#никола вапцаров | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 1 year

Text

Елена Алексиева: Книгата трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана

"Оловна тишина. Историята на един разстрел" е новият документален роман на Ивайла Александрова. Авторката продължава да търси, събира и изследва фактите около делото на Никола Вапцаров.

Припомняме, че тя е сценарист на документалния филм "Пет разказа за един разстрел" (2013) с режисьор Костадин Бонев, който носител на наградата Златен ритон същата година. С изключителна упоритост, последователност и кураж девет години Ивайла Александрова работи с архиви, с документи, изследва, прави анкети и интервюта и не спира да разследва и открива нови материали, които са част книгата над 700 страници. Това е вторият ѝ документален роман след „Горещо червено“ (2008), посветен на журналиста и художника-карикатурист Райко Алексиев (1893-1944), основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

Публикуваме предговора на писателката Елена Алексиева, написан за "Оловна тишина. Историята на един разстрел" ( редактор Младен Влашки, художествено оформление Люба Халева) с разрешението на издателство „Жанет 45“ и авторката.Благодарим!

КОЯ ИСТИНА?

Всички ние сме безсмъртни. И това не е илюзия, нито самозаблуда. Безсмъртни сме, защото живеем като безсмъртни, което е единственият възмо��ен начин да се живее. Илюзия е не усещането ни за безсмъртие, а осъзнаването на собствената ни смъртност. Което в обичайния случай съпътства умирането, част е от него, и много по-рядко го предшества. Така е, когато смъртта идва отвътре, когато ни изненадва, но не съвсем. Ние не се изправяме пред нея, не я виждаме. И може би в това е голямата разлика. Човек, който вижда физически смъртта си пред себе си, не може и не бива да бъде съден, защото чисто и просто няма как да бъде разбран. И ме преследва натрапчивата мисъл, че тази история – по липса на по-точна и по-малко подвеждаща дума – може да бъде разказана единствено и само така, от позицията на човек, който гледа в очите смъртта си и смъртта му е друг човек. А как може да бъде разбрана, ей богу, не знам.

Елена Алексиева при представянето на книгата

Всъщност тази книга изобщо няма нужда от предговор. Не се нуждае от рамка, няма и не може да има свой Вергилий, който да те улови за ръка и да те поведе през забележителностите на ада с хладнокръвната вежливост на туристически гид. Тя няма нужда от нищо и това я прави особено чудовищна. С една дума, нищо не може да подготви читателя за онова, което му предстои.

Затова и аз още в началото се отказвам от подобна задача, при все че съм чела книгата в ръкопис два пъти. Първият път, в току-що завършения ѝ по-суров вариант, тя ме остави с усещането – или по-скоро с вътрешната потребност – за необходимост от един по-широк, авторитетен и цялостен коментар, от някакъв вид контекстуализация, която да аргументира и акушира идването й на бял свят. Впрочем авторитетни коментари и хипотези вътре не липсват, но тяхната роля не е и не може да бъде да осветляват, просто защото тъмната материя, с която работи Ивайла Александрова, не подлежи на осветляване. По-скоро те задълбочават и потвърждават кошмарната следа, по която се движи нейното откривателство. Вторият прочит обаче ме убеди окончателно, че бездната, която „Оловна тишина“ разтваря, не се нуждае дори от това. Защото в „Историята на един разстрел“ никой не съди – нито живите и мъртвите събеседници, нито самата изследователка. И тъкмо това я прави толкова страшна.

Добрата литература, също както и доброто кино, театър и прочие, има свойството да пор��жда въпроси, не да дава отговори. Качествената документалистика обаче отива още една крачка по-нататък: тя елиминира даже въпросите. Точно това се случва и с дело № 585 и неговото разследване – в хода му, без да получат отговор, въпросите изчезват. Те стават маловажни, губят връзката си с материята – не с фактите, а с истината, при това не истината в нейната морална привлекателност на абстрактно понятие, а истината като безличен субпродукт на историята, онази истина, която дотолкова не върши никому работа, че е без значение как точно изглежда и има ли я изобщо. И тук нямам предвид по-конкретните и като че ли обосновани въпроси, свързани с конкретното разследване и конкретните хора в него, най-вече разбира се със самия Вапцаров, не привидно по-простите питания кой кого, как и защо е предал (ако изобщо може да се говори за предателство, когато са намесени изтезания), чия е вината и чия – жертвата, кой е могъл или не е могъл да бъде оправдан. Нямам предвид дори най-смущаващия, а всъщност може би просто идеологически вдъхновен риторичен въпрос: действително ли Вапцаров е толкова голям поет? (Впрочем на него отговор в текста има, дава го в едно изречение Бойка Вапцарова, така че тук няма да го цитирам). А ако изобщо не беше поет? Тогава? Ако, примерно, беше счетоводител? Драмата по-малка ли става? По-незначителна? Не тези въпроси, а другите имах предвид, които междувременно също отпаднаха, но отпаднаха последни и тъкмо тяхното отпадане превръща четенето на „Оловна тишина“ в такова изпитание. Защо отново този случай и защо точно сега? Нима още има значение и за кого? За хората от моето поколение имена като Цола Драгойчева и Антон Иванов може би все още звучат смътно познати, но на по-младите те със сигурност нищо не говорят. За много от тях дори Вапцаров и Гешев са неизвестни и едва ли някой може да ги упреква за това. Къде, тогава, е нуждата да се връщаме там и да чоплим една травма, с която привидно днес нямаме нищо общо? И защо му е изтрябвало на някого да се рови из септичните ями на българската нова и най-нова история – а те не са една и две, - за да търси в тях незнайно какво?

От ляво на дясно: Младен Влашки, Елена Алексиева, Ивайла Александрова и Кирил Василев, минути преди представянето на книгата

Водили сме десетки разговори с Ивайла между двете мои четения на ръкописа, така че веднъж все пак я попитах – защо? Имах предвид и тази книга, и предишната, „Горещо червено“, за съдбата на Райко Алексиев и кръга на хората около него. Със свойственото ѝ напълно измамно простодушие тя отговори: „Има нещо там, което ме кара да търся истината и не мога да се успокоя, докато не я открия. Не знам и аз какво е.“ Тогава приех този отговор по същия начин, по който ми беше даден, и на свой ред простодушно привидях в невъзможността да се формулира неназовимото някаква симпатична наивност, а в отвратителната му кървава тяга – амбиция на талантлив изследовател с много свободно време. Истината, значи … А коя истина по-точно? Ако приемем, че изобщо нещо може да се нарича така. Истината на Коминтерна, на комунистите? На Вапцаров като уж един от тях, но и уж не от тях? На майката Елена, на съпругата Бойка? Или истината на Гешев – вероятно един от най-ефективните полицаи, които България е имала някога? А може би истината най-добре я знае оня надзирател, комуто поетът подарява своите „Моторни песни“, и който на свой ред ги подарява на бащата на авторката, хвърлен в същия, но вече на друга истина служещ зандан. Да, той със сигурност я знае най-добре, защото я е виждал „преди“ и „след“ с очите си, от първа ръка.

