II

В тишината на тази топла януарска нощ цялото село беше вече заспало. Всички прозорци отдавна бяха спрели да светят, дръпнати бяха пердетата. Людете изживяха още един ден- за много от тях, пореден такъв със същите задължения и проблеми,все същите лица, все същите разговори. Нямаше никакво значение изминалият ден и всички бяха потопени в спокойствието на тази топла януарска нощ. Но от прозорците на една къща пробиваха лъчи, които разцепваха мрака отвън. Това беше единствената, която все още светеше, а часът отдавна бе минал полунощ.Коминът не димеше, а зад стъклото се мяркаха силуети. Отблизо можеше да се чуят плачове и ридания. Какво ли пък видяха тези четири стени? Тази къща беше на Джелил Сомак. Тя се намираше точно срещу кръчмата на Станоглу. Двамата станаха добри ортаци по едно време, когато Сомак държеше селската кръчма. Джелил веднъж реши да замине за Германията,за да изкара по-добри пари, а по това време голяма част от хората или вече работеха там, или търсеха работа. В селото бяха останали хората с много животни, най-бедните, които нямат кой да им намери работа там и старците. Селото опустяваше. Но Сомак не знаеше какво да стори с кръчмата- дали да я затвори или да я продаде. По същото време Станоглу беше наел едно малко магазинче в едно друго, недалечно село. Няколко седмици подред всеки ден с жена си те пътуваха дотам и вършеха основен ремонт преди отварянето, което не остана незабелязано от хората. Една сутрин Джелил забеляза, че те пак се готвят за път и заговори със съседа:

-Ехей, Станоглу, чакай малко, накъде си се забързал?

-Здравей, комши, сигурно си чувал, отварям магазин в Ръхлина. Викам с булката малко да почистим днеска. Ти как си, а децата?

-Добре сме, добре. Виж какво ще ти кажа, децата растат, знаеш. Тука тази кръчма взе да не ни храни вече. Братя на жената ни е намерил работа у Алманя, мислим натам да поемем. Защо ще пътуваш всеки божи ден през две села, дай да се разберем аз да ти дам моята кръчма да си изкараш хлеба. Е тука на две крачки ти е хем, а какво ще кажеш?  Станоглу се почеса по главата, погледна веднъж надолу, после си вдигна погледа към Сомак:

-Е, комшу, трябва да помислим. Тези работи не стават току-така. Да помислим ние малко...  След няколко дена имаше сделка. Станоглу взе наема от другия дюкян и го даде на Джелила, който хвана пътя за чужбина заедно с жена си и остави децата при баба и дядо. Нещата вървяха добре. Жената на Станоглу шета, ми, боядиса мястото. Кръчмата заприлича на цвете. Двамата работа денем и нощя, поддържаха заведението. Бяха здраво захванали се към късмета, който им се откри от Сомак. Те скоро намериха от къде да купят по-евтино и създаваха търговски връзки от вси страни. Мястото се разчу из съседните села и все повече хора идваха в кръчмата. Станоглу даже и ден не задържаше наема и го даваше на бащата на Сомак. Сега мястото беше по-заето от всякога. Скоро те се разбраха със собственика да ремонтират кръчмата. Сградата й беше стара и през майските поройните дъждове покривът почти не вършеше никаква работа, а зимите през счупените прозорци влизаше сняг. С уговорката, че Джелил ще върне парите за ремонт, Станоглу сложи ръката си под камъка и започна делото. За едно лято той успя да възвърне сградата към бляскавите й дни. Това му струва доста пари и често му нестигаха парите, които изкарваше от кръчмата. Даде каквото има в джоба, за да свърши започнатата работа, а масрафите не свършваха. Скоро влезе той и в борч. През есента заведението беше като ново и отново беше препълнено всяка вечер, а Станоглу работеше до късно. Не мина много време и тръгнаха всички от Алманята да се връщат обратно в род и родина. Сомак беше разбрал, че работата в кръчмата върви много добре и че Станоглу взел да забогатява. Това отключи нещо в неговата душа и те тръгнаха да се връщат обратно след две години. Както всички други, мечтите им за богатство в чужбина се провалиха, работиха няколко години като роби в чужда държава, търпяха унижение и подигравки и то за една жалка заплата. Когато се върнаха в село, бяха очаровани от това, което Станоглу бе направил с кръчмата. Той сега трябваше да предаде ключовете и да търси работа, но се надяваше парите, които беше дал за ремонта да издържат семейството му докато отново стъпи на крака. Един следобед Станоглу и семейството му седяха на пейката пред портата. Отсреща излезе и Джелил, явно все още нямаше мюштерии. Като го видя, Станоглу каза на жена си, че отива да поиска парите. Двамата захванаха някакъв разговор и дълго си говореха:

