ти него напусна живота ти.Но не, ти не си загубила. Знай също, че няма да е лесно.Понякога вечер, когато си сама, ще се прокрадне онази мисъл.За онова име.А заедно с него още стотици спомени.Тогава плачи.Плачи, колкото е нужно.А на сутринта се събуди готова за новия ден.За новия живот.Без него.И ти обещавам, че времето ще излекува всичко.Ще забравиш всяко място, което е докосвал по теб.И гласа му вече трудно ще си спомниш.Ще плачеш по-рядко.И по-често ще се усмихваш.Едно е сигурно.И на твоята улица ще изгрее слънце.Запомни!Защото ти го заслужаваш...

- Гледам я, Радо и страх ме фаща. Уж млада, а в очи и не един, хиляда живота има турени. И трае, трае, планината не мож тъй да носи и да мълчи да не потрепери. Тая гордост скъпо ще й струва и не в жълтици, с душа ще плаща Богу. - Не е лесна и твойта. Вардете я с чорбаджи Иван, беля да не ви довлече на главата. Сърце й е мъжко, не знае страх от никой. Пък жена е... - Те нели с ваша Яна си другаруват? Поразпитай, барем изтърве някоя дума да помогна на чедото си. Една ми е, Радо, знаеш... мъка ми е... - Ох, какво да ти река, не зная. И на нея сякаче дявол по пети й ходи. Питах, от тука въртях, от тамо.... е, няма! Нищо не рачи да ми каже. Майчица съм й, сичко бих сторила да я опазя. Като тебе. Но не било. Гаче един огън ги гори... - Радо, Радо... Който има кръст, си го носи. Ще мъкнем и ще търпим, да видим къде ще дотежи. Пък дано ни не смаже.. Казват, човек живот и под нокът носи, дано стигнат сили и Бог да помага... - Валентина Йоргова, " Гласове в тихото "

Уикенда ходих до Поморие. Пътувах с оная група, дето я бяха забранили. Освен че не ми се занимава с автобусите, някак си ме кефи да слушам историите на непознати хора. Този път бях с три момчета, интересното беше, че отиват при жени, които обичат. Колко са малко тези, които все още обичат и си признават? Те пътуваха към любовта, а аз бягах от нея. Всички бяха развълнувани, нямаха търпение да прегърнат любимите си същества, аз нямах търпение да обърна поредната чаша. Четири часа, които приближават някого към някого и отдалечават друг от другия. Нещо като теорията за относителността ама изкривена от гадната любов и плътската наслада. Около три през нощта на „не знам кой ром“, червена светлина, силна музика, шумни алкохолици и там всичко, което можеш да си представиш за един бар на плажа... си спомних, че всъщност сутринта се събудих до теб. Обзе ме паника. Цялото ми същество започна да се съпротивлява на безумната емоция, която изпитвам при мисълта за теб. Имаш вкуса на рома, който пия, сладък в началото и после гориш... Събуждаме се заедно от толкова много време и все не ми стигаш да се наситя. Времето е относително понятие. Обърках ли ви, бягам от любовта, пък се събуждам до нея... И аз съм объркана... като лятна буря оцелях на неговата зима в Сибир... такъв е той... наопаки от всичко... Когато с гръб съм, ме целува, а в лицето ми мълчи... На фона на гореописаната обстановка, под сламения навес на плажа, си дадох сметка, че не мога да избягам. Разстоянието не е величина, която да ме отдалечи, чувствата ми не са зависими от обстоятелствата. Количеството алкохол не е мерна единица за щастие, каквато беше някога. Бих заменила всички барове по света, за да пия всяка нощ от тебе. Страхувам се, защото днес те имам и си онзи смисъл , който всеки търси. Но е прекалено трудно да обичаш душа, която е безпътна. Да, в това е цялата драма, че понякога единият обича повече от другия, а в моя случай обичам само аз. Хиляди пъти е трябвало да си тръгна, но се бях застояла. Преглъщала съм думи, които са болели и си забивал в мен до кръв. Жените, другите... и уплашеното ми до смърт сърце ... простих ти всичко... И сега, когато съм далече, с глава от пълна каша и живот тип кофа за боклук, ми се иска да се върна и да изтрия онова първо докосване. Да забравя точно колко меки са устните му, дишайки по врата ми. Да изтръгна пръстите му от съзнанието си, сраснали с кожата ми. Идва ми да ударя шамар на усмивката, да ослепя очите си и да разбия надеждата си сама, защото знам, че той ще остане... Защото има и такива мъже, които силно те държат, независимо че по-добре е да те пуснат. Защото има мъже, които не могат да разберат, че ги обичаме, че сме готови да преплуваме, препътуваме, преболедуваме и преживеем всичко само за една нощ, само за един миг. Защото ти имаш всичко, а аз нямам тебе. Някъде между плажа и хотела успях да набера номера ти. Слънцето изгряваше, вълните се бяха успокоили. Беше красиво... - Обичам те... - Пияна си... - Обичам те... - Ела си у дома... Не се прибрах... простих ти, разплаках се в ръцете ти и си отидох.