Спирам се така упорито на истината, тъй като за мен в това е може би най-забележителното и покъртително постижение на книгата. Първо, че успява да изрови и събере невъобразимо множество от факти, а те не спираха да изскачат до края, да се самозаявяват по един почти свръхестествен начин, сякаш чакали осемдесет и повече години точно този момент. (И отново – защо? Защо точно сега?) Измежду тях като че ли най-дребните и привидно най-незначителните внезапно придобиваха непонятна тежест, хвърляйки ужасяващата светлина на личното – което не е история и което историята често подминава с лека ръка, тъй като то съдържа опасната сила да преобърне нейния официално скрепен наратив, независимо какъв е.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

И ако Ивайла Александрова беше продължила да пише и да разследва, тази книга вероятно така и никога нямаше да бъде окончателно приключена, тъкмо заради неизчерпаемостта на фактите около нея. Но второто, и далеч по-важно постижение, е, че от дълбината на морето от факти в крайна сметка действително се е надигнала истината, и то не само тази за конкретния случай, а понятието за истина изобщо – такова, каквото най-много ни плаши. Защото истината не е окончателна, нито предлага оправдание или обяснение за нещо. Сблъскваме се с нея тук в най-суровия ѝ вид на аморфна и жива конструкция, на природна стихия, която не просто не сме в състояние да посочим и назовем, а която разтърсва из основи идеите за морално и аморално, и в крайна сметка ги прави ненужни, или най-малкото, неприложими. И така ни изправя пред пореден въпрос: съществува ли изобщо някъде там пресечна точна между истина и история? Или историята е не повече от общоприетата - и удобна - в даден момент интерпретация на определено множество факти, докато истината е онази лична история, незащитима с доказателства и противна на обществения здрав разум, от която отделното човешко същество не може да се опази. Защото истината говори с гласа на отделния човек, не на обществата. И в този смисъл честният изследовател, какъвто Ивайла Александрова несъмнено е, може само да посочи към нея през гъстата мрежа от факти, но без да я назовава. То е посочване мълчаливо и потресаващо, каквото е и четенето на нейната книга, през гласовете на други събеседници и документи, зад които някога също са стояли живи хора. Големият талант на изследователя е именно в умението през документите да стигне до живите хора. И веднъж достигнал ги, да замлъкне пред тях.

Книгата започва и завършва със спомена на близките, с произнасянето на смъртните присъди и тяхното изпълнение, описвайки пълен кръг. Другояче не може да бъде, защото това не е линеен разказ, не е история с продължение. Всяка история рано или късно опира в смъртта и така се затваря в себе си, разказът става невъзможен нито от първо, нито от което и да било друго лице. Затваря се кръг от ада, в който мъртвите ще изчезнат, а живите ще продължат да го носят в душите си, докато не изчезнат и те. Трудно ми е да преценя за кого повече е тази книга – за живите или за мъртвите, защото всяка смърт е по някакъв начин обща и споделена. Тя отнема от онези, които остават след нея, много повече от изгубения близък човек. Такъв кръг е всяко убийство, по закон или не. То поражда свой концентричен образ във времето, какъвто в случая е съдът, само няколко години по-късно, над Трайчо Костов и смъртната присъда срещу него. Другият, предшестващ го кръг, е този на делото срещу парашутистите, пратени по заповед на Коминтерна. Но адските кръгове са много повече и се простират далеч преди и след, достигайки чак до днешното, когато могат да бъдат разнищени и проследени. А дали могат да бъдат разбрани до край? Дали онези, привидно спасените ключови партийни функционери – Трайчо Костов, Цола Драгойчева и всички останали – действително са спасени? От дистанцията на времето става ясно, че не. Става ясно, че и още нещо е пропаднало: самата комунистическа идея, чийто провал провалът от 1942-а сякаш също съдържа и предрича.

От ляво на дясно: Елена Алексиева, Ивайла Александрова, Младен Влашки и Кирил Василев при представянето на книгата

Защото там всички предават, и то на едро. Предават се не просто един друг, но предават и най-близките си, метафорично - или пък не толкова – казано, предават собствената си кръв. И Вапцаров не е изключение, а брънка от тази верига, когато измежду многото имена назовава дори това на брат си Борис. Съвсем малко няма да му достигне, за да доживее времето, когато такива предателства ще станат гръбнак на една система, която не само няма да ги осъжда, а ще ги търси, поощрява и възнаграждава. И с това никой от поощрените �� възнаградените няма да има особен проблем – без паралел със самия Вапцаров, който като идеалист и поет вероятно би имал огромен проблем. Дали, ако беше оцелял, би приел образа, създаден му от новото време? Дали би се сраснал с него, дали би му повярвал? Съмнявам се, иска ми се да се съмнявам. По-скоро такъв образ изобщо нямаше да съществува, нито такъв монумент. Големият вододел между разстреляните и отървалите кожата по дело № 585 е, че първите поемат вината не само за своите лични предателства, а и за тези на всички останали. Плащат цялата сметка. По действащите тогава закони, логично, те са престъпници. Законите на новото време ги въздигат в герои. А всъщност са жертви и на едните, и на другите. Не невинни жертви, просто пожертвани хора, хванати в общата месомелачка, чийто механизъм 9 септември 1944 г. не променя изобщо. Сменя се само лозунгът, който виси над гилотината. Ножът си остава същият.

Залата в Клуба на архитектите беше препълнена на представянето на книгата

Историята се пише в минало време. Но всяко минало някога е било сегашно. Казват, че имала на какво да ни научи. Но не ни е научила, факт. Човекът е същество сегашно, животът му е сегашно явление, единствено по рода си, и няма защо да му се сърдим, че е така. Той рядко помни какво е закусвал, камо ли какво се е случило в собствения му свят пет-шест години назад. Евентуално може да бъде научен да мисли. А също и да бъде отучен от природната си склонност към отмъстителност и канибализъм. Впрочем отново историята доказва (и отново с факти!), че и това не е точно така. Но освен дето е фасулска работа да бъде заблуден, човекът има и свободна воля и може сам да избира дали да бъде заблуден, или да не бъде. В това горе-долу се състои мисленето. В свободата на избора и по-рядко в последиците от нея, независимо дали си поет или счетоводител. И без никакво отношение към онова, което идните ще решат да направят от теб.