-Тц, тц, какви ли не чудеси у Алманята. Много си видял, Сомак ага, много. Ти видя ли баджата как я направих докат те нямаше, викнах един майстор ее чак от Котлен. А прозорците видя ли ги?

-Видях ги, видях, много добре си ги направил, Стане.

-Ти, нали ми беше обещал да ми платиш тези масрафи, ага. Чакай, ето тука съм записал едно по едно на какво колко съм дал. Станоглу подаде с загрубелите си ръце един кочан с листи с много писано по тях.

-Какво да съм ти обещал? Я се махай оттука, не стига, че ти дадох хляб а ще ми искаш пари!

Стана олелия. Двете семейства направиха голяма кавга. Ругания валяха като порой, юмруци, камъни, сопи. От този ден двата двора са душмани.  Сомак откакто се върна се отнасяше снизходително към всички. Пиеше много и не рядко му се случваше да се кара с клиенти, даже ги и нападаше. Веднъж даже беше набил един старец, който е посмял да каже, че в кръчмата всичко беше станало по-скъпо от преди. През годините той продължи да бъде арогантен и недоверчив. Загуби всички приятели и спечели много врагове. Пиеше много, дотолкова, че забравяше всички сметки и се налагаше и жена му да бди до късни часове в кръчмата. Един по един, клиентите отказваха да сядат при него. Кого беше той обидил с лоша дума, кого се беше опитал да измами и какво ли не още. Когато се напиваше до кости, той открито наричаше всички в кръчмата овце. Отнасяше се към тях като по-низши и ги гонеше. Така минаха няколко години и кръчмата му фалира, първо заради отношението му към другите и още повече понеже Станоглу отвори своя си кръчма, точно срещу Сомаковата. Децата на Джелил пораснаха, даде момичето си за ерген от Анаватана, а изпрати сина на запад да работи. Той пращаше добри пари оттам и бързо се превърна в гордостта на семейството. Останаха двамината в къщата Сомак и жена му, сдобиха се с няколко крави и превърнаха старата кръчма в дам. Враждата със Станоглу продължаваше, той го мразеше много и няколко пъти беше викнал заптиетата с твърдението, че в отсрещната кръчма се продават цигари на качак. Не намериха полицаите нищо там, но Станоглу знаеше като името си, че те бяха викнати от съседа. Сомак всеки ден широко отваряше вратите на двора си, за да могат кокошките му да излизат в улицата да кълват. Но животните на улицата не бяха само неговите, а в двора му влизаха нечии агнета, кокошки и псета всеки ден. Той ги пъдеше с огромна ярост, замерваше ги с камъчета и ги изкарваше вън. Хората виждаха, че техните животни влизат в двора и от време на време затваряха вратата му. Сомак от своя страна отново разтваряше вратата докрай и сядаше на пейката и наблюдаваше кокошките си.  