Юли… море… лято… Бяга ти се, бяга ти се от офиса, двустайната панелка и съседката, която всеки път виждайки те да изхвърляш празни бутилки от джин или мента, драматично заявява „време ти е”. Искаш да отидеш при него, твоето спасение, търсиш покой и смирение при него … Морето … Безкрайното синьо - там, където погледът не спира да съзерцава, а ушите да слушат разбиващите се вълни. Моето спасение и пристан е някъде във високото и зеленото. Където летиш с птиците, рееш се отново в синьото … небе! И не, не говоря за зеленото, което свиваш и летиш. Планината … моето спасение, моето сърце. Там, където дишам - на хамака, със запаления огън пред палатката и кучето, на което чета поредната книга. Но дали ще е на море с текила, реге и хипари или планината с душа, можеш ли да избягаш от това, което носиш, не в раницата, а в себе си. Заминаваш - Родопите или Иракли, нещо вълшебно, диво и далечно. И там „на край света”, разбираш, че всичко, от което се нуждаеш всъщност е едно селце, една бяла спретната къщурка с две липи или на улица „Липи”. И трябваше ли да си тръгнеш, за да разбереш, че масата с пейката под асмата, недобре окосеният райграс, по който ходиш бос и „Под игото”, което така и не довърши в онази сутрин всъщност са твоето далечно вълшебство. Бягаме - гонейки. Напускаме, за да преоткрием, търсим се, защото сме се изгубили, да се намерим - нали така е модерно. А дали всъщност си тръгваме? Ако и на 300 км мисълта ни се връща обратно, там откъдето тръгнахме тръшкайки вратата. И ако накрая в своето бягство се усмихваме, значи ли, че ще запеем „Ще избягам ли от теб? Бягам ли, бягам ли или отново връщам се назад?” Аз се усмихвам, а ти?! - Р. Р.

Днес по обед се срещнах с едно момиче, което обичах в продължение на много години. Тя вече има съпруг и е бременна. След като си тръгна, аз се наплаках така силно, както не съм плакал през последните 15 години. Сълзите се стичаха като град и просто не можех да ги спра. Преди 5 години взехме решение да се разделим. Вече излизахме повече от 4-5 години, напълно отдадени един на друг. Можехме да прекарваме заедно 8, 12 и дори 24 часа в продължение на дни и това не ни уморяваше. Разхождахме се, спортувахме, спяхме, ядяхме, мечтаехме, гледахме филми и телевизия, разговаряхме, борихме се и винаги чувствахме пълна хармония и взаимно разбиране. Бяхме отражение един на друг. Разбира се, за пет години имаше и трудни периоди. Носил съм я на ръце до болницата, а тя ме подкрепяше в моите доста неуспешни проекти, плакали сме и сме си прощавали, когато сме се съмнявали един в друг. Но каквото и да се случваше, ние не можехме един без друг. Бяхме напълно абстрахирани от света и наблюдавайки всичко отстрани, сме имали бегла представа за това как живеят другите. Когато излизахме с приятели, с изненада установявахме, че в света съществува феномен - когато единият обича, а на другия му е все тая, той няма против да бъде обичан, но не отвръща със същото. Или пък когато някой въобще не обича партньора си, но въпреки това решава да бъде с него. Тези неща са ни ги разказвали и ние просто вдигахме рамене. Когато се връщахме в нашия малък свят, ние говорихме колко еднакво силно се обичаме, така както никой друг. Знаехме, че не можеш да вземеш решение да бъдеш заедно с някой, а да си сам – тогава по-добре наистина бъди сам. Няма да скрия, че не сме били съвършени и отношенията ни са минали през много различни изпитания и трудности… но това няма значение. И ето след толкова години ние решихме, че нашите чувства са мъртви, че не сме такива, каквито трябва да бъдем, че няма вече страст и че е по-добре да се разделим. Никога няма да забравя с какви очаквания се разделихме. Струваше ни се, че ще излезем като платноходки в открито море и си мислехме, че светът е пълен с предизвикателства и значими хора. Хора, които най-малкото не са по-лоши от нас самите. Мислехме, че сме млади, красиви, перспективни и да намерим сродна душа няма да е трудно, защото накъдето и да се обърнеш - има избор. Оттогава минаха 5 години и ако някой преди 10 или 15 години