В своето разследване Ивайла Александрова не громи идоли и не сваля ореоли. Оценките, доколкото ги има, не идват от нея. Тя не произнася присъди, нито контраприсъди – оставила ги е на другите, на нас, с ясното и мъдро съзнание, че повече от каквото и да било, ние всички, във всеки миг от живота си, сме автори на присъди. Това ни кара да се чувстваме ненакърними, правилни, съответни на времето си и на неговата идеология – защото, нека не се лъжем, всяко време има своя идеология, независимо как е маскирана, и свой, скрепен не от разбиране, а от масовост (от масово неразбиране), с твърда или с мека сила наложен морал. Остава ни само да не забравяме, че всеки съдник е и нечий подсъдим. И че всеки съд е до време, дори когато поради дефицит на мисловна способност времето не работи за нас.

Вече стана ясно, че умишлено избягвам да говоря за текста и неговите достойнства. Както казах в началото, той няма нужда от това. Неговото прочитане, дори еднократно, предизвиква специфична физиологична реакция – читателят диша учестено и плитко, като че хълца, сякаш не му достига кислород. Понякога, когато остави място за дишане, документалистиката предизвиква подобни усещания. Но читателят не бива да се плаши, те идват накрая. Иначе се чете леко, страниците се обръщат стремително, отровата влиза лесно и даже приятно, колективната съвест предп��зва от сътресения. Тъкмо колективната, защото историята е колективно дело, каквото е и предателството в случая на Вапцаров, съответно, колективна е и съвестта, която преработва вината (също колективна) в героизъм. В историята по принцип – и в тази история в частност – бог знае колко място за отделната личност няма. Тя, историята, по принцип е повече склонна да обезличава, да превръща дори своите любимци в тотеми, защото иначе не й вършат работа. Всяка героизация запечатва веднъж завинаги устата на своя обект, прави го монументален, окончателен, удобен за паметта. И беззащитен. За да накараш механизмът да тръгне назад, да извадиш от мумията на героя човека, се иска огромно усилие. А също и немалък кураж. Особено когато живият човек е трагичен и едновременно с това наясно със своята трагичност, с трагедията, до която го е довел собственият му избор. Този е същинският преход, смяната на гледната точка, която разследването на Ивайла Александрова трасира, задвижвайки тромавата машина на паметта, и не на колективната този път, а на личната. Защото там, където личната памет би могла най-много да изопачи фактите, колективната вече подправя историята. И защото единственият коректив на историята е паметта.

Кирил Василев, Младен Влашки и Ивайла Александрова

„Оловна тишина“ не просто преодолява тези ограничения, а направо ги помита с тежестта на огромния събран материал, който, макар и прецизно организиран, се срутва отгоре ти като лавина. Това не е усещане, което може да се обясни. То трябва да се преживее. Не обемът на материала, а прозренията, констатациите, доказателствата правят тази книга толкова страшна и важна. Тя не ни казва нищо, което не знаем за човешката природа и за което не можем да се досетим – и в това е целият ѝ ужас. Но в нея Вапцаров не е нито монумент, нито случайна жертва на хора и обстоятелства. Той е човек, направил своя съзнателен избор и понесъл възможно най-тежките последствия от него. Не е бил роден за конспиратор и го е знаел. Роден е бил за поет. Умрял е заради първото, вместо да живее заради второто. Но всъщност може би само на нас ни изглежда така. Може би за него не е имало второ и първо, всичко е било едно взаимосвързано цяло и поетът без проваления конспиратор чисто и просто е нямало да оцелее, изобщо е нямало да има поет.

Опитах се да обобщя, дори само за себе си, основните посоки, в които „Оловна тишина“ ме накара да мисля. А мисленето, предизвикано от тази книга, е трескаво, разпиляно и прилича повече на блъскане на главата в стена, отколкото на нормално мислене. Сигурно е така, защото от една страна всичко в този случай е подредено, документирано, прошнуровано, както се полага на едно дело. От друга обаче е хаотично, непонятно, на моменти отвратително и стряскащо до непоносимост. Логиката в него е повече логика на събития, отколкото на хора. Докато се опитвах – и продължавам да се опитвам – да го погледна от тази или онази страна, да се отдалеча от него, да махна документалната рамка и да го оставя да расте в съзнанието ми на дълбочина и на ширина, не ми хрумна нищо по-добро от това да наложа отгоре му абстрактните на пръв поглед понятия: истина, история, памет, свобода да избираш (вероятно най-криворазбраната свобода). Абстрактни са, не защото не са съотносими към нещо конкретно, а защото тъкмо тяхната съотносимост към всичко, винаги и навсякъде, способността им безпощадно да мерят и миналото, и сегашното, и нас в него ги прави такива. Абстракцията е просто удобна и понякога необходима дистанция, също както възможността да се абстрахираме е вид спасителен механизъм. В книгата на Ивайла Александрова, обаче, те добиват плът, кръв, кости, конкретност. Не обяснения – оголване. Такова оголване, до костите, е неизбежно зловещо. Затова си мисля, че тя трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана, със същото задъхано темпо, с което се произнасят и изпълняват присъдите, но с ясното осъзнаване, че всяка присъда води до следваща.

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете,

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно…

заявява Вапцаров в стихотворението си „История“. Значи, бил е наясно. А историята не е нищо друго, освен кървавата кал, от която извайваме своите идоли.

Бележка под линия

Всеки ден, от години наред, разхождам кучето си в парка, в чийто край и сега си стои Гарнизонното стрелбище. Отначало само си стоеше, наричаше се „музеен комплекс“, а после вътре някакви хора направиха спортна зала, оборудвана с много пари, където други хора с много пари всеки ден идват да тренират. Нямам представа какво точно тренират, но съдейки по боксовите чували, трябва да е сериозно. В началото на дългия коридор – самото закрито стрелбище, където са се извършвали разстрелите – по едно време отвориха лавка, но скоро пак я затвориха. Впрочем там не са разстреляли само осъдените по дело № 585, разстрелвали са и други. Знам, че кръвта има специфичен мирис, но не знам колко дълго мирише. Сигурна съм обаче, че кръвта и на идеологическите врагове, и на идеологическите приятели мирише еднакво. Дано поне от спортната зала да се е измирисала – все пак минали са осемдесет години. Което ме навежда на мисълта, че историята може би преди всичко е едно упражнение по цинизъм. Приказка без поука, която, макар да помним уж наизуст, настояваме отново и отново да ни разказват, докато не повярваме, че не сме същите, а съвсем други, и не потънем с облекчение в дълбок и праведен сън. ≈