Един ден големият петел на Станоглу влезе в двора на Джелил. За този петел се казваше, че е най-големият в селото. Звънливият му силен глас събуждаше цялата околност рано сутрин, всички му се възхищаваха. В този ден той тичаше подир кокошките на Сомак, които бяха на улицата. Една от тях избяга в двора и петелът бързо я догони. Джелил беше в дама и на излизане забеляза петела. Очите му пламнаха от гняв. Пот изби от челото му и ловко се огледа. Грабна първото нещо, което му попадна в ръката, голямата лопата, с която чистеше фъшкиите на кравите и я метна като копие към петела. Острата част на лопатата улучи главата на петела и от удара той падна, опита се да стане на крака, но не успя. Остана зашеметен върху едната си страна, сви крачетата си и само от време на време се забелязваше, че леко мръдваше той ту единия, ту другия крак. Сомак го хвана за краката, занесе го до телената мрежа, която огражда двора му и със сила го хвърли на улицата. Всичко това се случи през погледа на майката на Станоглу, която единствено му каза зад гърба „Господ вижда всичко!“. Той със самодоволна усмивка разказваше тази случка на всеки през следващите дни, казвайки, че е добро дело да вредиш на лошите в този свят и се възгордяваше с постъпката си.  С Кушев той по-късно пак влезе в същия спор, тъй като беше сварил негови агнета в двора си. Очевидци разказали на Кушев как Джелил е ритнал едното като топка и го съборил на земята. Заради това агне голям спор се вдигна понеже едвам го оживи селският зоолог. Размениха се много лоши думи, но тези, които нараниха Кушев най-много бяха „Ето затуй ти умря сина!“. Наистина, синът на Кушев беше починал от неизцерима болест преди няколко години и беше оставил зад себе си един малък юнак и едно изгорено майчино сърце. Тези думи сякаш забиха острие в сърцето на Кушев, две поредни сълзи се пророниха от зачервенелите му бузи и овлажниха белите му косми по лицето. Той нищо повече не каза, обърна се и изтри своите сълзи. Зад гърба му Сомак продължаваше да мърмори.   Преди няколко дни се чу кукумявка да кука на дървото в двора на Сомак и черна вест заехтя в този ден. Бързо се разпространи новината в цялото село. Всеки говореше за това и обсъждаше случилото се. Мнозината не можеха, не искаха да повярват. Горестен плач се издаде в къщата на Сомак. Синът им, единственият им син, с когото толкова се гордееха, вече го нямаше. Хората се опитваха да разберат, как и защо се е случило това, казваха, че родителите влизат в гроба заедно с него. Казваха, че няма по-лошо какво да му се случи на човек от това, да погребе своето чедо, че свърши техният живот. Цяло село чуваше сега вика на горящата жива майка и с присвито сърце хората подаваха ухо. Джелил беше съкрушен, не успяха роднини да го вдигнат на крака, хвърляше се той ту на една страна, ту на друга. Стените мълчаха и наблюдаваха. Студеното ехо на скръбта отскачаше по тях. И да имаха глас, те биха останали без думи пред тази зла орис. Сомак сграбчи яките на ризата си, на колене викаше „Защо не ме взе мен? Защо?“. Селото се разтрепери от ужасната новина.

*

Съмна се. На софрата всички казаха по две приказки за починалия и потънаха отново в своите проблеми. Няколкото семейни приятели на Сомак се връщаха от посещение с насълзени очи по домовете си. От време на време се чуваше отново някой друг рев и напомняше хората за смъртта. С напредването на нощта селото потъна в мрак. Единствено те останаха да горят заедно със звездите в тази топла януарска нощ.