ми беше казал, че ще гледам на живота с тези очи, с които сега виждам, нямаше да повярвам. Сега гледам как най-красивите и интересни жени, най-успешните и чаровни мъже са масово сами. Спомням си, че когато бях в първи клас имахме съученичка, в която всички момчета бяха влюбени, а всички момичета я мразеха. Ако тогава ми бяха казали, че след 25 години тя ще бъде също толкова красива, но самотна и разведена, щях да си помисля, че е тъпа шега. Както не бих повярвал, че това момиче, в което бях влюбен, заедно с още дузина момчета в 8-ми и 9-ти клас, след 25 години ще бъде самотна и много красива майка. Преди време участвах в конкурси за красота и знам съдбата на много красиви момичета. И повечето от тях ги съжалявам искрено. Никога не съм се замислял, че тези момичета са самотни, нещастни, никой не се нуждае от тях, та това би било нелепо. Но е така! И не спорете с мен, просто наистина ми се доверете. И ако при тях е така, кажете ми как е при всички останали? В моята мъжка компания почти няма неуспешни хора. Всички спортуват, работят, активни и приятни хора на възраст от 23 до 35 години. Честно казано, начинът ни на живот и ценностната ни система ни правят една компания. И кое е интересното - половината от нас не са женени. Но по-лошото е друго. Знам, че те абсолютно реалистично гледат на перспективата да останат такива до края на живота си. Скоро се срещнах с един близък приятел, който също се беше разделил с половинката си с идеята, че този свят е пълен с по-добри "партии". Бих нарекъл това момче едно от най-готините в моята среда. И той ми каза, че преди това даже не си е помислял за сценарий, в който може да остане сам. Мислил е, че все ще се запознае с някоя, но нещата не са точно така. Сега той напълно хладнокръвно е приел варианта да остане сам. Аз не знам какво се случва в този свят, каква е тази повреда, от която всеки ден, все повече хора остават сами. Сега съм на 36 години. Знам и мога много. Знам как да печеля пари, как да заслужа уважение и признание, знам как да предизвикам смях или да накарам някой да ме мрази. Научих се да получавам почти всичко. Но не знам какво да направя, за да заобичам. Това е единственото чувство, емоция, която не може да бъде призована, да се създаде, да се симулира. Тя не принадлежи на нас, и аз съм убеден, че това е дар от Бога. И ако има Бог, това е любовта. Изпитвайки любов веднъж, впоследствие всичко друго ни изглежда незначително, защото практически е невъзможно да се надмине любовта. И ако сега имате някого, когото обичате, а навън, в големия свят има друг, който според вас е по-интересен, по-млад, интелигентен, нежен, тогава знайте, че всичко това е временно, вечна е само любовта. Светлините избледняват, младите остаряват, нежното загрубява, интересното става обичайно, притъпява се остротата на ума, но само любовта няма минало време. Ако сега ти си с любимия си човек, то не смей да го оставяш. За нищо на света. Целият ти живот се състои от 5-6 души, един от които си ти. Не отхвърляй щастието си и възможностите си да го създадеш. Защото след това ще съжаляваш. За 5 години започнах да оценявам какво е да срещнеш момиче, с което би могъл да говориш съвсем нормално, да общувате, да се смеете и да се радвате на живота. Започнах да оценявам хора, с които просто можеш да си кажеш нещичко, които мислят, имат собствено мнение или искат нещо. Интересно е, че такова качество като "просто да бъде един нормален човек" е толкова рядко, че за него може и да ти платят. А качествата, които обикновено се приемат за даденост като уважение, доброта, искреност, честност са голяма рядкост. В любовта не можеш да се преструваш, но сега преструвките за много хора са начин на оцеляване. Тук всички са красиви, добри, усмихнати. Тук е всичко, което преди 5 години ме подмами и което се оказа лъжовно, като отровна гъба в гората, която винаги е някак по-ярка и бяла. Като цяло аз съм един много щастлив човек, защото в моя живот все пак имаше щастие. Но защо имаше... ще има още. И на теб ти го желая – не го изпускай. Неизвестен автор