Текст: Елена Алексиева

Снимки: Стефан Марков

#Никола Вапцаров #Ивайла Александрова #Елена Алексиева

0 notes

krug-movement · 1 year

Text

НАЗЪМ ХИКМЕТ НА 4 ЕЗИКА В АРТ ГАЛЕРИЯ КРЪГ ЗА МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА МАЙЧИНИЯ ЕЗИК И ЕЗИКОВОТО МНОГООБРАЗИЕ, 21-02-2023 & Nâzım Hikmet in 4 languages at the KRUG art gallery for the international day of the mother language and linguistic diversity, February 21,2023

За шеста поредна година Арт движение КРЪГ организира акция, посветена на Международния ден на майчиния език и езиковото многообразие 21 февруари, който се чества от 2000 г. насам в целия свят. Темата на ЮНЕСКО за 2023-та е с фокус върху многоезичното образование, базирано на майчините езици. Визуални инсталации, посветени на езиковото многообразие от архива на Кръг, ще красят галерията. Гостите ще видят написани и изрисувани авторски текстове на български, турски, иврит, френски и английски езици от Розмари Туаби, Есен Устренска, Славея Неделчева, Йорданка Господинова и Азиз Назми Шакир-Таш.

Инсталация представя и „20 от най-старите думи в турския език, използвани в българския”, като At, ат – силен кон, Aferim, аферим – браво (от персийски), Babayiğit, бабаит – юнак, мъжага (от турски), Balta, балтия – брадва (от турски), Bol, бол – много (от турски), Mangiz, мангизи – пари (от турското mangır) и т.н.

Централната презентация в галерията е посветена на най-големия турски национален поет на 20 век Назъм Хикмет (Назъм Хикмет Ран, Nâzım Hikmet Ran). Неговото стихотворение „Мъртвото момиченце“ (Hiroshima Child, Kız Çocuğu), популярно и чрез десетки музикални интерпретации в Турция и по света с посланието си за мир, е изписано на ръка върху 3-метрови хартиени пана в оригинал и в превод на български и английски, а стихотворението му „Моята страна“ може да се съзерцава върху 3-метрови инсталации на турски, български и в превод на хинди. Хикмет е поет, писател, сценарист и драматург, смятан за бащата на революционната поезия в Турция и през 1950 г. става лауреат на Международната награда за мир.

Три години по-късно - през 1953 г., с наградата е удостоен и българският поет Никола Вапцаров. Назъм Хикмет е истинско предизвикателство за мултикултурния свят не само с поезията си, преведена на 50 езика, но и със своята фамилна биография, както и с връзките си с България. Той е с турски произход по бащина линия и с немски, полски и грузински по майчина, откъдето е и името Ран във фамилията му. Бабата на Назъм Хикмет по майчина линия, Лейла Ханъм, произхожда от немски, френски и потомствени турски семейства. Втората съпруга на поета Мюневвер Андач е родена е в София през 1917 г. Баща ѝ е турски дипломат, пребиваващ в България и близък приятел на тогавашния военен аташе в София – Мустафа Кемал Ататюрк. Омъжва се за Хикмет през 1950 г., година по-късно е отнето гражданството на Хикмет и той е принуден да живее до края на живота си в изгнание. След раздялата им тя се установява във Франция, където превежда знакови произведения на Назъм Хикмет, Яшар Кемал и Орхан Памук. Носителка е на множество награди за преводаческата си дейност.

Експозицията се открива на 19 февруари /неделя/ от 11:00 ч. в Арт галерия Кръг с авторско представяне на поета и преводач Азиз Назми Шакир-Таш пред ученици от Кърджали и студенти от Пловдивския университет, което се реализира в рамките на самостоятелния му проект „Родопски школи по творческо писане и превод“, финансиран от програма „Творчески стипендии’22“ на Фонд „Култура“ към Министерство на културата.

Приходите от продадените стихосбирки на автора („Небе на 33“ и „Околосветска обиколка на липсата“, издания на пловдивското издателство „Жанет-45“) ще бъдат предоставени пострадалите от земетресенията на 6 февруари в Република Турция.

#Три години по-късно - през 1953 г. с наградата е удостоен и българският поет Никола Вапцаров. Назъм Хикмет е истинско предизвикателство за м

0 notes

vasetovp · 6 months

Text

“Прощално”

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и далечен гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам,

ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

10 notes · View notes

snqg-v-slunchev-den · 1 year

Text

,, …

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

"Така ще вървите!"

И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

И радост в очите ще имате,

мънички мои.

Имам ли аз,

то значи да има за теб,

имаш ли ти,

то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде

тогава живота.

И днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.

И, ако случайно

и аз остарея, тогава

ще гледам от своя прозорец

далечния път,

ще гледам как вие се връщате,

бодри и здрави,

и тихо ще шепна:

"О, колко е хубав светът!"

Така и ще бъде!

… “

,, Не бойте се, деца” - Никола Вапцаров

10 notes · View notes

dedusmuln1 · 2 years

Text

alexa play скрябiн люди як кораблi alexa play никола вапцаров писмо

#touhou #minamitsu murasa #top 10 bulgaria and ukraine moments

2 notes · View notes

archivace · 20 days

Text

Nikola Vaptsarov - "bulharský Julius Fučík", ke kterému se hlásí v Bulharsku i Makedonii, účastník protinacistického odboje