I

Изборите винаги са пораждали една странна тръпка у тези хора. Тази тръпка не беше кой знае колко свързана с политиката, нито с патриотизма. Тя беше по-скоро повод те да се откъснат от сивото си ежедневие и да имат друга тема за разговор. На около всеки четири години те влизаха в това пространство на хора, които имат значение. За няколко седмици те се чувстваха нужни.. сякаш имаха повод да бъдат живи. Въпреки че веднага след вота те се връщаха към това да бъдат още една точка в огромния свят, към тази безцелност в която живота ги е орисал да съществуват, тези няколко седмици бяха по-специални за всички тях.  И така в един подобен ден в малкото село се появиха "големите" хора.  Тези големци бяха хора, които са успели, хора с пари, власт. В очите на обикновените всички тези постижения бяха незаслужени - спечелени къде с измама, лъжи, политически игри. На тях им стигаше да чуят за „гражданите“ нещо толкова незначително, направено в името на своето благо за им сложат печата на интригант и далавераджия. Къде истина, къде не, тези хора обичаха да снижават другите, които са на по-висок ранг от тях. Може би това им даваше искрица надежда, че всъщност и другите грешат и сгрешават. Може би им внушаваше идеята, че не са толкова незначителни, не осъзнавайки, че се сравняват с еднакво низши човеци. „Големите“ от своя страна обичаха да демонстрират своя статут във всяка възможна ситуация. Даже и обещанията им в събиранията по местни канцеларии звучаха като заплашвания. Тяхното най-голямо оръжие беше поста под името им, написан на вратата в общинската сграда. Когато дойде вечерта на срещата, всички бяха развълнувани да се докоснат до словото на могъщите. Някои даже си бяха намислили въпроси, които могат да ги затруднят или да ги поставят в неловка ситуация. Работните панталони се положиха върху кревата, за да не им се наложи да ги търсят след срещата, шапките с козирки, които се носят през лятото бяха сложени подобаващо за да закрият на места вече оплешивелите глави, въпреки че навън беше тъмно, мъгливо и студено. И цяло село замлъкна под гласа на човека с вратовръзката и скъпоизглеждащата риза. Той беше се научил да говори с хубава интонация и да убеждава с езика на тялото, привличаше им вниманието като чели фокусник пред група дечица. Сред тълпата от закръглени и леко брадясали от липса на време или самообръсначка чичовци имаше и негови симпатизанти, които клатеха глава в синхрон с движенията на ръцете му, но и такива които просто го гледаха неодобрително, насмивайки му се в своите мисли. Имаше и трети, които коментираха всяка негова дума с човека до тях, което дразнеше останалата част на насъбралите се, но те не им правеха забележки в името да не прекъснат словата на говорещия. Мина един, минаха двама... всичките изглеждаха сякаш са учили от учебник как се говори пред необразовани хора с празни погледи. След дългия монолог, от тълпата някои смелчаги се опитаха да им зададат неудобни въпроси, па даже и да намекнат че не ги харесват, но от отсрещната страна с отговорите си сякаш наказваха въпросния човечец. Тези жалки опити да се изравнят с големците по- скоро приличаха на това да целиш бетонна стена с камъчета с надеждата да я пробиеш. След събранието всички атенданти се насочиха към респективните кръчми, тъй както стадата антилопи емигрират на точно дадено място без никой нищо да им казва, сякаш са настроени по самосебе си.   