Světoznámý bulharský básník Nikola Vaptsarov se narodil roku 1909 ve městě Bansko v západním Bulharsku. Jeho otec Jonko Prodančin se účastnil národně osvobozeneckého boje v oblasti Pirin a matka Jelena Vezová studovala na vysoké škole v Samokově a nějakou dobu pracovala jako učitelka. Malá Nikola v sobě spojovala ctnosti obou druhů. Od útlého věku projevoval výjimečný soucit, který se později změnil v náklonost k lidem. Toto „lidumilství“ ho provázelo vždy a všude až do konce jeho života. Po ukončení základního vzdělání v rodném městě v roce 1924 nastoupil na nedokončené smíšené gymnázium v Razlogu. To byla doba jeho prvních publikací v tisku. Začal se zajímat o literaturu a snil o studiu tohoto oboru, ale podle vůle svého otce nastoupil do školy námořních motorů ve Varně (1926-1932). V posledním roce studia jako praktikant na lodi "Burgas" cestoval po Středozemním moři a věnoval této cestě cyklus básní "Imprese". V roce 1932 nastoupil jako topič do továrny na papír a lepenku bratří Balabanovů v obci Kočerinovo a poté jako mechanik. Zde založil rodinu s Bojkou Dimitrovovou a narodil se jim syn Yoncho. V roce 1936 byl propuštěn a přestěhoval se do Sofie, kde jeho malý syn zemřel ve věku sedmi měsíců. Po vážné nezaměstnanosti nastoupil Vaptsarov jako technik do továrny bratří Bugarčevů a poté pracoval jako topič na železnici a na sofijských městských jatkách. Na začátku roku 1940 vydal jedinou sbírku básní vydanou za svého života, Motorové písně. Kromě 20 děl shromážděných v knize zanechala Vaptsarova také několik desítek básní, drama "Devátá vlna", básně pro děti, eseje, články atd. Jeho život a dílo byly zasvěceny boji, touze vybudovat lepší, spravedlivější svět, prosycený jeho vírou, příslovečnou, očišťující vírou v "dobro a lidskost", která dává smysl lidské existenci. Po vypuknutí druhé světové války v roce 1941 se zapojil do protinacistického odboje. Ostně k Bulharsku byla připojena Severní Makedonie, kde odbojová skupina rovněž působila. Za necelý rok - 4. března 1942 bylo zatčeno více než 60 lidí z odboje. Mezi zatčenými byl i Nikola Vaptsarov. V dubnu ve vězení napsal své poslední básně: první verše "Smrtelná postel" a "Sbohem". Obě patří dnes k vrcholným dílům světové klasické literatury. 23. července téhož roku byly přečteny rozsudky smrti pro Nikolu Vaptsarova, Antona Popova, Antona Ivanova, Atanase Romanova, Pjotra Bogdanova a Georgije Minčeva. Podle zákona o ochraně státu musí být rozsudek vykonán do 24 hodin. Téhož večera na posádkové střelnici v Sofii odsouzení čelili smrti za doprovodu Botevovy písně "Ten, kdo padne v boji za svobodu… A několik hodin před střelbou dostalo šest z nich právo napsat své poslední dopisy svým příbuzným. Dalších pět píše takové dopisy a Nikola Vaptsarov nezanechá jediný řádek adresovaný nikomu. Ale na úkor toho, když se ho dotkla smrt, měl dost síly podívat se otevřeně do její tváře a psát básně. Napsal druhou sloku své básně "Smrtelná postel":

Никола Вапцаров, „Доклад“, 1936 …

Nikola Vapcarov, "Doklad"

" От Никола Иванов Вапцаров върху Македония и задълженията на писателите-македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев.

Да се правят доклади в такъв важен момент със сухо, догматично, теоретично отношение към един проблем, който е в кръвта ни, е мисля светотатство. Не, че не трябва здраво да се разчетат всички обективни и субективни предпоставки, но струва ми се за нас като пишущи македонци е необходима една първична емоционална сила, която да раздвижи кръвта ни, да раздвижи емоционално много притъпени чувства, много спомени и да ни върне на местопредназначението ни. ила.

Ние теоретизирахме, теоретизирахме, класово разнищвахме един въпрос съвсем конкретен, един прост въпрос, който е спомен, един въпрос чието име е Родина.

А той живееше с родилни болки в тези хора, той ги караше да сънуват една малка

къща с разцъфтели дървета в Тетово. Или на¬смолена рибарска лодка в Костур, или една стара легенда, която разказват покритите с мъх зидове на Прилеп, и колко още спомени, които порят съзнанието на всеки македонец. Не че фурнаджийския работник, не че гладния земеделец, не че дребния чиновник не мислят, че парите за хляба при сегашната икономическа система няма да стигнат и при независима Македония. Но нашата грешка е там, че не намерихме живата връзка между икономиката и живота, между нас и онези, които не разбират нещата в онази ширина, в която ги разби¬раме ние. И се случи така, че събитията ни надскочиха, удариха ни ритник и след този ритник тази вечер едва ние се мъчим отново да запазим равновесие. Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно поколение, ентусиазирано от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важния етап от македонския въпрос в последните години, който ние навреме не забелязахме и за чието проспиване носим лична и организационна отговорност. Да се търси организационна отговорност е било винаги лесно. Ние сме свикнали след всяка грешка да правим стереотипни самокритики, да приказваме, да пишеме и все пак да тъпчем на място. Но ако ние милееме за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв, ако в нас е останала искра от благороден патриотизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха. Действително страшни упостушения направи в народната душа бившата ВМРО. Тя ни остави едно наследство на огорчение. Една невяра. Нека не си правим илюзии, че народа в Петричко и в бежанията в България знаят добре да разграничават нашия кристален идеализъм от бандитските приьоми на михайловизма. Ние нямаме създадено едно стройно, популярно учение, което напълно да измести болката от простата душа с вяра. И нашите другари, които ще боравят с политика, трябва добре да внимават, защото досега е ясно, че още не е преминала организационната антипатия. Нашите другари, които ще боравят с политика трябва да оперират внимателно още и затова, че на една наша силна организация, може да бъде противопоставен като политическа нужда отново михайловизма.

Но докато дотука ние търсихме отговорности, които не ни засягаха, които бяха на педя далеч от нас, ето че камшика на обективизма трябва да заиграе и по гърбовете ни. Какво направихме ние, другари, за да помогнем на политическия процес? Направихме ли нещо системно, организирано? Помъчихме ли се поне да създадем убеждението, че съществува македонска литература. Помъчихме ли се да създадем с малките си силици, впечатление че съществува група пишущи хора, която не е забравила обществените си задължения към своята родина? Простете, другари, но аз мисля, че отговора трябва да бъде – не. В това направление не се е направило нищо повече, а дори по-малко от онова, което направи михайловизма.

Не мислете, че всичко това ще стане на един дъх. Но не забравяйте, че не сме само ние. Не забравяйте, че ако с нещо покажем

съществуването си си, усилията си, от доле ще изникнат други, които далече ще ни заминат. Верно е, че работите не тръгват никога като курдисан часовник. Ще се срещнат мъчнотии, но те няма да бъдат толкова обществени, колкото вътрешни – в самите нас. Тия мъчнотии според силите си ще преудолеем, но трябва страшно напрежение и себеотрицание. Трябва да се напънем мъжки. Какво се иска всъщност от нас? Много. Твърде много. Поне от тези, които сме събрани тука. Ние сме македонци.

4(Трябва да се напънем мъжки. Какво се иска всъщност от нас? Много. Твърде много. Поне от тези, които сме събрани тука. Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно… "

Nikola Ivanov Vaptsarov o Makedonii a povinnostech makedonských spisovatelů vůči své zemi, včetně následování revolučních myšlenky Gotse Delcheva a Dame Gruev.

Dělat zprávy v tak důležitou chvíli se suchým, dogmatickým, teoretickým postojem k problému, který máme v krvi, je, myslím, svatokrádež. Ne, že by se neměly pečlivě číst všechny objektivní a subjektivní premisy, ale zdá se mi, že my jako makedonští spisovatelé potřebujeme prvotní emocionální sílu, která nám rozproudí krev, rozproudí emocionálně mnoho otupělých pocitů, mnoho vzpomínek a přivede nás zpět na cestu k cíli.