Една част от стадото тръгна към най-близката кръчма- тази на Станоглу. Той беше мъж на около четиридесет години, едър, здрав, с изразена телесна фигура. Беше постигнал много, но и работил много за това. Още от малък беше почнал да помага на семейството си тъй както може. На десет години той извеждаше биволите на паша, въпреки че нито майка му, нито баща му го караха. Той се ожени млад, и млад стана баща. Къщата му тогава беше съвсем обикновена- от керпич и цигански керемиди. Впоследствие заедно с работливата булка почнаха търговия, отвориха магазин, а след т��ва и кръчма. Начинанието им беше толкова успешно, че успяха да се сдобият и с подслон в големия град, под който така не и заживяха, а останаха да работят в селото. За тези свои постижения много от съселяните го ненавиждаха. Времето на старите селски взаимоотношения беше изтекло, а те бяха заместени с градските. Тъй както малките хора мразят големите, те мразеха и опитващите да станат такива. Даже и да бяха свидетели за честния труд, който той полагаше денем и нощем през годините, те някак си намираха повод да омаловажат всички негови победи. Но в селото все още се намираха хора, които имаха неопетнен морал и посещаваха често неговото заведение. Тези хора бяха най-вече бедните, изоставените, старите, нуждаещите се. Името им често фигурираше в черната тетрадка за вересията, но бяха благодарни към жеста на Станоглу и плащаха му всеки път, когато се сдобият с пари.   Онази вечер в кръчмата на Станоглу се събраха необичайно много хора- вероятно поради факта, че всичките люде на селото се организираха единствено покрай специални събития. Той и синът му- ерген, който учеше в големия град, тичаха из задния двор в търсене на столове, които все не стигаха на новодошлите. Около пет маси се образуваха пет групи. Всички се настаниха и се чуваше едно приповдигнато шумтене от дебели мъжки гласове. Те имаха за какво да си говорят- избори, политика, политици... Все пак, те нямаха изключителен интерес към нито едната от темите, но за една вечер се наслаждаваха да бъдат изискано облечени и да се потапят в такива буржоазни разговори.В мустакатата тълпа просто си седяха и говореха, а пред тях масите бяха празни, тъй като никой не беше поръчал нещо, а всички чакаха гощавката от страна на партията. Въпреки че в събранието повечето от тях през цялото време си мълчаха, в кръчмата всички открито си изразяваха недоволството:          - Щял да оправи пътищата! Какви пътища, моля ти се! Я да ни разреши проблема с       водоснабдяването. Ама не може! Той този само от това разбира- да ни подлъгва. - възкликна страстно един.         - Той и пътища няма да оправи, ето казвам ви. Само празни приказки са тези... - се включи в разговора  друг, повдигайки вежди. Докато спориха кой е по-по-най в интригантството, в кръчмата влезе селският кмет Тожкорев. Той беше симпатизант на партията, но не по душа, а по-скоро по политически причини.        - Здравейте, здравейте! Тука ли сме всички? - попита той и се насочи към Станоглу. Всички дружелюбно го посрещнаха със закачливи погледи, сякаш преди минута не обсъждаха каква маша на партията е всъщност. Кметът и собственикът на кръчмата подхванаха някакъв разговор, който не се чуваше от шумтенето в задния план. Те едвам се чуваха един друг затова често показваха ту един, ту два пръста за да се разберат. На другите им беше ясно, че кметът прави пазарлъци относно с какво и колко да черпи народа. Станоглу извика от жена си за да й заръча да подпали скарата. Тя поздрави бързичко кмета и се зае със задачата. Тожкорев приятелски тупна кръчмаря в гърба и се обърна отново да види кой е тук и кой не е. След приключването на пазарлъка той почна да обикаля из претъпканото заведение и да говори с хората един по един. Често ги питаше как са и им напомняше,че трябва да гласуват за партията, понеже големците за му дали пари да ги черпи. Всички казваха, че са благодарни на партията и повтаряха задружно мотото й. Станоглу тихо мълком отиде да вземе домашната ракия, която беше нещо като специалитет в неговото заведение. Сочейки с пръст един по един, той броеше присъстващите. След като преброи всички жадни избиратели, нареди всички чаши и с един замах им сипна по една ракия като истински майстор- кръчмар. Когато синът му почна да ги сервира, очите на някои грейнаха и по лицето им се изрази съвсем лека и може би неволна усмивка. Като пийна една глътка от безплатната ракия, един викна и проби общия смях:  - Да живее партията! И всички единодушно повториха след него. От задното помещение почна да се носи приятната миризма на изборни кюфтета и всички нетърпеливо чакаха да им се насладят.  