Teoretizovali jsme, teoretizovali jsme, řešili jsme jako třída velmi konkrétní otázku, jednoduchou otázku, kterou je paměť, otázka, která se jmenuje Vlast.

A v těchto lidech žil s porodními bolestmi, nechal je snít o malém domku s rozkvetlými stromy v Tetovu.

Nebo dehtovaná rybářská loď v Kosturu nebo stará legenda, kterou vyprávějí mechem porostlé zdi Prilepu,

a kolik dalších vzpomínek zaplaví mysl každého Makedonce.

Ale zatímco jsme hledali povinnosti, které se nás netýkaly, které byly na vzdálenost od nás, na zádech nám musí hrát bič objektivismu.

Co jsme my soudruzi udělali, abychom pomohli politickému procesu? Dělali jsme něco systematického, organizovaného? Pokusili jsme se alespoň vytvořit přesvědčení, že makedonská literatura existuje.

Snažili jsme se svými malými siliky vzbudit dojem, že existuje skupina píšících lidí, kteří nezapomněli na své veřejné povinnosti vůči vlasti?

Nemyslete si, že se to všechno stane na jedno posezení. Ale pamatujte, nejsme to jen my. Nezapomínejte, že pokud svou existenci, snahu něčím ukážeme, vynoří se zdola další, kteří nás dalece předčí. Je pravda, že věci nikdy nejdou jako hodinky. S obtížemi se setkáme, ale nebudou ani tak veřejné, jako spíše vnitřní – uvnitř nás samých. Tyto těžkosti překonáme, jak nejlépe umíme, ale potřebujeme obrovské napětí a sebezapření. Musíme se obsadit. Co se po nás vlastně žádá? Mnoho. Příliš mnoho. Alespoň od těch z nás, co jsme se tu sešli. Jsme Makedonci. A naše dovednost musí sloužit makedonské věci. Pro mnohé to bude těžké…“

Veliké Tarnovo

0 notes

mihaylovblog · 1 month

Text

100 години от рождението на българския актьор Динко Динев (1924 – 2004). Тук в ролята на Никола Вапцаров в откъс от българския игрален филм „Песен за човека“ (1953 г.) на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Христо Ганев. Оператор е Емил Рашев. Музиката във филма е композирана от Георги Тутев.

#българско кино #bulgaria #българскокино #българия

0 notes

vplovdiv · 7 months

Text

Около 20 ч. екип на сектор „Пътна полиция“ бил насочен към сигнал, че на кръстовище между бул. „Никола Вапцаров“ и ул. „Димитър Талев“ лек автомобил „Мерцедес“ предприел ляв завой и отнел предимството на мотоциклет „Кавазаки“.

1 note · View note

earlgreydarkchocolate · 11 months

Text

Отвънка беше шум

и светеха реклами.

В афиша

пишеше:

„Една човешка драма.“

Отвънка беше шум

и конника на Крум

се потеше

от стискане

в дланта ми.

И стана тъмно.

В белия квадрат

лъва на „Метро“

сънно се прозина.

И изведнъж — шосе,

след туй гора

и в дъното небе —

просторно, синьо.

И на шосето,

точно на завой,

се срещат две луксозни лимузини.

Това е нашия герой

и нашта героиня.

След удара

излиза джентълмен

и взема във ръцете си чилични

като перце примрялото момиче.

Отваря си очите —

те горят,

премрежват се

и гледат небосвода,

Да видиш ти какво момиче, брат —

като жребица от разплодник!…

В дърветата —

разбира се, славей.

Ръми над тях спокойно синината.

Примамлива и мека зеленей

отта��ък шанците

тревата.

Един размазан Джон

целува страстно Грета.

По устните му —

сладостна лига…

Стига!

Къде е тъка нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим

и скърбим

с наивната ви лековерност?

Гърдите ни са пълни с дим,

а дробовете ни — с каверни.

Така ли срещаме на път

любимите си

с лимузини? —

Изгрява любовта ни

в труд —

сред дим,

сред сажди

и машини.

И после… Сивия живот,

борба за хлеб,

мечти неясни;

и вечер — тесното легло,

в което неусетно гаснем…

Това е то.

Това е драмата.

Станалото —

е измама.

- Никола Вапцаров, Кино.

#стига #nothing to do here

1 note · View note

petarnizamov · 1 year

Text

Кога започва откъсването на Македония от България и кой е виновен за това?

Петър Низамов : След края на Първата световна война, по време на първото земеделско правителство в България, войводите на ВМРО търсят пари от болшевиките в Русия. Отговорът от там е категоричен: "Можете да разчитате на финансова помощ при пълно откъсване от София и България!" И докато Тодор Александров и Ванче Михалов отхвърлят предложението, то на хората от "лявото крило" на ВМРО тази идея им се струва привлекателна. Руски рубли, съхранявани във виенски банки потичат към джобовете на голяма част от тях. Петър Низамов : ТАКА СЕМЕТО НА РАЗКОЛА В МАКЕДОНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ Е ПОСЯТО! Според Петър Низамов една важна щриха трябва да се знае. През 1919г. в Банско пристига странен мъж, облечен по последна европейска мода. Представя се като д-р Борис Майлев - бологвардейски емигрант, бягащ от болшевиките в Русия. Настанява се в къщата на Йонко Вапцаров - бащата на Никола Вапцаров. Д-р Майлев проявяпва странен интерес към дейността на македонската организация. С помощта на Йонко Вапцаров той няколко пъти се среща с Ванче Михайлов. Разискват се финансови въпроси, точно във времето на изолация на ВМРО от правителството на Александър Стамболийски в София, заради което войводите търсят пари от болшевиките. Както стана ясно по-горе, отговорът от там е категоричен: "Можете да разчитате на финансова помощ при пълно откъсване от София и България!" Човекът, който прави връзката между Москва и войводите е Борис Майлер, отседнал в Банско в къщата на Йонко Вапцаров (войцода на ВМРО и баща на Никола Вапцаров) през 1919г., представяйки се за доктор Майлев - белогвардейски емигрант, бягащ от болшевиките. Той остава в Банско до септември 1923г. и е принуден да бяга от България поради следната причина: Разбрали за подготвяното през септември 1923г въстание, войводите от организацията поставят едно условие: НИКАКВИ ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ! Комунистите подписват споразумението с ВМРО, но в нощта на 22-ри срещу 23-ти лекомислено го нарушават, превземайки казармите в Разлог. Това се случва с прякото участие на Борис Майлер! В същата нощ, докато въстаниците превземат казармите, офицерите от разложкия гарнизон ядат и пият в къщата на д-р Майлер, която комунистите са му подарили. Йонко Вапцаров се налага да му спасява живота като още на другия ден тайно го извежда до турската граница! Атентаторските методи на борба не били непознати в редиците на ВМРО като нелегална въоръжена организация, която се борила за освобождаването на българите в Македония. За жалост след заминаването на д-р Майлер от България, атентатите се случвали в нейните вътрешни редове, породени от вътрешните борби между членовете на ВМРО, което значително отслабило и компрометирало нейната позиция сред българите в Македония. Залпът на войната във ВМРО дава убийството на Тодор Александров на следващата година (1924г.), за което има доста данни, че е продиктувано от Коминтерна в Москва срещу рубли, казва Петър Низамов