Народът отново се потопи в дълбоки разговори. Може би от напитките, смеховете почнаха да се чуват много по-често, докато кметът се опитваше да обясни плановете на партията на един, спирайки от време на време за да поеме глътка от ракията. Семейството работеха като едно цяло- майката печеше кюфтетата, а синът ги раздаваше. Станоглу доволен гледаше напиващите се чичовци и им сипваше още, когато види, че някой гледайки го вдига и клати празната чаша. Всички изглеждаха радостни.      Тогава в кръчмата влезе Езхан Хaразов от съседното село. Тъй като селата бяха близки, всички го познаваха и го поздравяваха весело. Той мина покрай масите и се ръкува със седящите. Хaразов беше слаб, мустакат мъж на средна възраст със семейство и средна работа във близкия град. Успяваше някак си да оцелее и не можеше да се каже, че е лош човек. След него в кръчмата влезе и синът му Генчо. Той беше млад момък на около осемнадесет, строен, с къса златна коса, лице, бяло като памук, усмивка красива и големи сини очи. Той изглеждаше чист и неопетнен от социалните недъзи, имаше тази детинска невинност в очите си. Когато влезе в това различно за него пространство, той с глава поздрави всички без да обели ни дума. Отстрани беше ясно, че не принадлежи на това място, а беше завлачен тук от баща си. Хaразов обиколи всички маси с вълнение, освен една. Той заприказва с всеки весело и накрая седна със сина си на една от масите, около която имаше само един. Имаше нещо странно в поведението на Езхан. Излъчваше някаква негативна енергия, а очите му пламтяха. Сякаш не можеше да се контролира- движеше се странно и не спираше да говори. Повечето от присъстващите предположиха, че е пиян.    На масата, която той не поздрави седеше неговият доведен баща. Когато бащата на Езхан починал, майка му се е омъжила за друг от селото, чиято съпруга е починала също. Двамата не са имали граждански брак, но те винаги са били взаимна опора.  Хaразов никога не е одобрявал това, но е траел в името на щастието на майка си. Отсреща на доведения му баща, на същата маса, седеше друг мъж от селото- Феза Окатия. Наричаха го така понеже едното му око се движеше на посоки по самосебе си. С него Хaразов беше се сбил предишната нощ по незнайни причини, най-вероятно някакъв пиянски диспут. Още от влизането си, гласът на Езхан се чуваше най-много от всички. От място той с думи нападаше Феза и се кълнеше, че ще си плати за стореното. Под плахия поглед на сина си той по всякакви начини се опитваше да провокира Окатия, който се правеше, че не чува и се беше вцепенил в чинийката с кюфтета. Хубавото настроение в кръчмата допреди неговото пристигане беше затъмнено от жалкият им едностранен конфликт. В лицата на хората се забелязваше разочарование, по всичко си личеше, че гостът не е вече добре дошъл. Неговото присъствие ги дразнеше, както и пискливият му глас и непрекъснатите удари по масата. Всички млъкнаха и чакаха неговите псувни да свършат.     - Я млъквай! Не съм дошъл теб да слушам!- каза заплашително доведеният му баща. Той беше единственият, който му се опълчи. Изглеждаше непоклатим, с нито капка страх в очите си. Това обаче само още разгневи Хaразов. Той пламна като огън, залят с бензин. Яростно се изправи и тръгна към него. Генчо осъзна ситуацията и положи ръцете си в гърдите му и го удържа. Баща му плюеше жар като огнен змей към отсрещната маса.     - Кой си ти?! Кой си ти ти казвам? С години траях! Ще те убия! Чуваш ли ме, с теб е свършено, мръсник долен!