Как бе създадена македонската нация - Резолюция на КОМИНТЕРНА по Македонския въпрос и ВМРО (об.) от януари 1934 годинаКак бяха създадени македонската нация и език – Резолюция на КОМИНТЕРНА по Македонския въпрос и ВМРО (об.) от януари 1934 година Много пъти съм писал как бе създадена изкуствените македонски нация и език от Коминтерна, но тук ще започнем от самото начало, защото преди тази резолюция и лявото крило на ВМРО, и “Михайловистите” (отмъстителите за Следващите събития обръщат хода на историята на ВМРО, защото следват жестока и кървава война между Протогеровистите, около Александър Протогеров (български генерал от ПСВ), присъствал на убийството на Александров, но пощаден от убuйците и неговата група на левосектантския курс, срещу Михайловистите - около Иван Михайлов (Ванче).

Протогеров Петър Низамов : През времето на вътрешните борби, Коминтерна в Москва финансира и направлява лявото крило. ВМРО е разтурена след убийството на югославския крал Александър Караджорджевич в Марсилия от Владо Черноземски, малко преди това Коминтерна прави най-големия си удар срещу българщината в Македония. „Резолюцията по Македонския въпрос и ВМРО (обединена)“, известна също като „Резолюция на Коминтерна по Македонския въпрос“ е официален политически документ на Коминтерна от януари 1934 година, с който за първи път в историята авторитетна международна организация обявява „съществуването“ на отделен македонски народ и македонски език. До 1944г. тои документ не се прилага, но след като "червената армия" минава и окупира България и Югославия, се пристъпва към насилствено помакедончване на българите в Македония от Тито и на българите в Благоевградско от БКП. Избuти са хиляди българи-патриоти във Вардарска Македония през 1945г. , а телата им са разхвърляни по дерета и чукари или хвърлени в Преспанското езеро. Следва интерниране на около 100 000 българи из Югославия и въдворяването на част от тях в концлгерите на „титова“ Югославия. В СР Македония - част от ФСР Югославия и в Благоевградско на НР България е въведено задължително обучение на "майчин - македонски" език. В Македония е приет закон за защита на македонската национална чест, според чието тълкуване всеки, който се нарече българин е застрашен от до 10 години затвор. По този закон са осъдени хиляди българи! През това време в НРБ се прави преброяване на населението, при което на българските власти е заповядано да пишат административно всички от селата и малките градове в Благоевградско и Кюстендилско като "македонци". Това води до признаването от страна на нашите комунисти на 75% македонско малцинство в българските области Благоевград и Кюстендил. Това е накратко!

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Read the full article

#АлександърПротогеров #ВМРО #ДокторМайлер #Иван-ВанчаМихайлов #ЙонкоВапцаров #коминтерна #Македония #ПетърНизамов #ТодорАлександров

0 notes

vprki · 3 months

Text

Чародейство без възраст

Обичам Цветана Манева. И на екрана, и на сцена, и на улицата... Често се срещаме в близкия хипермаркет. Гледам я отстрани – редова, негримирана, приятна жена на възраст. Но усмихне ли се, годините са пометени. Единствена е. Неподражаемо чаровна. Респектираща. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

И вече е на 80 (30 януари 1944).

Чаровница с характер е Цветана Манева. През годините се е изявявала къде ли не, но си остава актриса, съпруга, майка, баба, дама. Отдаде дълги години на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на преподаване в Театрален колеж „Любен Гройс“ и в НБУ. През 2013 с уникалния си глас невъобразимо вълнуващо рецитира стиховете на Никола Вапцаров в разтърсващия документален филм на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. През 2018 най-невъзмутимо се появи в клип на Азис.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на МТФ "Варненско лято"

През август 2023 Цветана Манева стана почетен гражданин на Варна – за значимия ѝ принос към театралния живот на града с дългогодишната ѝ дейност в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и театъра.

Родена е в Пловдив. Баща ѝ Георги Манев е дългогодишен актьор в Пловдивския театър. Още като ученичка играе в „Когато розите танцуват” от Валери Петров. Колебае се между актьорството и медицината. Не я приемат във ВИТИЗ. Започва работа в обувния завод „Петър Ченгелов”. На следващата година влиза в класа на проф. Моис Бениеш.

Цветана Манева в "Калоян"

През 1963 дебютира в киното – в „Калоян” на Дако Даковски и Юри Арнаудов е русата невинна Деница с разкошни плитки. В „Най-дългата нощ” (1967) на Въло Радев е пак руса, но немска секретарка.

В „Автостоп” (1972) на Никола Петков е първата ѝ главна роля – на отраканото Момиче. С тъмна коса и къса пола пътува на стоп за морето и стига до бензиностанция... Филмът излъчва френски чар. Цветана Манева много си го обича.

Цветана Манева и Николай Узунов в "Автостоп"

След завършването на ВИТИЗ постъпва в Пловдивския театър. През 1967 дебютира на сцената с ролята на принцеса Еболи от „Дон Карлос”. Там е до 1979, където играе все скъпоценни роли: Жулиета, Медея, Нора, Антигона, Албена...

До документалния филм „Възстановителна репетиция“ (2014) на Светослав Овчаров за Любен Гройс (1934 - 1981) знаех, че е значима фигура: и за българския театър (най-вече през пловдивските му постановки от 70-те), и за голямата Цветана Манева на сцената. Посветен на 70-годишнината му, филмът се опитва да извлече естетическия екстракт „Гройс“ през едно-единствено представление отпреди четвърт век – „Медея“. И по-точно - през енергийното градиране на реминисценциите за него: участниците, облечени в неръкотворно-тъканите костюми на Елена Камбурова, пясъчната сценография на Веселин Ковачев, немите черно-бели кадри от едновремешния спектакъл или на самия Гройс... В потока на любовно-сакралните думи за работата с него хората от екипа, начело с Цветана Манева, извършват не само значим археологически ритуал, но и интимна житейска рекапитулация. А иззад издевателски провисналите костюми и грапавия декор зрителят улавя неистовите вибрации на естетски лаконизъм, непосилно екзотичен за българския театър от онова време.

Цветана Манева в "Медея"

После Цветана Манева е в театър „Сълза и смях”... Играе и на други сцени. С хазартен хъс се хвърля в разни театрални начинания. Едно от най-красивите е участието ѝ в спектакли на „Сфумато” (1993 - 1999) На Маргарита Младенова и Иван Добчев. „Има нещо сходно между киното и работата в „Сфумато” – от теб се изискват разни варианти, да можеш да изхвърляш, да прибавяш. Само че отсъства понятието „край” - всяко представление е предизвикателство за мен.” Там игра в „Луда трева”, „Вуйчо Ваньо”, „Платонов”…

"Последната дума"

В киното Цветана Манева международно се прославя с трагиката на късокосата Учителка майка в „Последната дума” (1973) на Бинка Желязкова. Там свежата хубост на героинята е атракция, от която авторка и актриса създават метафора на идеологиечския блян. Филмът участва в конкурса на Кан и прави впечатление.

Цветана Манева е от малкото актриси в българското кино, способни да излъчват страстност в кадър. И до днес ме пробива изкусителността на офицерската съпруга (Царицата) от прекрасния дебют на Киран Коларов „Служебно положение ординарец” (1978) – красива и сладострастна до жестокост, примамлива с цялата поквара на всепобедната плът. Независимо дали на екрана е изкусителка или еманципантка, Цветана Манева залага на интелигентната женственост – телесна и чародейна.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Примижава със зелен поглед, полуоткрехва сочни устни, разсича кадъра със сипкав смях, броди из постели и влакове, заводи и старчески интериори с мекотата на хетера и с хъса на просперитетка. И зад подчертаната еротика на присъствието ѝ внезапно изскача неудовлетворение или детска спонтанност, съмнение или коварство. Да си спомним Бела Ица с цедилото, чембера и усмивката от „Мера според мера“ (1981) на Георги Дюлгеров.

При Бинка Желязкова играе и две журналистки („Басейнът”, 1977 и „Нощем по покривите”, 1988). Ако Дора със своята руса перука и фалшива усмивка с микрофон е бутафорен контрапункт на душевните мъченичества на дъщеря си, Диана Пеева достига до спазматичното прозрение за житейската несъстоятелност на кариеризма. „Тези героини изостриха собствения ми характер, провокираха собственото ми майчино чувство.”

Цветана Манева в "Откога те чакам"

Интересно място във филмовата биография на Цветана Манева заема сестра Николова в „Откога те чакам” (1984) – дебют в игралното кино на голямата документалистка Анна Петкова. Героинята ѝ, чието име е Цветана, е ведра и отзивчива към самотните стари хора, за които се грижи като социален патронаж. С присъствието и добротата си осветява края на живота им.

Навремето ми беше казала, че би се снимала във филм на Людмил Тодоров. „Вярвам много на момчетата от края на 80-те, но знам – по мен и името ми има едни наслоения...“ Цветана Манева се снима при Иван Черкелов в „Търкалящи се камъни (1995). Тя е Мария – втората съпруга на Бащата (Георги Черкелов). Епизодична, деликатна и потисната, на героияната й не остава друго, освен да пуши сред луксозното мълчание на семейната дисхармония. Тя е фина, но все пак грешна. Защото иска да живее добре сега. Без да е обвинявана, просто е прогонена – за такива като нея няма място по пътя към Бога...

Цветана Манева и Иван Андонов в "Трудна любов"

Цветана Манева играе разнообразни персонажи и във филми на Иван Андонов: влюбената и силна Екатерина в „Трудна любов” (1974), забавната Пехливанова в „Дами канят” (1980), Вела Благоева в „Мечтатели” (1987).

От „Версенжеторикс“ (2001) на Жак Дорфман започна да залага на интелигентността в превъплъщенията си в по-възрастни майки. Такава е в „Една калория нежност“ (2003) на Иванка Гръбчева. Героинята ѝ е красива, остроумна, деспотична и безпомощна пред връхлетелите я емоции... Цветана Манева е фина и ранима като майката на Калина (Параскева Джукелова) в покъртителната драма за комунистическите безчинства „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов. Видяхме я и като майката на Диана (Касиел Ноа Ашер) в разправата с досиетата на ДС в „Зад кадър“ (2010) на Светослав Овчаров), и на Мария в ченгесарско-театралната драма „Досието Петров“ (2014) на Георги Балабанов. При Светослав Овчаров играе още два пъти: в любовната етно-мелодрама „Лист отбрулен“ е селската леля Гичка, а в копнежно-живописния „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) - гувернантката.

Цветана Манева и Пенко Господинов в "Далеч от брега"

„Най-притегателното в киното за мен е начинът на работа, суетнята, усещането за общност. Видя ли застинал зад камерата технически работник, значи, че съм успяла с този кадър... Давам си сметка, че малко от филмовите ми роли са успешни, но що за актриса съм, ако не приемам провалите.”

Последната ѝ засега роля е очарователната и мъдра актриса с минало в театралната драма по време на соца „Далеч от брега“ (2018) на Костадин Бонев.

През 2021 излезе биографичната книга „Тя, Цветана Манева” (изд. „Книгомания”) с автори Георги Тошев и Яна Борисова, където казва: „Не влача шлейфа на миналото. Имам ясен поглед за предстоящото, макар да не се знае колко ще трае то. Не се обръщам назад. Безсмислено е. Боря се вътрешно с това и често си припомням една реплика от пиеса на Калин Донков „Да простиш, значи да забравиш.“

Днес на рождения ѝ ден във Филмотечно кино „Одеон” ще бъде показан „Автостоп”, а през февруари зрителите ще могат да видят „Трудна любов”, „Служебно положение ординарец” и „Откога те чакам”.

Цветана Манева и Атанас Атанасов в “Хората от Оз” в Театър 199 “Валентин Стойчев”, автор Яна Борисова, режисьор Галин Стоев

На 22 февруари в Младежкия театър „Николай Бинев ще се състои театрално-музикалният спектакъл “За любовта...Честит рожден ден, Цветана” по идея на Яна Борисова. Посветен е на 80-годишнината на актрисата-икона.

Цветана Манева

На 23 март на 28-ия София Филм Фест тя ще получи Наградата на София на Столична община като признание за нейния принос към изкуството на киното.

Честита да си, скъпа Цветана! ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на СФФ, БНФ

#Цветана Манева #Геновева Димитрова #Критичен поглед

0 notes