- изригна той. Явно нещо в него избухна с тези думи на съпруга на майка му. Нещо, което той толкова години е отричал, самозалъгвал и криел от себе си. След толкова години той наистина щеше да изплюе цялата си омраза към него. Може би думите му бяха последната капка или тази брутална честност идваше от пияния мозък не се знае, но с поведението си събра всичките погледи в заведението. Тожкорев учудено го гледаше с празна чаша в ръка. Станоглу беше точно до него, но като човек, свикнал с пиянските думи и боеве, беше сигурен, че Харазов няма куража да изпълни заканите си, затова не желаеше да се меси в семейните скандали. Редом с Генчо, още един едвам го удържаха.     - Как прелъсти майка ми, а? Какъв си ти? Кажи ми какъв си! Ти си един мизерник! Ти си едно долно куче! Тази вечер ще те убия, чу ли ме?! Оставете ме да го убия, стига сте ме държали! Очите му се просълзиха. Сякаш беше се освободил от всички окови в душата си. Най-накрая беше решен да стори това, за което е мечтал и мислел толкова много време- да накаже човека, когото толкова години е мразел. Може би не можеше да приеме факта, че майка му е успяла да намери някой друг след загубата на баща му и беше принуден да го приеме затова, че беше млад. Но той вече имаше авторитет. Той самия си имаше семейство и нямаше нужда да се съобразява с доведения си баща. Докато го удържаше, Генчо го молеше да си седне на мястото. Пред всички погледи в лицето му се забелязваше едно отчаяние. Беше разочарован от баща си. Той се зачерви от срам и не знаеше какво да му каже.     - Не, татко, ако ей толкова ме обичаш недей! Седни си. Успокой се. Мо��я ти се, татко, спри се! Доведеният баща мълчеше, който седеше отсреща. Той снизходително го игнорира, подпря глава на ръката си, сякаш му беше скучно. Изглеждаше спокоен като чели нямаше човек в стаята, който се кани да го убие. Но с това той не го разгневи още и хората успяха да накарат Харазов да седне. Огънят в очите му все още пламтеше, дишаше бързо и не можеше да се успокои. Генчо се опитваше да му помогне и го молеше да си тръгнат. Народът почна отново да шумти, опитвайки се да не говори за току-що случилото се. Те избягваха даже и да погледнат Харазов, за да не получат и те порция от гнева му.    Тогава човекът, който седеше на масата на Генчо и баща му стана и се насочи към срещуположната маса, на която седяха Феза и доведеният баща на Езхан. Той пошушли нещо в ухото на Феза и му помогна да стане. Двамата отидоха при Харазов, който все още нервно клатеше краката си. Човекът, който седеше на тяхната маса беше Кушев, който беше известен с факта, че може да разреши и най-големите кавги. Кушев нареди на Окатия да се извини за сбиването от предишната вечер.   - Бях пиян, не знам какво съм правил... Извинявам се. -каза неубедително Феза.   - То и аз бях си пийнал, тъй че сигурно и аз имам вина.- отговори Харазов.   - Добре, хайде вече се прегърнете по братски и вече да няма такива проблеми между вас, момчета. -възкликна Кушев. Двамата се прегърнаха и си седнаха по местата. Атмосферата се беше възстановила. С напредването на вечерта всички разменяха няколко приказки с хората. Харазов от време на време пак изригваше, повишавайки тон, но Кушев, който седеше до него умело отклоняваше темата. До Кушев седеше Генчо, който безмълвно гледаше пода. Той с часове не отвори уста, ни яде, ни пи. Той просто с празен поглед се опитваше да преосмисли това, което се беше случило... Накрая Генчо убеди пияния си до кости баща да тръгнат. Той влезе под подмишницата му и го довлачи до вратата. Момъкът избягваше да гледа хората, и нищо не им каза, просто гледайки някъде долу, мълчейки успя да се изтръгне от това място.   След излизането им, някои поискаха още ракия от Станоглу като показваха с очи празните си чаши, ала други раздаваха комплименти на кюфтетата. Доведеният баща на Езхан все още си стоеше с подпряна глава и от време на време се включваше в разговорите. Приятният шум отново се прекъсна:     - Да живее партиятаа! -викна един и вдигна пълната чаша. И всички повториха след него.